Ема Лайона

VIIIДИПЛОМАТИЧЕСКОТО ИЗКУСТВО НА КОМЕНДАНТА НА ЗАМЪКА САН ЕЛМО

Както и предполагаше Николино Карачиоло, това беше маркиза Сан Клементе.

Рискувайки да загуби положението си в двора и милостта на кралицата, която впрочем, не й беше казала нищо за случилото се и изобщо не беше изменила отношенията си към нея, маркиза Сан Клементе вече два пъти идваше в замъка Сан Елмо и се опитваше да види Николино.

Комендантът беше неумолим: молбите не можеха да го трогнат, предложените хиляда дуката не го съблазняваха. А комендантът Бранди съвсем не беше безупречно честен. Просто беше достатъчно силен в аритметиката, за да пресметне, че мястото, което му носеше десет — дванадесет хиляди дуката ежегодно, не трябва да бъде рисковано само за хиляда.

И наистина, макар заплатата му да беше едва хиляда и петстотин дуката, той трябваше също да храни затворниците, а арестите в Неапол не преставаха, — затова, подобно на господин Делоне, комендантът на Бастилията, (който при заплата от дванадесет хиляди франка, имаше сто и петдесет хиляди ливри доход), Роберто Бранди, чиято заплата се равняваше на пет — шест хиляди франка, измъкваше четиринадесет, дори петнадесет хиляди франка доход.

Това обясняваше неговата неподкупност. Като получи не девети декември известието за връщането на краля, поражението на неаполитанците и похода на френската армия срещу Неапол, той отиде по-далеч от маркиз Вани, който се беше побоял да направи от Николино свой ожесточен враг. Роберто Бранди реши да превърне Николино не само в приятел, но и в покровител. С такава цел той се опита, както видяхме, да посее в сърцето на пленника си семето, преди той да се досети за намеренията му, семето, което тъй рядко дава кълнове и още по рядко плодове — благодарността.

Макар Николино Карачиоло да беше неаполитанец само наполовина, защото по майка беше французин, той не беше толкова наивен, че да не може да си обясни промяната в отношението на коменданта. Това не беше внезапно възникнала симпатия. Ние вече казахме, че той се питаше какво необичайни събития са могли да предизвикат тази промяна. Маркизата, след като му разказа за катастрофата в Рим и за предстоящото отпътуване на кралското семейство за Палермо, му съобщи всичко, което той искаше да знае. Не е необходима да споменаваме, че Николино беше умен човек. Той реши да извлече възможно най голяма полза от създалото се положение, привличайки постепенно Бранди на своя страна. Беше очевидно, че в бъдеще, дори и сега ще бъде изгодно да се сключи съглашение между коменданта на крепостта и републиканците. До сега всички стъпки за сближаване бяха дело само на коменданта, а Николино, от своя страна, не предприемаше нищо.

Въпреки, че упоритите настоявания на маркиза Сан Клементе па проникне при него най-после се увенчаха с успех, което почти не оставяше у Николино никакво съмнение за нейната преданост, колкото и скептичен за беше той, все пак, нещо го държеше нащрек. Може би се боеше, че я следят и, ако й даде поръчение за приятелите си, би могъл да го компрометира, а заедно с тях и самата маркиза. Николино посвети двата часа на срещата единствено на любовта.

Любовниците се разделиха, очаровани един от друг и влюбени както никога до сега. Маркиза Сан Клементе обеща на Николино, че ще прекарва с него всички вечери свободни от дежурство при кралицата. Поискаха разрешение от Роберто Бранди и тъй като от негова страна нямаше възражения, решиха да преведат плана си в изпълнение.

За коменданта не беше тайна, че дамата с воала беше маркиза Сан Клементе, една от най-приближените на кралицата придворни дами. Сметката му беше проста: балансирайки между двете партии, да се издигне благодарение на Николино, ако напротив, републиканците победят.

Дните минаваха. Плановете за съпротива от страна на краля се смениха от плановете на кралицата. Нищо не беше се изменило в положението на Николино, ако не смятаме грижите на коменданта, които постоянно нарастваха: Сега му даваха бял хляб, три блюда за закуска, пет на обяд, френско вино по избор и освен това, му разрешаваха два пъти на ден да се разхожда по укрепленията, при условие, че няма да скача от тях. Положението на Николино не му се струваше толкова отчаяно, особено след изчезването на прокурора и посещенията на маркизата, за да търси изход чрез самоубийство. Затова той на чака дълго да го молят и даде думата си на коменданта, след което можеше да се разхожда по стените за свое удоволствие.

Маркизата удържа думата си и поради безразличието на стражата към поведението на пленника и предпазните мерки, които тя вземаше при срещите си с него, нищо не предизвикваше тревога. От нея Николино узнаваше всички придворни новини. Той познаваше краля и никога не повярва сериозно на обещанията му за съпротива, и тъй като маркиза Сан Клементо беше от групата, която трябваше да последва двора в Палермо, той узна истината между седем и осем вечерта на същия този ден 21 декември — с други думи, три часа преди бягството на кралското семейство.

