Ема Лайона

LXIV13-ти ЮНИ

Изглежда трите изстрела трябваше да послужат за двоен сигнал, тъй като едва заглъхна ехото им и вратата на осъдените се отвори. Затворниците стояха в килията спокойни и усмихнати. Последната прегръдка като че ли им даваше необяснима сила.

— Готови ли сте, граждани? — попита командирът на конвоя, който беше получил заповед да се отнася към бащата и сина с необходимото уважение.

Андреа високо произнесе „Да“, Симоне утвърдително кимна.

— Следвайте ме тогава.

Пленниците обгърнаха тъмницата с последен поглед, в който светеха нежност и съжаление, — обичайният поглед на отиващите на смърт. Човек изпитва властната потребност да остави нещо след себе си, затова Андреа взе един гвоздей и надраска на стената името си и името на баща си.

В двора на крепостта ги очакваше някаква жена, облечена в черно. Тя с твърда стъпка тръгна към осъдените и Андреа изведнъж потръпна.

— Синьора Сан Феличе! — възкликна неволно той.

Луиза коленичи.

— Защо коленичите, госпожо? Не трябва да искате прошка от никого. — каза Андреа. — Всичко ни е известно. Истинският виновник се издаде сам. Но бъдете справедлива към мен — вие получихте моето писмо още преди Микеле да ми пише.

Луиза зарида.

— Братко… — простена тя.

— Благодаря! — продължи Андреа. — Татко, благословете вашата дъщеря.

Старецът се приближи до Луиза и сложи ръка на главата и.

— Бог да те благослови, дете мое, както те благославям аз. Нека дори сянка от нещастие да не пада върху теб!

Луиза покри лицето си с ръце и зарида отчаяно. Младият Бекер поднесе към устните си една от дългите й светли къдрици и започна жадно да я целува.

— Граждани, — промълви неуверено офицерът.

— Да, да, идваме, господине! — сепна се Андреа.

При звука на отдалечаващите се стъпки Луиза вдигна глава и, все още на колене, протегна напред ръцете си след осъдените и ги следи с поглед, докато не се скриха зад Арагонската арка.

Ако нещо можеше да задълбочи трагичността на траурното шествие, това беше мъртвата тишина по опустелите улици на Неапол. Само от време на време се открехваше врата, отваряше се прозорец, откъдето боязливо надничаше нечия глава, най-често женска, а после вратата или прозорецът бързо се затръшваха: гражданите виждаха двамата пленника и веднага се досещаха, че ги водят на смърт.

— Пристигнахме, — прошепна Андреа, когато стигнаха Стария пазар, постоянното място за екзекуции.

Старият Бекер се огледа наоколо.

— Струва ми се, да, — каза той тихо.

Но отрядът отмина пазара.

— Къде ли ни водят? — попита Симоне на немски.

— Сигурно търсят по-удобно място, — отговори му на същия език младежът. — Трябва им стена.

Когато стигнаха малкият площад пред църквата Кармине, Андреа дръпна баща си за лакътя и му показа с поглед стената срещу дома на свещеника. В наши дни до тази стена е издигнат голям кръст.

— Да, — потвърди Симоне.

Действително, офицерът се насочи към стената. Осъдените ускориха ход и като излязоха от редиците, застанаха до стената.

— Кой ще умре пръв? — попита офицерът.

— Аз! — извика старецът.

— Господине, — заговори Андреа. — Имате ли заповед да ни разстрелвате един след друг?

— Не, гражданино, не съм получавал никакви инструкции.

— В такъв случай, ви молим за милост: разстреляйте ни едновременно.

— Да, да, можем да направим това, — дочуха се гласовете.

— Вие разбирате, граждани, — промълви офицерът, натоварен с толкова тягостна мисия, — готов съм на всичко, за да мога да облекча последните ви минути.

— Съгласни са! — радостно възкликна старият Бекер.

— Да, татко, — отвърна Андреа като го прегърна през раменете. — Нека не задържаме тези господа, които проявиха толкова доброта към нас.

— Имате ли някаква последна молба, или разпореждане? — попита офицерът.

