Ема Лайона

XXIIIШКВАЛЪТ

Читателят си спомня, че, задържан в Неаполитанско пристанище поради насрещните ветрове от 21 до 23 януари, Нелсън, като използува силния северозападен вятър, можа най-после да вдигне котвата към три след обед и същата вечер английския флот изчезна в здрача зад острова Капри.

Горд от предпочитанието, оказано му от кралицата, Нелсън направи всичко, за да й благодари за тази милост, и, когато царствените бегълци се явиха при него да молят за гостоприемство, през трите дни на борда на „Вангуард“ бяха взети всички мерки за настаняването на гостите с най-големи удобства.

Като остави за себе си своята каюта на носа, Нелсън заповяда да приготвят за краля, кралицата и младите принцове офицерската кают-компания зад горната батарея. Оръдията изчезнаха зад изящните драперии, а разстоянията между тях се превърнаха в отделни апартаменти, подредени с голямо внимание.

Министрите и придворните, които кралят беше благоволил да вземе със себе си в Палермо, бяха настанени в офицерските каюти между горната и долна палуби.

Карачиоло постъпи още по-добре: той предостави собствената си каюта на престолонаследника и принцеса Клементина, а офицерските каюти остави на свитата.

Внезапно промяна на вятъра, благодарение на която Нелсън можа да вдигне котвата, стана, както вече казахме, между три и четири след обед. Сега вятърът духаше от юг на запад — северозапад.

Щом Нелсън забеляза тази промяна, той веднага даде заповед на капитан Хенри, към когото се отнасяше по-скоро като към приятел, отколкото към подчинен, да вдигне котва.

— Да държим ли курс далеч от Капри — попита капитанът.

— При този вятър това няма значение, — отвърна Нелсън. — Излизаме в открито море.

Хенри около минута изучаваше посоката на вятъра, после поклати глава.

— Не мисля, че този вятър ще се задържи.

— Какво да се прави! Ще използваме това, което имаме… Макар че съм готов да умра и да пожертвувам живота на всичките си хора заради краля и кралското семейство, ще смятам, че техните величества са в безопасност, едва когато стигнем в Палермо.

— Какви сигнали да дам на другите кораби?

— Да вдигнат като нас котва и да следват нашия килватер в посока Палермо.

— Сигналите бяха дадени и корабите започнаха да излизат в открито море.

Покрай бреговете на Капри с настъпването на нощта вятърът спадна, потвърждавайки правотата на капитан Хенри.

Това временно затишие позволи на царствените бегълци, измъчени от морската болест, да хапнат малко и да си починат.

Излишно е да споменаваме, че Ема Лайона не беше последвала съпруга си в отредената му офицерска каюта, а остана при кралицата.

Веднага след приключването на вечерята Нелсън, който беше присъствувал на кралската маса, се качи на палубата. Част от предсказанията на флаг — капитана Хенри вече се сбъдваха; вятърът действително беше утихнал, но капитанът се опасяваше към края на нощта ако не от буря, то най-малкото от силен шквал.

Кралят се хвърли в леглото, но не можа да заспи. Фердинанд беше толкова моряк, колкото и войник. Величието на морската стихия, могъщото движение на морските вълни, това, което пленява поетичните умове, напълно му се изплъзваше.

Морето му носеше само неприятности и го заплашваше с нещастие.

Най-после, към полунощ, кралят, който обикновено не страдаше от безсъние, а сега постоянно се въртеше в леглото, напразно опитвайки да заспи, скочи бързо и, съпроводен от верния си Юпитер, който споделяше болестта на господаря си, се заизкачва на юта по една от двете стълби.

Когато главата му се появи над палубата, той видя на три крачки от себе си Нелсън и Хенри, които с безпокойство оглеждаха хоризонта.

— Ти беше прав, Хенри. Миналият ти опит не те е излъгал. В морето аз съм само войник, докато ти си роден моряк. Вятърът не само че не утихна, но сега ще попаднем в шквал.

