Ема Лайона

XLVАРМИЯТА НА СВЯТАТА ВЯРА

На шестнадесети март, в същия час, когато Шампионе напускаше Неапол, кардинал Руфо пристигна в малката община Борджа и посрещна делегацията на град Катанадзаро.

Тя се състоеше от председателя на съда, дон Винченцо Пет-роли, кавалера дон Антонио Перуколи, адвоката Саверио Ландара, дон Антонио Греко и дон Алесандро Нава.

Саверио Ландара взе думата и, въпреки обичая на събратята си по звание, просто и ясно изложи следните факти:

Макар роялистите да са унищожили, обърнали в бягство или арестували почти всички, заподозрени в симпатии към партията на републиканците, в Катанадзаро тържествуваше ужасна анархия, не спират убийствата, грабежите и кървавите отмъщения.

Затова, от името на всички честни хора в града, те молеха кардинала да се притече колкото може по-скоро на помощ на нещастната им община.

Положението, изглежда, наистина беше твърде сериозно, щом роялистите молеха за помощ срещу хора от собствената си партия.

Наистина, някои от членовете на делегацията участвуваха в демократичните комитети. Сред тях беше председателя на Трибунала, Винченцо Петроли, който, като член на временното правителство, беше определил награда за главата на кардинала и тази на съветника му ди Фиоре.

Кардиналът, изглежда, не знаеше нищо за това: за него беше по-важно да му отворят вратите на градовете, без значение кой ще го стори. Затова, за да не губи време, той попита кой е главният вожд в Катанадзаро.

Отговориха му, че това е дон Франческо Джильо.

Кардиналът, без да слиза от коня, написа на коляното си следното:

Тази заповед беше веднага изпратена в Катанадзаро. Съпроводен от делегацията, кардиналът продължи прекъснатия си поход към града.

Когато стигна до река Корак, древния Кротал, авангардът беше принуден, поради липсата на мостове, да премине с колите или с плуване. През това време кардиналът, който не забравяше увлечението си по археологията, се отби от пътя, за да посети развалините на един гръцки храм.

Тези развалини, които авторът на тази книга е посетил лично, са останки от храма на Церера, а на час път от тях са руините на Амфис, където е издъхнал Касиодор, първият консул и министър на Теодорих, краля на готите. Касиодор доживял сто години и дочакал края си в малък манастир, извисен над околността, където написал последния си труд „Трактат за душата“.

Кардиналът премина Корак последен и спря на полегатия морски бряг до Катанадзаро, осеян с богати вили, където знатните семейства обикновено прекарваха зимата.

Тъй като по крайбрежието нямаше никакви укрития за войските, а обичайните за Калабрия зимни дъждове вече бяха започнали, кардиналът реши да отправи част от хората си в Котрона, където кралската стража продължаваше да носи гарнизонна служба при републиканците, и където се бяха събрали всички патриоти, избягали от провинцията. Там бяха и пристигналите с кораб от Египет тридесет и двама артилерийски офицери, един полковник и един хирург французин.

Отрядът, изпратен от кардинала, включваше две хиляди войници от редовната войска и ротите на капитаните Джузепе Спадея и Джовани Челия. Към тези две роти той присъедини и трета, линейна, с две оръдия и една гаубица. Експедицията се командваше от подполковник Перес де Вера. В качеството на парламентьор взеха капитан Дардана ди Марчедуза. Най-после, съпровождаше ги и един долнопробен бандит, който прекрасно познаваше местността, където беше вилнял цели двадесет години. Този бандит, наречен Панцанера, имаше зад гърба си повече от десет убийства.

Когато кардиналът пристигна на крайбрежието, Панцанера се хвърли в краката му с молба да го изповяда.

Руфо разбра, че човек, който се явява на изповед с пушка на гърба и нож, и пистолети в пояса, не е обикновен покаяник.

Той слезе от коня, тръгна в страни от пътя и се разположи под едно дърво. Бандитът застана на колене, и изразявайки с жестове дълбокото си разкаяние, разгърна пред кардинала целия списък на ужасните си злодеяния.

Но Руфо нямаше избор: този човек можеше да му бъде полезен. Той се задоволи с уверенията на негодника, без да е убеден в искреността на разкаянието му, и му опрости греховете. Кардиналът беше принуден да се възползва за благото на краля от топографичните познания, придобити от дон Алонзо Панцанера по време на действията му против обществото.

Случаят не закъсня да се представи и Панцанера беше назначен за водач на експедиционната колона. Отрядът потегли, а кардиналът остана, за да престрои останалата част от армията си и да сплоти силите на реакцията.

Към края на третия ден той също потегли. Но тъй като трябваше да измине три прехода по брега на морето и да заобиколя населените места, Руфо поръча на дон Гаетано Перучоли да натовари няколко каруци с хляб, сухари, шунка, сирене и брашно, след което тръгна за Контрона.