— Никакви, — отвърнаха осъдените.

— Е, тогава да пристъпим към изпълнението, щом така трябва, — промърмори офицерът. — но кълна се в Бога, заставят ни да вършим мръсна работа!

През това време заговорниците се бяха облегнали на стената като Андреа все още държеше ръката си на бащиното рамо.

— Удобно ли сме застанали, господа? — попита младият Бекер.

Офицерът кимна утвърдително. После се обърна към хората си.

— Заредени ли са пушките ви?

— Тъй вярно.

— Тогава по местата! Действувайте по-бързо и се старайте да им причините по-малко страдания, — това е единствената услуга, която можем да им окажем.

— Благодаря, господине, — каза Андреа.

— По-нататък всичко се разви с мълниеносна бързина. Една след друга звучаха думите на командите: „Приготви се! — Цели! — Огън!“ Последва залп.

Всичко беше свършено.

Републиканците от Неапол, увлечени от примера на парижаните, извършиха едно от тези кървави действия, на които треската на гражданската война обрича най-благородните натури и най-святото дело. Под предлог, че трябва да убият у гражданите всяка надежда за прошка, а у поборниците на републиката най-малкия шанс за спасение, в случай на неуспех, те проляха струя кръв между тях и възможното милосърдие на краля, — ненужна жестокост, която дори не можеше да бъде оправдана с необходимостта.

Наистина, това бяха единствените жертви. Но те бяха достатъчни, за да зацапат с кръв безупречните одежди на републиката.

В същия миг, когато бащата и синът Бекер падаха, все още притиснати един до друг, Басети поемаше командването над отрядите от Каподикино, Мантоне — от Каподимонте, а Вирц поемаше отрядите около моста Магдалина.

Улиците бяха пусти, затова пък на всички тераси се тълпяха зрители, които се опитваха с просто око или с далекоглед да видят това, което всеки момент трябваше да започне на обширното бойно поле от Гранатело да Каподимонте.

Между Tope дел Анунциата и моста Магдалина в залива се беше разпростряла малката флотилия на адмирал Карачиоло, който държеше на прицел двата вражески кораба: „Минерва“ под командата на граф Турн и „Сихорс“, на чийто борд се намираше капитан Бол. Същият, когото видяхме заедно с Нелсън на прословутата вечеря, когато придворните дами съчиняваха стихове, а от първите им букви образуваха името „Каролина“.

Разнесоха се първите пушечни изстрели, първите облаци дим се извисиха над стените на малкия форт Гранатело.

Дали Чиюди и Шиярпа не бяха получили заповедта на кардинала, или се бяха забавили с изпълнението й, но само Панедиграно със своите хиляди каторжници се оказа на мястото на срещата и смело настъпи към форта. Наистина, когато видяха отряда, двете фрегати откриха огън по укреплението, за да ги прикрият.

Салвато събра петстотин доброволци и се хвърли в атака на щик срещу разбойническата сбирщина. Той се вряза в средата им, разпръсна ги, уби стотина от тях и отстъпи зад стените на форта под дъжд от снаряди, който се сипеше от двата военни кораба.

Когато Руфо пристигна в Сома, му доложиха за провала на операцията.

Де Чезаре беше имал повече късмет. Той беше следвал точно указанията на кардинала, но като узна, че замъкът Петричи е лошо охраняван, а околното население е готово да го подкрепи, завзе замъка с пристъп. Този пост беше по-важен от Резина, тъй като по-надеждно преграждаше пътя. Де Чезаре изпрати човек при кардинала да разкаже за успеха и да поиска нови заповеди. Руфо заповяда на мнимия княз да се укрепи колкото може по-добре и да отреже пътя за отстъпление на Скипани. Той му изпрати на помощ отряд от хиляда души.

Салвато се боеше именно от това. От височината на форта Гранатело той забеляза многобройната армия, която се приближаваше към Портичи, след като беше заобиколила подножието на Везувий. Той чу нестройна мускетна стрелба, после след кратка схватка, огънят престана. Ясно беше, че пътят за Неапол е отрязан, затова младият генерал настойчиво поиска от Скипани, без да губи нито минута, да се промъкне през вражеските редици и с ускорен ход да тръгне обратно към Неапол. Неговият отряд от хиляда и петстотин — две хиляди човека трябваше да преодолее всички прегради по пътя си и под прикритието на форта Вилиен да брани подстъпите към моста Магдалина.