— Без да говорим, милорд, че съвсем не сме готови да го посрещнем. Би следвало да вземем същия курс като „Минерва“.

Нелсън не можа да сдържи досадата си.

— Аз обичам този горделивец, Карачиоло, не повече от ваша светлост, — настоя Хенри, — но ще се съгласите, милорд, че комплиментът, който благоволихте току-що да ми направите, му приляга много повече. Той е истински моряк и ето доказателството; минавайки между Капри и нос Кампанела, той ще бъде под прикритието на острова, което ще смекчи за него яростта на шквала, който ние ще изпитаме в пълната му сила, и ще влезе в залива Салерно от подветрената страна.

Нелсън с безпокойство погледна огромната черна маса, изправила се пред него, от която нямаха никакво прикритие от югозапад.

— Е, — каза той, — все още сме на цяла миля от Капри.

— Бих искал да бъда на десет хиляди мили от него, — измърмори през зъби Хенри, но толкова тихо, че Нелсън не можа да го чуе.

От запад налетя силен порив на вятъра, предвестник на шквала, за който говореше капитанът.

— Заповядайте да спуснат брамселите и да се придържат към вятъра!

— Ваша светлост не се ли бои за рангоута? — попита Хенри.

— Боя се от брега, това е всичко, — отвърна Нелсън.

С ясен и звучен глас на моряк, командващ ветрове и флотилии, Хенри повтори заповедта, която се отнасяше едновременно към вахтените и към рулевия.

— Спуснете брамселите! Придържайте се към вятъра!

Кралят чу този разговор и последвалата го заповед, но нищо не разбра; той се досети само, че ги грози някаква опасност, и че тази опасност идва от запад.

Той се качи на юта и, макар че Нелсън разбираше италиански не повече отколкото Фердинанд английски, го попита:

— Има ли опасност, милорд?

Нелсън се поклони, и, като се обърна към Хенри, каза:

— Струва ми се, че Негово величество ми оказва честта да ме пита нещо? Отговорете, Хенри, ако сте разбрали.

— Господарю, корабът, който управлява лорд Нелсън, не може да бъде заплашен от никаква опасност, защото милорд предвижда всичко; но ми се струва, че скоро ще ни настигне шквал.

— Какъв шквал?

— Вятър, — отвърна Хенри, който не можа да сдържи усмивката си.

— Да? Но аз намирам, че времето не е толкова лошо, — отбеляза кралят като погледна небето над главата си. Луната се плъзгаше по небето, забулена с облаци, между които проблясваше синева.

— Трябва да гледате не нагоре, господарю, а напред, към хоризонта. Благоволите да видите тази черна линия, която бавно се вдигна към небето, отделяйки се от морето, което е също толкова черно, с ивица светлина, прилична на сребърна нишка. След десет минути над нашата глави ще се разрази буря.

Задуха втори порив на вятъра, натежал от влага. От натиска му „Вангуард“ се наклони и заскърца.

— Съберете грота! — заповяда Нелсън, предоставяйки на Хенри да продължи разговора с краля. — Спуснете кливера!

Тази маневра беше изпълнена с бързина, която показваше, че екипажът разбираше цялата важност на получената заповед, и корабът, освободен от част от платната, плаваше сега само с контра-бизана, трите марсела и малкия кливер.

Нелсън се приближи до Хенри и му каза няколко думи на английски.

— Господарю, — обърна се Хенри към краля, — неговото сиятелство ме моли да предупредя ваше величество, че след няколко минути ще ни връхлети шквал и, ако ваше величество остане на палубата, дъждът ще се отнесе към вас с не по-голямо уважение, отколкото към последния от нашите мичмани.

— Мога ли да успокоя кралицата и да й кажа, че няма опасност — попита кралят, който нямаше нищо против да успокоят и него самия.

— Да, господарю. С Божия помощ ние с милорд ще поемем цялата отговорност.