Маркизата не знаеше кой точно трябва да пътува. Тя беше получила заповед да се яви към десет вечерта в апартаментите на кралицата; там щяха да й съобщят за взетото решение. Но маркизата не се съмняваше, че решението ще бъде бягство от Неапол.

И така, тя дойде да се прости с Николино. Това прощаване с нищо не я обвързваше: ако останеше в Неапол, отношенията им можеха да бъдат възобновени.

Те много плакаха, клеха се във вечна любов и повикаха коменданта, който обеща да предава на Николино писмата от маркизата, ако бъдат адресирани до него самия, и да препраща писмата от Николино до маркизата, при условие, че предварително ги чете. После, след като всичко беше уговорено, той каза няколко подходящи за случая печални думи, все пак достатъчно успокоителни за любовниците, за да не се безпокоят много един за друг.

О! Колко очарователни са леките връзки и благоразумните страсти! Като чайки при буря, те само навлажняват краищата на крилете си в гребените на морските върни; вятърът ги отнася със себе си и, опитвайки да се борят, те му отстъпват с усмивка през сълзи; прибрали грациозно крила, те му позволяват да ги отвлече, както Океанидите на Флаксман.

Това събуди у Николино небивал апетит. Той вечеря толкова обилно, че ужаси тьмничаря си и го накара да пие с него за здравето на маркизата. Тъмничарят протестира срещу такова насилие, но пи.

Несъмнено, мъката дълго не даваше на Николино покой. Когато комендантът влезе при пленника си около осем сутринта, го завари дълбоко заспал.

Но известието, което носеше, беше толкова важно, че комендантът реши да го събуди. Беше получил, за да прикове към стените на крепостта отвътре и от вън, няколко прокламации, в които кралят обещаваше скоро да се върне и съобщаваше за назначаването на Пинятели за кралски наместник, а на генерал Мак — негов помощник.

Почитта, която изпитваше комендантът към пленника си, го заставяше да му съобщи за събитията, преди те да са станали достояние на когото и да било.

Известията наистина се оказаха важни. Но Николино беше подготвен за тях. Той само прошепна:

— Бедната маркиза! — после, вслушвайки се в свистенето на вятъра по коридорите и шума на дъжда над главите им, добави, както Луи XV, когато изпращал погребалната карета на мадам дьо Помпадур: — Времето не е благоприятно за пътешествието й.

— До толкова, — отвърна Роберто Бранди, — че английските кораби все още стоят в пристанището и не могат да излязат.

— Наистина ли? — извика Николино. — не е ли възможно, въпреки че часът за разходка още не е настъпил, да се кача на крепостната стена?

— Разбира се! Сериозната обстановка ще ми послужи за извинение, ако ме обвинят в снизходителност. Надявам се, господин херцог, тогава ще благоволите да кажете, че сте ме принудили?

Николино се изкачи на укрепленията и, като адмиралски племенник, веднага позна на „Вангуард“ и „Минерва“ флаговете, които показваха присъствието на краля на единия от корабите и Калабрийския принц на втория.

Комендантът, който за минута беше напуснал Николино, отново се присъедини към него, като донесе превъзходна увеличителна тръба. С нейна помощ Николино можеше да следи всички перипетии на драмата, за която вече разказахме. Той видя муниципалитета и магистратите, дошли да молят напразно краля да остане в Неапол. Видя как кардиналът-архиепископ се качи на борда на „Вангуард“, а после слезе, и как Вани, изгонен от „Минерва“, отчаян се скри зад вълнолома. Стори му се даже, че прекрасната маркиза се появи два пъти на палубата и вдигна към небето прекрасните си, пълни със сълзи очи. Това зрелище беше за него толкова интересно, че той прекара целия ден на стената и напускаше обсерваторията си само за да закуси и обядва набързо.

На другия ден комендантът отново посети Николино. Нищо не беше се изменило: вятърът отново беше насрещен и корабите стояха в пристанището.

Най-после, към три след обяд, вдишаха котва, платната, до сега безжизнено висящи на мачтите, сякаш призоваваха вятъра. И вятърът се подчини, платната се издуха, корабите и фрегатите се раздвижиха и бавно заплуваха към открито море. Николино забеляза на борда на „Вангуард“ една жена, която размахваше кърпичка, и тъй като това можеше да бъде само маркиза Сан Клементе, Николино й изпрати през водната шир последен поздрав.

Когато флотът започна да изчезва зад остров Капри, дойдоха да известят че обедът е сервиран, и тъй като нищо повече не го държеше на укреплението, Николино бързо слезе, за да не изстинат блюдата, които ставаха все повече и все по-изискани.

Същата вечер комендантът, обезпокоен за душевното състояние на пленника си след бурните преживявания през деня, се спусна в тъмницата му и го завари пред бутилка сиракузко вино. Пленникът изглеждаше силно развълнуван, погледът му беше замечтан, а очите — влажни.

Той меланхолично протегна ръка на коменданта, наля му чаша вино и се чукна с него, като поклати глава. След като пресуши чашата си, каза:

— Помислете си само! С подобен нектар Александър VI е тровил своите гости! Този Борджия трябва да е бил голям мошеник!

И, отстъпвайки пред вълнението, предизвикано от тези исторически спомени, Николино положи глава на масата и заспа.