Но Скипани, който беше лошо осведомен за обстановката, упорствуваше: той очакваше противника откъм Соренто.

Яростната канонада при моста Магдалина беше знак, че кардиналът е започнал настъплението си към града именно оттам. Ако Неапол успееше да се задържи поне две денонощия, ако републиканците напрегнеха всички сили, биха могли да извлекат изгода от позицията на кардинала: желаейки да отреже пътя на Скипани, той самият би се отзовал между два огъня. Но за това беше необходимо някой мъжествен, умен и волеви човек да проникне, въпреки всички препятствия, в Неапол и да повлияе на републиканските водачи. Положението беше трудно. Салвато би могъл да каже като Дан-те: „Ако аз остана, кой ще отиде? Ако аз отида, кой ще остане?“

И той реши да тръгне, като посъветва Скипани да не напуска укрепената позиция, докато не получи разрешителни заповеди от Неапол. Съпроводен от верния Микеле, който го бе уверил, че може да му бъде много полезен на неаполитанските улици, Салвато скочи в една лодка и се насочи към флотилията на Карачиоло. Адмиралът одобри плана му и обеща да го прикрива с огън от оръдията си. След това двамата младежи загребаха към Новия замък и успяха да слязат при вълнолома.

Не трябваше да губят нито минута. Приятелите се прегърнаха. Микеле побягна към Стария пазар, а Салвато се насочи към Новия замък, където заседаваше съветът. Ръководен от дълга, той се качи право в залата на Директорията и изложи съображенията си на членовете и. Планът му срещна всеобщо одобрение. Но всички знаеха колко упорит е Скипани и че признава само заповедите на Вирц или Басети, затова Салвато трябваше да отиде при Вирц, който се сражаваше около моста Магдалина.

Преди да тръгне, младият човек се отби при Луиза и я завари почти умираща. Но появата на любимия я сгря като слънчев лъч и и вдъхна нови сили. Салвато и обеща да се види още веднъж с нея преди да се завърне на бойното поле. После яхна един отпочинал кон и препусна към моста Магдалина.

Там сражението беше в разгара си. Противниците бяха разделени от малката рекичка Себето. Двеста човека, укрепили се в грамадното здание Гранили, стреляха от всички прозорци. Кардиналът се виждаше отдалеч с пурпурния си плащ. Той обикаляше с коня си под непрекъснатия огън, даваше разпореждания, и сякаш искаше да покаже на хората си, че е неуязвим за куршумите, които свистяха над главата му, и за гранатите, които избухваха под копитата на коня му. И, горди че умират пред очите на такъв вожд, виждайки вече райските врати широко разтворени пред душите им, санфедистите отново и отново атакуваха форта.

Да се открие генерал Вирц в лагера на патриотите не беше трудно. Както и кардиналът той също обхождаше войските си, вдъхновяваше я за отбрана така както Руфо призоваваше своята към настъпление. Салвато го забеляза отдалеч и препусна към него.

Младият генерал изглеждаше толкова свикнал със свистенето на куршумите, че им обръщаше не повече внимание отколкото на вятъра. Сплотените редици на републиканците се разтваряха пред него; преди още да видят лицето му, хората веднага познаваха в него офицер от висок ранг.

Генералите се срещнаха под кръстосания огън. Салвато обясни на Вирц целта на пристигането си и веднага му даде да прочете заповедта. Вирц я одобри, трябваше само да я подпише. Салвато слезе от коня, предаде го на един от калабрийците и се отправи към лазарета за перо и мастило.

Когато се върна, той протегна на Вирц потопеното в мастилницата перо. Швейцарецът положи хартията на лъка на седлото и се приготви да я подпише. Но в този момент, като се възползва от паузата, един капитан от войската на санфедистите измъкна пушката от стоящия до него калабриец и стреля по републиканския генерал. Салвато чу глух шум, последван от болезнена въздишка. Вирц се наклони на една страна и изведнъж се строполи в ръцете на пратеника.