Кралят се спусна долу, съпровождан от Юпитер, който, дали от нов пристъп на болестта, или от предчувствието за приближаваща опасност, както се случва понякога с животните, залиташе след него скимтейки тихо.

Както беше предсказал Хенри, едва изтекоха няколко минути и силен шквал връхлетя „Вангуард“ под ужасяващия акомпанимент на гръмотевиците и потоците дъжд, обявявайки война на целия флот.

Нещастията преследваха Фердинанд: след като му измени земята, сега на свой ред му изменяше и морето.

Въпреки уверенията на краля, кралицата, при първите поклащания на кораба и по силно скърцане разбра, че „Вангуард“ в във властта на урагана. Незабавно я прехвърлиха в кают-компанията, където тя внимателно се вслушваше в бързия, нестроен тропот на моряшки крака и по усилията на хората, които водеха с морската стихия, се досещаше колко голяма опасност ги грози. Тя седеше в леглото, обкръжена от цялото семейство. Ема, както обикновено, лежеше в краката й.

Лейди Хамилтън, която не страдаше от морска болест, изцяло беше посветила на грижите за кралицата, младите принцеси и двамата малки принца — Алберто и Леополдо. Тя ставаше само за да подаде чаша чай на едни, сладка вода на други, да целуне по челото августейшата си приятелка и да я ободри с няколко думи, вселяващи смелост и изразяващи безграничната й преданост.

След половин час Нелсън слезе при тях в каютата. Шквалът беше отминал; но ако понякога той изчезва и разчиства небето след себе си, друг път може да бъде и предвестник и на по-силна буря. За това Нелсън не можеше да заяви със сигурност, че всичко е отминало, и че нощта ще бъде спокойна.

По нейна покана той седна и прие чаша чай. Всички деца, с изключение на малкия принц Алберто, спяха: умората и безгрижието на възрастта им бяха взели връх над страха, който, както и морската болест, не даваше на родителите им да заспят.

Нелсън прекара в каюткомпанията около четвърт час и последните пет минути напрегнато се вслушваше в движението на кораба, когато на вратата се почука. При покана на кралицата на прага се появи млад офицер. Очевидно, беше дошъл за Нелсън.

— Вие ли сте, Паркинсън? — попита адмиралът. — Какво става?

— Милорд, изпраща ме капитанът, той ме помоли да предам на ваша светлост, че през последните пет минути вятърът се обърна на юг, и че ако продължаваме по същия курс ще се блъснем в Капри.

— Е, сменете курса.

— Милорд, морето е неспокойно, корабът дълго се бори с вятъра и изгуби скорост.

— А! Значи се боите да не претърпите неуспех?

— Корабът даде заден ход.

Нелсън стана, с усмивка се поклони на краля и кралицата, и последва лейтенанта.

Кралят не знаеше английски, — вече говорихме за това, — но кралицата го разбираше. Все пак, тя не познаваше морските термини. Беше се досетила само, че току-що е възникнала нова опасност. И кралицата въпросително погледна към Ема.

— Изглежда, трябва да изпълнят някаква трудна маневра, — отвърна й тя, — и не се решават да го сторят без милорд.

Кралицата смръщи вежди и тихичко изстена. Олюлявай-ки се, Ема премина по клатушкащия под към вратата и се заслуша.

Нелсън, който осъзнаваше опасността, бързо се качи на юта Вятърът, както беше казал Паркинсън, внезапно се беше променил: сега духаше сироко и корабът беше изложен на насрещен вятър:

С бърз и тревожен поглед адмиралът огледа хоризонта. Нощта, все още облачна, беше започнала да се прояснява. Вляво от тях се очертаваше остров Капри. Корабът се приближаваше към него дотолкова, че при бледата светлина на луната можеше да се различат белите точки на къщите. Но особено ясно се виждаше широката разперена ивица, белееща се по цялото крайбрежие на острова, — свидетелство за яростта на разбиващите се там вълни.

