Ема Лайона

LIVКАТОЛИЧЕСКАТА АРМИЯ НА СВЕТАТА ВЯРА

Както читателят помни, ние оставихме кардинал Руфо в Алтамура. На 24 май, след двудневна почивка той продължи пътя си като мина през Гравина, Паджо, Урсино, Спинацола, заобиколи Ванузия, родното място на Хораций, а после Мелси, Асколи и Бовино.

Нека бъде позволено на пишещия тези редове да се спре на един епизод, който свързва с историята на Неапол историята на собственото му семейство.

По време на пребиваването си в Алтамура кардиналът получи писмо от учения Доломие, с печата на град Бриндизи. Ученият беше задържан в крепостта на този град заедно с генерал Манкур и генерал Александър Дюма, моят баща.

След едно скарване с Бонапарт генерал Дюма беше получил разрешение да се завърне във Франция. На 9 март 1799 година той отплува от Александрия на наето от него кораб-че, където покани двамата свои приятели — генерал Манкур и учения Доломие. Корабчето се казваше „Прекрасната малтианка“, тъй като капитанът беше малтиец и плаваше под неутрален флаг. Името му беше Феликс.

Платноходът имаше нужда от ремонт. Беше уговорено, че той ще се извърши за сметката на наемателя. Разходите бяха определени на шестдесет луидора. Капитан Феликс получи сто, заяви, че всички поправки са извършени и пътешествениците лекомислено му повярваха.

В действителност, не беше извършен никакъв ремонт. На 40 мили от Александрия корабът започна да пропуска вода. За нещастие, не можеха да се върнат в пристанището заради насрещния вятър. Решиха да продължат плаването с всички платна, но колкото по-бързо се движеше корабчето, толкова повече вода нахлуваше в трюмовете му. На третия ден положението стана почти безнадеждно. Хвърлиха в морето десетте оръдия, после деветте арабски жребци, които генерал Дюма водеше във Франция, изхвърлиха целия товар кафе и най-после дори сандъците на пътниците. Въпреки всичко, корабът продължаваше да потъва. По сектанта определиха, че се намират пред входа на Адриатическо море. Тогава решиха да влязат в най-близкото пристанище. Това беше Таранто. Земята се показа на десетия ден. Още денонощие, и корабът би отишъл на дъното.

Откъснати отдавна от външния свят, пътниците не знаеха че Неапол е във война с Франция. Хвърлиха котва до едно островче, приблизително на миля от Таранто и генерал Дюма изпрати капитана при губернатора, за да моли за помощ. Отговорът на губернатора беше покана към французите да слязат без никакъв страх на сушата. „Прекрасната малтианка“ отново вдигна платна и след половин час влезе в пристанището на Таранто.

Пасажерите един след друг слязоха на брега, където бяха претърсени, натикани в едно помещение и най-после им обявиха, че ги задържат като военнопленници.

На третия ден главните затворници — генералите Манкур и Дюма и ученият Доломие бяха затворени в отделна килия. От свое име и от името на другарите си по нещастие Доломие написа на Руфо писмо, в което изразяваше протест срещу подобно потъпкване правата на човека и твърдеше, че са станали жертва на предателство.

Кардиналът отговори, че, без да обсъжда въпроса имал ли е право кралят на Неапол да ги задържа като военнопленници, той само уведомява господин Доломие, че е невъзможно да продължат пътешествието си по суша. Той не бил в състояние да им обезпечи достатъчно надежден ескорт, който би попречил на разбунтувалите се калабрийци да разкъсат пътешествениците. Да ги върне в родината им по море също нямал право, без разрешение от англичаните, и единственото, което можел да стори, било да доложи за тях на краля и кралицата.

Кардиналът добави, че съветва генералите Манкур и Дюма да преговарят с главнокомандуващите на неаполитанска-та и италианската армии за размяната им с полковник Бокекямпе, взет неотдавна в плен от французите, тъй като кралят на Неапол ценял сеньор Бокекямпе повече от всички пленени неаполитански генерали във Франция и Италия взети заедно.

Преговорите бяха започнали, но скоро стана ясно, че Бокекямпе е починал от раните си. След един месец Манкур и Дюма бяха прехвърлени в замъка на Бриндизи.

Колкото до Доломие, когато Неапол отново премина под властта на краля, го прехвърлиха в Неаполитанския затвор, където с него се отнасяха най — строго. Веднъж знаменитият учен помоли тъмничаря си поне малко да облекчи положението му, но получи категоричен отказ.

— Пазете се, — каза му Доломие — чувствувам, че при това положение няма да издържа повече от два — три дни.

— Какво ме засяга? — възрази тъмничарят. — Аз отговарям само за костите Ви.

След битката при Маренго ученият беше освободен с помощта на Бонапарт, но във Франция се завърна само за да умре.

На третата сутрин след пристигането в Бриндизи, преди още генерал Дюма да стане от постелята, някакъв пакет профуча между решетките на прозореца и падна на пода.

Затворникът стана и вдигна пакета. В него имаше две книги. Това беше „Селският лекар“ на Тасо. Между първата и втората страница на първия том беше пъхна бележка. От калабрийските патриоти. Вижте, думата „отрова“. Генералът намери посочената дума. Тя беше подчертана два пъти. Беше ясно, че животът му е в опасност. Той скри грижливо двете томчета и започна често да препрочита посочения му параграф, като се стараеше да научи наизуст названието и приложението на различните противоотрови.