Наоколо се развикаха:

— Генералът е убит! Генералът е убит!

— Ранен! Само ранен! — извика в отговор Салвато. — И ние ще отмъстим за него! — Той яхна коня на Вирц.

— В атака срещу тази сбирщина! Вижте как ще се разпилеят като прах по вятъра!

И без да се оглежда, без да се интересува дали го следват, Салвато се устреми към моста, съпроводен от трима-четири-ма конника.

Посрещна ги залп от двадесет пушки, който свали двама от хората му и прониза крака на коня му, който рухна на земята. Салвато също падна, но с обичайното си хладнокръвие успя да се разкрачи, за да не бъде смазан от тялото на коня. Санфедистите се втурнаха към него. С два пистолетни изстрела той порази двама, после захвърли ненужните му вече оръжия, взе сабята, която дотогава беше държал в зъбите си, и рани трети.

В този момент се дочу постоянно нарастващ оглушителен тропот. Земята потръпна под конските копита. Това беше Николино, който беше повел хусарите си в атака, за да поддържа приятеля си или да го освободи. Хусарите препуснаха по цялата ширина на моста. След като по чудо избягна вражеските щикове и саби, Салвато едва не загина под копитата на патриотите. Войниците, които се опитваха да го заловят, побегнаха и, за да не бъде стъпкан от своите, той се принуди да скочи върху перилата на моста.

Мостът беше разчистен и врагът отблъснат. Моралният ущърб, нанесен им със смъртта на Вирц, беше отчасти възмезден чрез постигнатото преимущество над противника. Салвато премина реката и се оказа сред републиканците. Младият генерал веднага се спусна към лазарета: ако Вирц все още имаше сили, щеше да подпише заповедта. Докато в гърдите на главнокомандуващия се таеше почти искрица живот, заповедите му трябваше да се изпълняват.

Вирц не беше умрял, но беше в безсъзнание.

Салвато преписа отново заповедта, паднала заедно с перото от отслабналата ръка на генерала, намери коня си и след като заповяда да се бранят до последния човек, препусна с всички сили към Каподикино, при Басети.

Басети отбраняваше едно не толкова опасно място, далече от кардинала, така че Салвато можеше да го дръпне встрани, за да подпише заповедта за Скипани в два екземпляра, в случай, че едната не стигне местоназначението си. Той разказа на генерала какво се беше случило на моста Магдалина и се раздели с него едва след като го закле да защитава Каподикино с всичките си сили и да поддържа операцията, определена за другия ден.

За да се върне в Новия замък Салвато трябваше да мине през целия град. На улица Фория пътя му прегради огромна тълпа. Причината за сборището се оказа един монах, яхнал магаре, с голяма хоругва в ръка. На нея беше изобразен кардинал Руфо, на колене пред свети Антоний Падуански, който му протягаше навито въже. Грамадният монах разясняваше от седлото смисъла на изображението. Свети Антоний се явил на кардинала и му открил, че през нощта на 13 срещу 14 юни, значи, на следващата нощ, заговорниците патриоти възнамеряват да избесят всички ладзарони, като оставят живи само децата, за да ги възпитават като безбожници, и че с тази цел Директорията е раздала на якобинците въжета. За щастие, на 14 юни е празникът на Антоний Падуански, а светецът не желае денят му да бъде помрачен от убийства и затова измолил от Бога позволение — както показва хоругвата — да предупреди за опасността верните привърженици на Бурбоните. Монахът призоваваше ладзароните да претърсят домовете на патриотите и да избесят всички, у които намерят въже.