Щом се огледа наоколо, Нелсън веднага разбра обстановката. Платната бяха се обърнати с лице към южния вятър, мачтите, претоварени с платна, пукаха.

С мощния си, добре известен на целия екипаж глас, той извика:

— Обърнете кормилото! Завивайте! — И като се обърна към капитан Хенри, добави: — Обръщаме назад.

Маневрата беше опасна: ако корабът не успееше да завие, вятърът щеше да го изхвърли на брега.

Корабът едва беше започнал да завива когато, разбрали заповедта на Нелсън, небето и морето се наговориха да му попречат. Тъй като формарселът все повече теглеше марсовата мачта надолу, тя се огъваше като тръстика и зловещо пукаше. Ако тя се счупеше, корабът би загинал.

В този миг на върховно напрежение Нелсън почувствува как някой леко докосна рамото му. Той обърна глава: това беше Ема.

Устните му се притиснаха към челото на младата жена с някаква трескава страст, и, като тупна с крак по палубата, сякаш корабът можеше да го чуе, той измърмори:

— Върни се, върни се!

Корабът се подчини. Той извърши завоя и след няколко-минутно колебание тръгна наляво, към запад — северозапад.

— Отлично! — каза Нелсън като си пое дъх. — Сега сме на сто и петдесет левги от брега!

— Скъпа лейди Хамилтън, — разнесе се глас зад гърба й, — бъдете така добра, преведете ми това, което току-що каза милорд.

Това беше гласът на краля, който, като видя че Ема излиза, тръгна след нея и се качи на юта.

Ема обясни думите на Нелсън.

— Но, — каза кралят, който нямаше ни най-малка представа за мореходното изкуство, — струва ми се, че съвсем не плаваме към Сицилия, а, напротив, моряците казват, че сме поели към Корсика.

Ема предаде на Нелсън забележката на краля.

— Господарю, — каза Нелсън с известно нетърпение, — опитваме се да хванем вятъра, и ако негово величество ми окаже честта да прекара още известно време на юта, след двадесетина минути ще види, че корабът променя курса си и навакса изгубеното време.

— Променя курса си? Да, разбирам, — каза кралят. — Значи това направихте току-що. Но не бихте ли могли да променяте курса си по-рядко? Стори ми се, че преди малко няма да мога да издържа маневрите ви.

— Господарю, ако се намирахте в Атлантическия океан, срещу вятъра, и аз се отправях от Азорските острови за Рио де Жанейро, то, за да избавя ваше величество от гаденето, на което съм подложен и самият аз, бихме могли да преминаваме на друг галс през шестдесет — осемдесет мили. Но сега сме в Средиземно море, отиваме от Неапол в Палермо и сме принудени да променяме галса на всеки три мили и дори по-често. Впрочем, ваше величество може спокойно да се върне в апартаментите си и да успокои кралицата. Аз гарантирам за всичко.

Кралят въздъхна облекчено, макар и да не разбра напълно казаното от Нелсън. Но англичанинът говореше толкова убедително, че неговата увереност проникна в сърцето на Ема и от нея се предаде на краля.

Фердинанд слезе в каюткомпанията, за да съобщи, че опасността е минала и че Ема идва след него, за да потвърди същата новина.

Ема действително вървеше след краля; но тъй като по пътя тя се отби в каютата на Нелсън, едва половин час по-късно успокоена вече кралица успя да задреме на рамото на приятелката си.

Шквалът, който едва не разби кораба на Нелсън в бреговете на Капри, се стовари и върху фрегатата на Карачиоло, но с по-малка сила.

Преди всичко, яростта му се намаляваше от факта, че той връхлетя високите върхове на Капри, а „Минерва“ се намираше от подветрената страна на острова. Освен това, корабът на неаполитанския адмирал беше по-лек и можеше да маневрира по-лесно от тежкия „Вангуард“, който при това още носеше раните си от Абукир.