В своите „Спомени“ ние вече публикувахме разказ за плен-ничеството на генерал Дюма, записан от него самия. След девет опита да бъде отровен, го смениха срещу генерал Мак (същият участвуваше и в нашата история), замина за Франция и умря там от рак на стомаха.

Генерал Манкур получаваше отровен тютюн. Той изпадна в безумие и умря в тъмницата.

Макар, че този епизод е свързан съвсем слабо с нашето повествование, ние го приведохме тук, тъй като считаме, че е достоен да заеме третия план в нарисуваната от нас картина.

Като пристигна в Спинацола, Руфо получи съобщение, че четиристотин и петдесет руснаци под командата на капитан Бели са слезли в Манфредония. Имали единадесет оръдия.

Кардиналът веднага даде писмено разпореждане отрядът на великата съюзна държава да бъде приет с почести, подобаващи за войници на цар Павел I.

Вечерта на двадесет и девети май Руфо пристигна в Мелфи и спря там, за да отпразнува деня на свети Фердинанд и да даде кратък отдих на армията. „На провидението беше угодно, — съобщава летописецът на живота му, — в Мелфи неочаквано да се яви капитан Ахмед, когото беше изпратил от остров Корфу Кади бей с писма от командира на отоманската флотилия.“ В тях се съобщаваше, че великият везир е дал строга заповед да се помага с всички възможни средства на краля на двете Сицилии, съюзника на Високата порта. Затова Кади Бей питаше не ли е възможно да стовари няколко хиляди войници в Апулия, за да ги хвърли заедно с руския отряд срещу неаполитанските патриоти.

Провидението наистина се беше престарало заради Руфо. Възпитан в Рим, кардиналът не страдаше от предразсъдъци, но все пак изпита известни колебания преди да отправи в общ поход Кръста на Христа и Полумесеца на Мохамед, английските еретици и руските разколници. Подобно смешение на верите не беше имало от време на крал Манфред, а известно е, че той никак не е бил щастлив.

И така, кардиналът отвърна, че помощта против Неапол би била полезна, ако непокорният град упорствуваше в неподчинението си. Сухопътният преход към бреговете на Адриатика е дълъг и неудобен. Напротив, всичко би било много по-лесно, ако турците благоволят да изберат морския път и се отправят от Корфу право към Неаполитанския залив. Това е въпрос само на няколко дни, особено през май, най-благоприятния за навигация в Средиземно море месец. Турската флотилия би могла да спре в Палермо и там да се уговори за всичко с адмирал Нелсън и крал Фердинанд.

Отговорът беше предаден на пратеника, когото Руфо покани на вечеря, Тогава изникна затруднение от друг характер. Офицерите от свитата на капитан Ахмед не пиеха или поне, не трябваше да пият вино. Кардиналът реши да отстрани това препятствие, като им предложи водка, но турците намериха по-просто решение. Те заявиха, че щом са дошли да защищават християни, те също могат да пият вино като тях.

Благодарение на това нарушение не на заповедите — Боже опази! — съветите на пророка (тъй като Мохамед не е забранил, само съветва да не се употребява вино) вечерята премина почти весело и сътрапезниците можеха да вдигнат чаши за здравето на султан Селим и за здравето на крал Фердинанд.

Сутринта на 31 май санфедистката армия напусна Мелфи, премина през Офанто и пристигна в Асколи, където негово високопреосвещенство прие капитан Бели, ирландеца, който командваше руския отряд. Четиристотин и петдесетте руснаци бяха пристигнали благополучно в Монтекалвето и бяха незабавно изпратени в един заобиколен с траншеи лагер, който те нарекоха форт Свети Павел.

Състоя се военен съвет, който реши, че Бели незабавно трябва да се върне в Монтекалвето, а полковник Карбопни с три линейни батальона и отряд калабрийски стрелци ще оглави авангарда на руснаците. Да надзирава доставката на провизии беше определен комисарят Ала, който получи най-строги указания да внимава съюзниците на крал Фердинанд да не се нуждаят от нищо.

Бели от своя страна обеща (и изпълни обещанието си) да остави в Бовино, където на 2 юни трябваше да пристигне кардиналът, тридесет руски гренадири за негова почетна охрана.

Кардиналът слезе от коня пред двореца на херцог Бовино, където го посрещна адютантът на Пронио, барон дон Луис де Ризейс.

Руфо за пръв път получи достоверни сведения от Абруци. Едва сега той узна за трикратната победа на французите и неаполитанския гарнизон при Сан Северо, Андрия и Трани, но узна също и за бързото им отстъпление в Горна Италия. Роялистките главатари от Абруци и провинции Киети и Терамо чакаха разпорежданията на генералния наместник.

Инструкциите, които им бяха предадени чрез Луис де Ризейс, нареждаха плътно да се обсади Пескара, където се беше укрепил граф Руво. Всички останали части, които не бяха заети с блокадата, трябваше да се предвижват към Неапол, съгласувайки придвижването си с армията на санфедистите.

Колкото до Тера да Лаворо, тя изцяло се оказа във властта на Мамоне, когото кралят наричаше в писмата си „прескъпи генерале и приятелю“, и на Фра Дяволо, комуто кралицата изпрати пръстен със своите инициали и кичур от косите си.