По пътя от Стария пазар до кралския дворец монахът се спираше на всеки сто крачки и повтаряше призивите си под заплашителните крясъци и вопли на повече от петстотин ладзарони. Читателят навярно е познал в този монах Фра Пачифико, който се беше върнал в народните квартали на Неапол и беше придобил отново предишната си популярност и дори по-голяма. Салвато не разора речта на капуцина и искаше да продължи пътя си, когато изведнъж забеляза, че по улица Сан Джовани а Карбонара се движеше група дрипльовци, които носеха на щик обвита с въже човешка глава. Носеше я отвратително същество на около 45 години. То беше изпръскано с кръв, която капеше върху него от отсечената глава. Безобразното му лице, рижата, като на Юда брада, сплъстените коси, прилепнали към слепоочията от кървавите капки, изглеждаха още по-уродливи под широкия белег, който пресичаше бузата и изтеклото ляво око. След него се тълпяха други, които носеха отсечените ръце и крака и крещяха с всичка сила: „Да живее кралят! Да живее църквата!“

Салвато попита какво означава тази зловеща процесия и разбра, че ладзароните, подстрекавани от Фра Пачифико, бяха претърсили избата на един месар и намерили там въжета. С викове: „ето примките, приготвени за да ни обесят!“ — те набързо прерязали гърлото на нещастника, а после разкъсали тялото му. Обезобразения труп закачили на кука в магазина му, а отсечените крайници и увенчаната с въже глава понесли в града. Месарят се казвал Кристофоро, същият, който беше донесъл на Микеле руската монета.

Салвато не можа да познае убиеца по лице, но дочу прякора му. Това беше Бекайото, който го нападна по заповед на Паскуале де Симоне през нощта на 22 срещу 23 септември, и комуто той беше разсякъл окото с удар на сабята си.

След като получи това разяснение от някакъв буржоа, който се беше осмелил да открехне за малко вратата на дома си, Салвато почувства, че повече не може да се сдържа. С гола сабя той се хвърли срещу бандата канибали.

Първият порив на ладзароните беше да побягнат, но като съобразиха, че са поне сто, а Салвато е сам, те се засрамиха от страха си и със заплашителни викове се нахвърлиха върху младия офицер. Няколко умели удара със сабята прогониха най-дръзките и Салвато би успял да се измъкне, ако виковете на ранените, и особено воплите на Бекайото, не бяха привлекли вниманието на тълпата, която следваше Фра Пачифико и претърсваше по пътя си посочените от него домове. Тридесетата човека се отделиха от общата маса и се затичаха на помощ на бандата дрипльовци.

И тогава хората станаха свидетели на удивително зрелище: един човек се защитаваше срещу шестдесет и се въртеше сред тях, като на крилат кон. Много пъти пред него се откриваше свободно пространство и той би могъл да избяга, но явно не желаеше да изостави така неизгодната за него позиция, докато не настигне и не накаже мерзкия водач на тази банда убийци. Но Бекайото, който се намираше в тълпата и имаше по-голяма свобода на движение, постоянно успяваше да се изплъзне като змиорка. Изведнъж Салвато си спомни, че в пояса му са затъкнати пистолети. Той прехвърли сабята си в лявата ръка, извади пистолета и се прицели. За нещастие трябва ще да спре коня си. Салвато натисна спусъка, но изведнъж благородното животно се олюля и падна под ездача си — един от ладзароните беше прерязал сухожилията на краката му. Куршумът не улучи целта.

Този път младият човек не успя нито да стане, нито да измъкне другия пистолет. Връхлетяха го десетки ладзарони, заплашваха го петнадесетина ножа. Но някакъв човек се спусна право в сърцето на тълпата и извика:

— Хванете го жив!

Бекайото, като забеляза колко яростно го преследва Салвато, разбра, че е познат и сам позна младия човек. Той добре беше преценил смелостта на Салвато и разбираше, че смъртта в боя няма да го уплаши. Не, друга гибел жадуваше той за своя преследвач.

— Защо жив? — откликнаха поне двадесет гърла.

— Защото е французин, защото е адютант на генерал Шампионе, затова, най-после, че той ми направи този белег! — И Бекайото показа страшната се физиономия.

— Добре! А какво ще правиш с него?

— Искам да си отмъстя! — закрещя Бекайото. — Искам да го изгоря на бавен огън, да го накълцам на кайма! Искам да го опека! Искам да го обеся!

