Ема Лайона

XLIНИКОЛА АДОНЕ

Вече разказахме за това как Салвато беше изпратен от Шампионе в Салерно, за да сформира колона и да я изпрати в Потенца, където се бояха от реакцията и страшните беди, които обикновено съпътствуват бунтовете в страната с полудиво население, където гражданските войни са само повод за лично отмъщение.

Макар събитията в Потенца да се отнасят по-скоро към историята на Партенопейската република от хиляда седемстотин деветдесет и девета година, отколкото към разказа за личните съдби, тези събития са толкова страшни, както и епохата и народът, живял през нея, че ще им посветим цяла глава, на която те имат двойно право — поради мащабите на катастрофата и съдбоносното влияние, което оказа разобличаването на заговора върху живота на нашата героиня.

Когато се върна от салона на херцогиня Фуско, Шампионе завари у дома си богатия земевладелец от Базиликата, Никола Адоне.

Дон Никола Адоне, както го наричаха тук по запазената испанска традиция, живееше в Потенца и беше близък приятел на епископа, монсеньор Серао.

Но синевата на прекрасното републиканско небе беше започнала да помръква. Навсякъде организираха банди на санфедистите. Предлогът беше предаността им към Бурбоните, а целта — убийствата и грабежите. Монсеньор Серао, който с примера и убежденията си предизвика подозрение към своите съграждани, искаше да се погрижи за безопасността им.

Той беше решил да извика от Калабрия, неговата родина, войската на така наречените кампиери — остатък от онези средновековни банди, от които бароните са съставяли наемните си армии по време на феодалните войни, в услуга на тяхната ненавист или властолюбив. Това бяха потомци или — кой знае? — може би, предшественици на нашите кондотиери.

Бедният епископ вярваше, че ще намери в тези хора, негови съотечественици (особено ако им плати добре), свои мъжествени и предани защитници.

За нещастие, преди известно време монсеньор Серао беше осъдил поведението на един от тези злонравни абати, които бяха толкова много в южните провинции и които винаги разчитаха да се изплъзнат от надзора на вишестоящите, смесвайки се със тълпата. Този абат се казваше Анжело Феличе Винчигуера.

Той беше от същото село с един от главатарите на кампиерите, наречен Фалсета. Вторият им водач се казваше Каприлионе.

В детството си абатът беше другарувал с Фалсета и сега отново възобнови приятелските си отношения с него. Той му намекна, че заплатата, дадена му от епископа, колкото и щедра да е тя, не може да се сравни с дохода, който биха му донесли контрибуциите и грабежите, ако Каприлионе и той самият, вместо да поддържат реда, завладеят града с хората си.

Съблазнен от съветите на Винчигуера, Фалсета предложи на Каприлионе участие в тази авантюра и той се съгласи. Хората им, естествено, последваха вождовете си.

Една сутрин, когато монсеньор Серао беше още в леглото, врата на стаята му се отвори и на прага застана Каприлионе с пушка в ръка.

— Монсеньор, народът иска смъртта ви, — заяви той направо.

Епископът вдигна дясната си ръка, за да го осени с кръстен знак, и произнесе:

— Аз благославям народа.

Без да му даде време да прибави още нещо към тези евангелски слова, бандитът се прицели и стреля. Прелатът, който искаше да благослови убиеца си, падна, поразен право в сърцето.

При шума от изстрела, в стаята дотича викарият на монсеньор епископа, и тъй като той се възмути от извършеното убийство, Каприлионе уби и него с удар на ножа си.

Почти незабавно след това двойно убийство последва смъртта на двамата най-богати и най-уважавани граждани. Това бяха братята Джерарданджело и Джовалиани.

Слухът за това, че убийството на монсеньор Серао е било извършено от Каприлионе под въздействието на абата, се потвърди и от факта, че на другия ден след престъплението самият Винчигуера се присъедини към бандата на Каприлионе, която потопи Потенца в кръв и го облече в траур.

Либералите, патриотите, републиканците — всички, които споделяха новите идеи, бяха обзети от ужас, който нарасна още повече при новината, че в деня на Кръвта Христова разбойниците, станали господари на града, щяли да започнат по време на процесията клане, и не само на патриотите, но и на всички богати граждани.

