Ема Лайона

LVIРУСКАТА МОНЕТА

Както вече казахме, Луиза се стараеше да бъде щастлива. Уви, това никак не беше лесно! Любовта й към Салвато оставаше все толкова гореща, може би, беше станала още по-пламенна; нали когато една жена, особено с характера на Луиза, се отдава безогледно на своя избраник, от това любовта й удвоява своята сила.

Колкото до Салвато, неговата душа също беше запълнена изцяло с Луиза. Той не я обичаше, той я боготвореше.

Но две мрачни сенки надвисваха над живота на бедната жена. Една от тях се явяваше само от време на време, отдалечаваше я от Салвато и я караше да забрави ласките му. Това бяха спомените за другия човек, наполовина баща, наполовина съпруг, от когото тя редовно получаваше писма, които бяха винаги приветливи, но по скоро със сърцето си тя усещаше в тях признаци на тъга. Тя му отговаряше с писмата на покорна дъщеря. Нямаше нужда да променя нито дума в израза на своите чувства към кавалера Сан Феличе, те си оставаха неизменни.

Но другата, зловещата и мрачна сянка нещастната Луиза не можеше да прогони нито за миг от съзнанието си. Това беше отчайващата мисъл, че тя беше причина за ареста на двамата Бекер, а в случай че ги екзекутират, би станала причина и за тяхната гибел.

И все пак младата двойка се сближаваше с всеки изминат ден и постепенно започваше да живее един общ живот.

Салвато отдаваше на Луиза цялото си време, свободно от войнски задължения.

Сеньора Сан Феличе се вслуша в уговорките на Микеле и прости на Джованина странното й бягство от дома, което, впрочем, пред вид на семейните отношения между италианските слуги и господарите им, не беше сериозно провинение.

Сред тези толкова страшни събития и пред задаващите се още по-ужасни, всички умове бяха заети с обществени дела. Частната хроника малко занимаваше хората и те нямаха време, нито желание да обсъждат връзката на Салвато и Луиза, а само бяха нейни неволни свидетели. При това, колкото и близки да бяха отношения на двамата влюбени, в тях беше невъзможно да се съзре нещо скандално, — нали се намираха в страна, където думата „любовница“ се превежда като „приятелка“.

Така че, дори ако Джованина би пожелала да причини неприятности на господарката си, тя би могла да приказва колкото поиска, без да й навреди ни най-малко.

Девойката беше станала мрачна и мълчалива, но отново намери предишната си почтителност.

Само Микеле запазваше безгрижната си жизнерадост и остроумието му често огласяше цялата къща. След като получи високото звание полковник, за което не беше помислил дори и на сън, пред очите му започна да се поклаща въжена примка, но това видение изобщо не влияеше на душевното му състояние, а дори го правеше по-весел и той пляскаше с ръце и викаше: „Какво пък! Няма две смърти, а едната няма да ми се размине!“ И само дяволът, който държеше другия край на въжето, разбираше нещо от това възклицание.

Една сутрин, отивайки от дома на Асунта към къщата с палмата, Микеле с обичайната южняшка необмисленост забави крачки пред магазина на Бекайото и му се стори, че хората вътре смениха темата на разговора си, а знаците им недвусмислено говореха: „Пазете се, Микеле е тук!“

Микеле беше твърде хитър, за да покаже че е забелязал нещо, но и твърде любопитен, за да не опита да узнае какво скриват от него. Той размени няколко думи с Бекайото, но не можа да измъкне нищо от него. Тогава Микеле излезе от магазина и се отби при месаря Кристофоро, който беше заклет враг на Бекайото, защото се занимаваше почти със същия занаят.

Оказа се, че Кристофоро, който действително беше патриот, още от сутринта забелязал някаква странна възбуда сред хората на Стария пазар. Според него, причината били двама души, които раздавали на някои от привържениците на Бурбоните златни и сребърни монети. В единия от тях месарят познал някой си Кошия, който служил преди като готвач при кардинал Руфо и затова познавал търговците от Стария пазар.

— Добре, — каза Микеле. — А ти видя ли монетите, приятелю?

— Видях, но не ги познах.

— А не можеш ли да ми намериш такава монета?

— Нищо по-лесно.

— Е, аз познавам някого, който ще ни обясни от коя страна е тя.

И Микеле извади от джоба си шепа сребро, за да възмезди месаря за чуждите монети, които се беше наел да му достави.

След десет минути Кристофоро се върна със сребърна монета, прилична на пиастър, но по-малка. На лицевата страна беше изобразена жена в профил с високомерно лице, открита гръд и малка корона на главата. На опакото имаше двуглав орел, който държеше земното кълбо и скиптър.