Но докато той плюеше в лицето на Салвато всички тези заплахи, младежът, без да удостои разбойника с отговор, с нечовешки усилия отхвърли висящите по него пет-шест дрипльовци, разкърши рамене, завъртя сабята и стовари на кожодера удар, достоен за Ролан, който би разсякъл главата му като орех, ако Бекайото не беше успял да подложи дулото на пушката си с набучената на щика глава на нещастния месар.

Ако Салвато притежаваше силата на Ролан, то неговата сабя, за съжаление не беше здрава колкото меча на древния рицар, легендарния Дюрардал. При сблъсъка с дулото на пушката тя се разлетя на парчета като стъклена. Но все пак, оръжието успя да отсече три пръста от ръката на Бекайото, която държеше пушката. Негодникът закрещя от болка, а още повече от злоба.

— Нищо, — изръмжа той, — това е лявата ръка, мога да го обеся и само с дясната!

Завързаха Салвато с въжетата, намерени у месаря и го за-мъкнаха в един от домовете на патриотите, чиито обитатели бяха изхвърлени от тълпата през прозорците заедно с мебелите.

Часовникът на кулата Викария удари четири.

В същия час свещеникът Антонио Тоскано удържа думата си, която беше дал на младия генерал.

Тъй като в този знаменателен за историята на Неапол ден всяка минута носеше със себе си самоотверженост, героизъм или жестокост, аз съм принуден да напусна Салвато в критичната минута и да разкажа какво става на бойното поле.

След раняването на генерал Вирц командването пое помощникът му Грималди.

Той беше изпитан в боевете храбрец, човек с херкулесова сила. Санфедистите, отхвърлени от моста след неудържимия натиск на планинците, пред които беше немислимо да устоят, няколко пъти влизаха с републиканците в ръкопашен бой. И тогава можаха да видят великана Грималди, който си беше направил боздуган от една захвърлена пушка и отмерено я размахваше, като всеки удар поваляше по една жертва.

Изведнъж се появи познатият ни полусляп старец. Луиджи Серио беше поддържан от двамата си племенници, или, поточно ги влачеше след себе си към брега на Себето, където те оставиха стареца сам. Около половин час можеше да се види как той зарежда, а после изпразва пушката си с хладнокръвната методичност на опитен войник, или със стоическото отчаяние на гражданин, който не иска да надживее свободата на страната си. Най-после той падна и тялото му се изгуби сред множеството трупове, засипващи стръмния бряг.

Кардиналът разбра, че няма да овладее моста докато двойният оръдеен огън — от форта Вилиен и от корабите на Карачиоло — покосяваха хората му по фланговете. Трябваше първо да завладее форта, а след това да обстрелва флотилията с оръдията му.

Вече казахме, че укреплението беше защитавано от сто и петдесет или двеста калабрийци, начело със свещеника Антонио Тоскано. Руфо предаде всички калабрийци от лагера си под заповедите на полковник Рапини, който беше родом от същата провинция, и му заповяда на всяка цена да превземе форта.

Той нарочно изпрати едни калабрийци против други, защото знаеше; между съотечественици ще започне борба не на живот, а на смърт. Няма нищо по-кърваво от братоубийствена война! В единоборството между чужденци понякога се случва противниците да останат живи: но Етеокъл и Полиник загинаха.

Като видяха трицветното знаме, което се вееше над форта и прочетоха надписа „Отмъсти, победи или умри!“ — калабрийците, обезумели от ярост, се втурнаха към малката крепост с брадви и стълби в ръце. Някои успяха да стигнат до вратите и ги обсипаха с удари, други стигнаха подножието на стените и опитаха да изправят стълбите си. Но фортът Вилиен, като заветния ковчег, изглежда поразяваше със смърт всеки, който се осмеляваше да го докосне. Нападателите предприеха три пристъпа и три пъти бяха принудени да бягат, оставяйки под стените купчини трупове.

Полковник Рапини, ранен от два куршума, поиска помощ. Кардиналът му изпрати сто руснаци и две артилерийски батареи. Разположиха оръдията и след два часа в стената на форта зееше достатъчно голяма пукнатина. Тогава при коменданта изпратиха парламентьор с предложение да се предадат, като им бъде запазен животът.