Най-богатият, заедно с това и един от най-уважаваните жители на града беше същият този Никола Адоне. Той беше смел и решителен човек и искаше, заедно с брат си Базилио Адоне, да прочисти града от шайката негодници.

Той се обърна към трима от своите приятели, които смяташе за най-мъжествени. Сред тях имаше трима, чиито имена се предават от уста на уста, макар че тези хора не са влезли в историята. Това бяха Джузепе Скафанели, Йорио Мангиля и Гаетано Мафи.

В заговора влизаха още седем-осем човека. Ние напразно се опитвахме да научим имената им от най-старите жители на Потенца: това не ни се удаде.

Събрани у Никола Адоне, при закрити прозорци и врати, тези патриоти решиха да унищожат с един удар Каприлионе, Фалсета и цялата им банда.

За да постигнат поставената цел, трябваше да се въоръжат и, разделени на две групи, да се скрият в дома на Адоне и съседната къща.

Бандитите скоро им предоставиха сгоден случай. Те бяха наложили на града контрибуция от три хиляди дуката, като предоставиха на гражданите сами да установят реда за изплащането в срок от три дни. Парите бяха събрани и предадени в дома на Никола Адоне.

Един обущар, Гаетано Сколета, известен с прякора Сарсета, се нае да отиде в леговището на бандитите и да ги покани в дома на Адоне, за да получат полагащата им се сума.

За всеки от главатарите беше определен различен час, за да не могат да се съберат заедно и да затруднят с това изпълнението на плана. Сколета трябваше да опише разположението на стаите в къщата, като спомене между другото, че поради страх от крадци, касата е разположена в най-отдалечената част на сградата.

В определения ден Никола Адоне скри в малката стаичка пред тази, в която, по описанието на Сколета, трябваше да се намира касата, двама предани мулетари, които се наричаха Лорето и Сарасано. Те стояха с брадви в ръце от двете страни на ниската врата, през която можеше да се мине само с наведена глава.

Първите бандити се явиха в уреченото време и бяха въведени веднага. След дългия коридор те влизаха в стаята, където ги чакаха Лорето и Сарасано. Мулетарите нанасяха ударите с такава точност и бързина, с каквато касапинът поваля бика.

Когато бандитът падаше, други двама слуги на Адоне хвърляха трупа в избата. След това от съседната стая излизаше една безизразна старица с парцал и кофа с вода. Тя мълчаливо измиваше пода и се скриваше в стаята си с бързината на автомат.

Най-после се появи самият Каприлионе. Базилио Адоне вървеше след него, за да му показва пътя, но по средата на коридора бандитът почувствува безпокойство и поиска да се върне. Тогава той, без да каже нито дума, заби в гърдите му кинжала си до самата дръжка. Разбойникът падна, без да издаде вик. Базилио го довлече в най-близката стая и като се убеди, че действително е мъртъв, заключи врата и спокойно прибра ключа в джоба си.

Колкото до Фалсета, той беше един от първите.

Шестнадесет бандити, включително двата главатари, бяха вече убити и хвърлени в подземието, когато останалите, като видяха, че другарите им не излизат от къщата, образуваха малка група и предвождани от Дженарино, синът на Фалсета, решиха да нападнат дома на Адоне.

Но не успяха. Когато се намираха на не повече от петнадесет крачки, Базилио, който стоеше на стража до прозореца, със същата твърда ръка, с която беше сразил Каприлионе, изпрати куршум в челото на Дженарино.

Изстрелът беше сигнал за битка. Заговорниците разбраха, че е настъпил мига всеки да убие поне по един човек, спуснаха се на улицата и този път открито нападнаха бандитите. Атаката беше толкова яростна, че не се спаси нито един. Преброиха тридесет и два трупа. През нощта ги пренесоха на Пазарния площад, за да може целият град да види на разсъмване кървавото зрелище.

Още на предната вечер Никола Адоне замина за Неапол, за да разкаже на Шампионе за станалото и да го моли за отряд френски войници, които да смажат реакцията и да възстановят реда в Потенца.

Шампионе изслуша разказа на Адоне, изпрати Салвато в Салерно, за да организира колоната и назначи за неин командир адютанта си Вилньов.