От двете страни на монетата имаше някакви странни, непознати букви.

Въпреки всичките си старания, Микеле не успя да прочете надписите и за свой срам трябваше да признае, че не познава съставящите ги букви. Тогава той поръча на Кристофоро да разпита всички и ако узнае нещо интересно, да му съобщи веднага. Месарят, който също изгаряше от любопитство, веднага тръгна към пазара, а младият ладзарони се отправи по улица Толедо към Мерджелина.

Пред двореца Ангри Микеле се спря и попита за Салвато. Младият човек беше излязъл преди един час.

Салвато, както и беше предположил ладзаронито, се намираше в Къщата с палмата, в която приятелката на Луиза, херцогинята Фуско, му беше предоставила същата стая, където някога беше лежал ранен и прекарал толкова сладостни и мъчителни часове.

Той влизаше при херцогинята, която открито и с уважение приемаше всички известни патриоти от епохата, кланяше се на домакинята, ако тя се намираше в салона, и веднага отиваше в стаята си, превърната в работен кабинет. Луиза се промъкваше през вратата между двете къщи и се присъединяваше към него.

Микеле нямаше причина да се крие и просто позвъни на градинската врата. Отвори Джованина, Откакто в душата му се бяха зародили подозрения относно истинските чувства на девойката към млечната си сестра, той рядко я заговаряше. И сега той само я поздрави твърде небрежно. Не трябва да забравяме, че Микеле беше вече полковник, а у Луиза се чувстваше почти у дома си. Той не зададе никакви въпроси, отвори една след друга всички врати и през празните стаи стигна до тази, която му беше необходима. По условното почукване влюбените веднага разбраха кой беше дошъл и нежният глас на Луиза произнесе:

— Влизай!

Микеле натисна дръжката на вратата. Луиза и Салвато седяха еди до друг, главата на младата жена почиваше върху рамото на възлюбения, който нежно прегръщаше раменете й. Очите на Луиза бяха пълни със сълзи, лицето на Салвато сияеше от гордост и радост.

Микеле се усмихна. Стори му се, че вижда тържеството на младия съпруг, узнал току-що, че скоро ще става баща. Впрочем, каквото и чувство да озаряваше челото на единия от любовниците и навлажняваше очите на другия, това си оставаше тяхна тайна, тъй като при вида на Микеле Луиза притисна пръст към устните си. Салвато протегна ръка на юношата.

— Какво ново? — попита той.

— Нищо определено, генерале, но във въздуха се носи шум.

— Какъв шум?

— Шум на сребърен дъжд, който се сипе неизвестно откъде.

— Сребърен дъжд, надявам се, че си се досетил да застанеш под улука?

— Не. Но успях да подложа шапка и ето една от падналите капки. — И той протегна на Салвато сребърна монета.

Младият човек я взе и веднага произнесе:

— А, рубла на Екатерина.

Микеле не разбра нищо.

— Рубла Какво е това?

— Руски пиастър. Екатерина втора е майка на император Павел първи.

— Той пък къде царува?

— В Русия.

— Гледай ти! Значи и руснаците се намесиха в нашите работи. Наистина, отдавна ни го бяха обещали. Значи са пристигнали?

— Изглежда е така, — отвърна Салвато и стана.

— Това е нещо сериозно, любима, — обърна се той към Луиза, — и ще трябва да ви напусна. Без да губя нито минута, искам да узная откъде са се взели тези рубли.

— Вървете, — отвърна младата жена с тази мека покорност, която не я оставаше от времето на злополучното дело Бекер. Тя, наистина чувствуваше, че вече не принадлежи на себе си, че, като античната Ифигения, е жертва в ръцете на Съдбата и няма сили да се бори против нея. Тя само се опитваше да я умилостиви с покорството си.

Салвато препаса сабята си, приближи се към Луиза с тази изпълнена със сила и нежност усмивка, без която лицето му ставаше сурово и твърдо като мрамор, и толкова здраво прегърна любимата си, че тя потрепери в обятията му като тръстика.

— Довиждане, мила!

— Довиждане, — отвърна младата жена. — Кога?

— Когато мога. Знаеш, че не мога да живея без теб, особено след чудесната вест!

Луиза се притисна към него и скри глава на гърдите му, но Микеле успя да забележи червенината й.

Уви! Вестта, която Салвато в егоистичната си гордост намери за толкова радостна, беше, че Луиза щеше да става майка!