— Прочети какво е написано на вратата, — отвърна старият свещеник. — Ако не успеем да победим, ще отмъстим и ще умрем.

След този отговор нападателите отново се втурнаха към крепостта. Прищявката на императора и капризите на безумния цар Павел I бяха изпратили хората от бреговете на Нева, Волга и Дон далече от родния край, да умират за венценосци, които не познаваха дори по име!

Атаката беше отблъсната два пъти и пътят към пукнатината беше осеян с мъртви тела. На третия път начело застанаха калабрийците. Като изпразниха по защитниците на крепостта пушките си, те ги захвърлиха и с ножове в ръце нахлуха през отвора в двора на форта. Последваха ги руснаците, които сееха смърт с щиковете си. Започна мълчалива смъртоносна битка. Това беше ръкопашен бой, когато гибелта идва след едва ли не братска прегръдка. А през това време през пукнатината нахлуваха все нови и нови потоци нападатели. Обсадените падаха един след друг и нямаше кой да ги замени. От двеста бяха останали едва шестдесет човека, а ги обграждаха повече от четиристотин. Те не се бояха от смъртта, но бяха отчаяни от факта, че умират без да отмъстят.

Тогава се разнесе гласът на стария свещеник:

— Държите ли, братя на своето решение?

— Да! Да! Да! — откликна дружен хор гласове.

Антонио Тоскано изтича в подземието, приближи пистолета си до една от бъчвите и стреля. Раздаде се ужасен взрив и победителите заедно с победените полетяха към небитието!

Неапол потръпна като от земетресение, облаците прах затъмни-ха слънцето и, като в подножието на Везувий, изригна нов кратер. Огромна окръжност беше засипана от камъни, отломки от домове, дървени греди и човешки останки. Всички във форта бяха унищожени. Само един, по прищявка на съдбата, беше подхванат от взривната вълна и дори без драскотина падна в морето. Той се добра с плуване до Неапол и разказа за гибелта на другарите си и саможертвата на свещеника. Името на този последен калабрийски спартанец беше Фабиани.

Вестта за героичната гибел на гарнизона мигновено обиколи града и предизвика всеобщ ентусиазъм. Но и кардиналът също видя ползата от това събитие. Сега вече нищо не му пречеше да стигне до брега на морето и да разпръсне с голямокалибрените си оръдия флотилията на Карачиоло.

Руснаците имаха шестнадесетдюймови оръдия. Те установиха батареята върху развалините на форта и около пет след обяд започнаха да обстрелват корабите.

Всеки от руските снаряди беше достатъчен за да потопи един ако не и два шлюпа, така че Карачиоло трябваше да отстъпи в открито море. Кардиналът получи възможност да придвижи сухопътните си отряди до самия бряг и така санфедистите удържаха две победи за един ден. Те разположиха лагера си до развалините на форта, а аванпостовете им преминаха моста Магдалина.

Както вече казахме, Басети отбраняваше Каподикино и, изглежда, честно се сражаваше за републиката (която по-късно предаде!). Внезапно той чу зад гърба си викове: „Да живее религията! Да живее кралят!“ Това бяха Фра Пачифико и ладзароните, които се възползуваха от това, че улиците на Неапол бяха останали беззащитни и ги завладяха. По същото време на Басети съобщиха за раняването и смъртта на генерал Вирц. Той се изплаши, че остана сам на изоставената напред позиция и пътят му за отстъпление можеше лесно да бъде отрязан. Затова кръстоса щикове с противника и си проби път през гъмжащите от ладзарони улици до Новия замък.