Когато при първите лъчи на слънцето, след два-три часа отдих, Нелсън отново се изкачи на юта, той видя, че докато корабът му едва беше успял да заобиколи Капри, фрегатата на Карачиоло беше вече до нос Ликос, на петнадесет-двадесет мили пред тях.

Нещо повече: докато Нелсън беше вдигнал само трите марсела, контрбизана и малкия фок, Карачиоло беше запазил всичките платна и при всяко преминаване на друг галс успяваше да улови вятъра. За нещастие, в този момент кралят също се появи на юта.

— Е, къде сме? — попита той капитан Хенри.

— Господарю, виждате сам, току-що заобиколихме Капри.

— Как! Значи тази скала е все още Капри?

— Да, господарю!

— Значи, от вчера сме изминали само двадесет и шест — двадесет и осем мили?

— Почти толкова.

— Какво казва кралят? — попита Нелсън.

— Учудва се, че сме изминали толкова малко път, милорд.

Нелсън вдигна рамене.

Кралят отгатна въпроса на адмирала и отговора на капитана, и тъй като жестът на Нелсън му се стори не особено почтителен, той реши да си отмъсти, като унижи гордостта му.

— Какво разглеждаше милорд, когато се качих на юта?

— Корабът, който пътува с нас.

— Искате да кажете — пред нас, капитане.

— И едното и другото, господарю.

— А какъв е този кораб? Не допускам да принадлежи на нашия флот.

— Защо, господарю?

— Защото „Вангуард“ е най-добрият кораб, а милорд Нелсън най-добрият моряк на нашето време. Значи, нито един кораб не би могъл да ви изпревари.

— Какво казва кралят? — попита Нелсън.

Хенри преведе на английски отговора на краля.

Нелсън прехапа устни.

— Кралят е прав, — каза той, — никой не трябва да изпреварва флагманския кораб, особено ако му е предоставена честта да носи на борда си техни величества. Този, който е извършил неучтива постъпка, трябва да понесе наказание, и то веднага. Капитан Хенри, дайте сигнал на княз Карачиоло да прекрати лавирането и да ни чака.

По лицето на Нелсън Фердинанд се досети, че ударът му беше попаднал в целта, и, като разбра по отривистия, повелителния тон, че адмиралът беше дал заповед, премести погледа си върху капитан Хенри, за да проследи как тази заповед ще бъде изпълнена.

Хенри слезе надолу и след няколко минути се върна с флаговете, които трябваше да бъдат закачени в определен ред на мачтата.

— Предупредихте ли кралицата, че ще бъде даден оръдеен изстрел, и че тя не трябва да се безпокои? — попита Нелсън.

— Да, милорд, — отвърна Хенри.

И действително, в същата минута се разнесе оръдеен залп и стълб дим се изви над горната батарея.

Петте флага, донесени от Хенри, се извиха над сигналната мачта, предавайки заповедта на Нелсън с цялата й категоричност.

Оръдейния залп имаше за цел да привлече вниманието на „Минерва“, която издигна флаг, показващ, че сигналът от „Вангуард“ е приет.

Каквото и да беше въздействието на получените сигнали. Карачиоло незабавно се подчини. Той свали брамсела, прибра фока и грота и привърза платната.

Нелсън с далекоглед в ръка следеше как „Минерва“ изпълняваше заповедите му. Той видя как увиснаха платната им: на фрегата останаха само наклоненият грот и фока, и корабът изгуби три четвърти от скоростта си, докато Нелсън, напротив, вдигна всички платна.

За няколко часа „Вангуард“ навакса разстоянието и изпревари „Минерва“. Едва тогава Карачиоло вдигна своите платна.

И макар „Минерва“ да плуваше само с марселите, грота и фока и беше на около четвърт миля зад „Вангуард“, тя ни най-малко не изоставаше от тежкия колос, който беше вдигнал всичките си платна.