Мантоне със седем-ссемстотин човека напразно очакваше вражеска атака на височините Каподимонте. Но когато видя взривяването на форта, отстъплението на Карачиоло, когато научи за смъртта на Вирц и оттеглянето на Басети, той също заповяда на хората си да тръгнат през Вомеро към замъка Сан Елмо. Но комендантът на крепостта отказа да ги приеме. Затова Мантоне с отряда си зае манастира Сан Мартино, който не беше така надеждно укрепен, но заемаше изгодна позиция. Оттук можеха да наблюдават улиците на Неапол, оставени във властта на ладзароните и да виждат как патриотите се сражават от форт Вилиен до Портичи. Доведени до ярост от слуховете за мнимия заговор на патриотите, които щели да избесят всички ладзарони, нещастниците предприеха такива жестокости, които затъмниха всичките им предишни изяви.

Някои от тези безчинства беше видял Салвато по пътя, който трябваше да измине от площада, където беше заловен, до мястото на неуспялата му екзекуция.

Бясно препускащ кон влачеше завързано за опашката му тяло на патриот като оставяше широка ивица кръв по паважа, а на завоите блъскаше в стените на къщите трупа на човека, чийто екзекуция продължаваше и след смъртта му. Срещу тях се влачеше друг патриот с отрязан нос и уши. Беше гол, а дюдюкащата банда го подтикваше да върви със сабите и щиковете. Друг нещастник, с отрязани стъпала, трябваше да бяга на тях като на патерици, а при всяко падане удар от бич го караше да стане отново. Най-после, пред вратата на един дом пламтеше огън и в него хвърляха живи жени и деца Людоедите, сред които беше вече три пъти споменатият от нас свещеник Ринадди, дъвчеха полусуровите късове човешка плът.1

Огънят беше разпален от мебелите, изхвърлени от къщата. Отломките изпълваха цялата улица, а първият етаж се оказа не толкова опустошен както горните. В трапезарията се бяха запазили двадесетина стола и стенен часовник, който с присъщата на механизмите безпристрастност, продължаваше да отмерва времето.

Салвато неволно погледна циферблата — беше четири и петнадесет. Ладзароните го вмъкнаха в трапезарията и го хвърлиха на масата. Решен да не говори с палачите си, дали от презрение към тях, или защото го смяташе, за безполезно, той се обърна на хълбок и се престори на заспал. Тогава хората, натрупали опит в мъченията започнаха да спорят с каква смърт да го удостоят. Да изгори на бавен огън, да бъде разкъсан с коне или нарязан на парчета, — Салвато би могъл да понесе всичко без жалба и стон. Това би било убийство, а в очите на ладзароните убийството не унижаваше, не обезчестяваше и не принизяваше жертвата. Бекайото искаше друго. При това, тъй като беше осакатен от ръката на Салвато, той заяви, че пленникът му принадлежи. Той е негова плячка, негова собственост, негова вещ. Значи, може да го убие така както пожелае. И той пожела Салвато да бъде обесен. Смъртта на бесилката е смешна: при нея няма проливане на кръв, а именно то облагородява! — очите изскачат от орбитите, езикът се надува и излиза от устата, обесеният се клатушка и прави смешни движения. Именно от такава, десетократна смърт, беше обречен да умре Салвато.

Младият човек чу целия спор и беше принуден да признае, че дори да беше самият дявол, самият цар на богоотстъпниците, неговият враг не би могъл по-добре да проникне в душата му и да прочете мислите на пленника си. И така, беше решено да го обесят.

Над масата, където лежеше пленникът, от тавана висеше халка за полилей. Полилеят липсваше, но за намеренията на Бекайото беше достатъчна и халката. Той хвана въжето с дясната си ръка и, макар че лявата беше осакатена, успя да завърже примката. После се качи на масата и за да достигне тавана стъпи върху тялото на Салвато, който остана безчувствен към натиска на окървавения му крак, като че вече беше мъртвец, и най-после успя да промуши въжето през халката.

Но изведнъж Бекайото замря: явно се беше сетил за нещо. Той остави примката да виси, а свободния край на въжето хвърли на пода.

— Братя, — каза той, — моля ви само за четвърт час, не повече! Обещайте ми, че ще го оставите жив и след четвърт час ви обещавам да го убия по такъв начин, че всички да останете доволни.

Всички започнаха да го разпитват какво има предвид и каква смърт е измислил, но Бекайото отказа да отговаря на въпросите, излезе от къщата и се отправи към улица Соспири дел Абисо.