Към края на третия ден стигнаха до река Крокия, която беше придошла от дъждовете и разтопен сняг. По време на преминаването, което беше твърде трудно и предизвика пълно объркване, дон Гаетано с хората си и всички провизии изчезнаха. Отговорникът по продоволствието беше се възползвал от случая не по-зле от Алонзо Панцанера. Още в първите дни от назначението си той побърза да заложи основния камък на своето богатство.

Тази нощ всички си легнаха с празни стомаси. Усетиха се за изчезването на Перучоли по пълното отсъствие на всякакви провизии. На другия ден, за щастие, след две левги се натъкнаха на хамбар, пълен с превъзходно брашно, и на стадо подивели свине, каквито се срещат на всяка крачка в Калабрия. Тази двойна манна небесна зарадва гладните пустинници и незабавно се превърна в супа със сланина. Кардиналът яде както всички, въпреки че беше петък, постен ден. Но, поради високия си сан, Руфо можеше да опрости този грях на цялата си армия.

Кардиналът беше учуден и от появата на маркиз Таконе, назначен от генерал Ектън за касиер на санфедистката армия. Кардиналът се намираше в хамбара и беше в лошо настроение: не беше ял от обяд на предния ден. Той помисли, че Таконе му носи петстотинте хиляди дуката, които не можа да му даде в месина, или, по-точно, се престори, че мисли така.

— А, вие ли сте, маркизе? — поздрави го той. — Негово величество ме уведоми, че сте намерили моите пари и сега ми ги носите.

— Аз? Негово величество е бил подведен.

— Какво смятате да правите тук, тогава? Да не сте решил да се запишете доброволец?

— Изпраща ме генерал Ектън.

— С какво звание?

— Ковчежник на армията.

Кардиналът се разсмя.

— Нима мислите, — попита той, — че аз разполагам с петстотин хиляди дуката, за да допълня с тях вашия милион?

— С тъга забелязвам, че Ваше Високопреосвещенство ми няма доверие.

— Грешите, маркизе, мое Високопреосвещенство ви обвинява в кражба. И докато не ми представите доказателства за противното, ще настоявам на това обвинение.

— Господине, — каза Таконе като взе чантата си, — ще имам честта да ви докажа, че тази сума, както и много други, е била употребена за различни нужди по заповед на генерал Ектън.

Кардиналът погледна документите и, тъй като му се сториха не само извънредно важни, но и твърде любопитни, взе от маркиза чантата и повика часовоя.

— Извикай двама твои другари, за да хванат този господин за яката, да го съпроводят четвърт левга и да го оставят на пътя. Ако пожелае да се върне, стреляйте по него, като по куче, защото кучетата уважавам повече от крадците.

После, като се обърна към вцепенения маркиз, каза:

— Не се безпокойте за документите си. Ще снема от тях точно копие и ще ги пратя на краля. Връщайте се в Палермо, документите ще пристигнат заедно с вас.

Руфо беше открил истинска находка. Ето какво пише по този повод Доменико Сакинели, авторът на знаменитите „Исторически мемоари за живота на кардинал Фабрицио Руфо“.

„Като видя тези документи за секретни разходи, — пише той, — кардиналът се убеди, че най-злият враг на краля беше Ектън. Ето защо той писа на краля и му препрати всичките документи на Таконе, от които предвидливо сне копия.

«Господарю, присъствието на генерал Ектън н Палермо заплашва безопасността на Ваше величество и кралското семейство…»“

Сакинели, който, след като беше секретар на кардинала, стана негов историк, е доловил само тази фраза, тъй като кардиналът е бързал да изпрати писмото на краля.

Единственото, което можем да твърдим с пълна увереност, е че, петстотинте хиляди дуката никога не се намериха.

Като узна за изчезването на Перучоли, кардиналът реши да отложи преминаването през реката, която се беше разляла от дъждовете.

Докато се събираха нови припаси за експедицията, нивото на водата спадна. На 23 марта сутринта Руфо даде заповед да се възобнови походът, пръв скочи на коня и, макар че водата стигаше до кръста му, благополучно премина реката.

В момента когато стъпи на противоположния бряг го посрещна запъхтян пратеник. Той съобщи, че на 22 март град Котрона е бил превзет. Тази новина беше посрещната с виковете: „Да живее кралят! Да живее Религията!“.

Кардиналът продължи пътя си с форсиран марш и, като мина през Кутро, достигна на 25 март, вторият ден от Пасхата, околностите на Котрона. Над града се издигнаха гъсти пушеци, което показваше, че пожарите все още не са изгасени. Руфо чуваше пушечни изстрели, викове и вопли и разбра, че присъствието му е крайно необходимо.

Той препусна коня си. Но едва беше преминал градските порти и се спря като вкаменен: улиците бяха осеяни с трупове, домовете бяха разрушени, с изпочупени прозорци, някои от тях догаряха.

Котрона е всъщност древната Котрона, съперницата на Сибарис. Тя е била столица на една от древните републики на Велика Гърция в Брутия. За чистотата на нравите си и мъдростта на своите институти Кротона е била задължена на Питагор, който основал там своята школа. Кротона е била родина на много прославени атлети и сред тях знаменития Милон, който превързал главата си с въже, а после го разкъсал, напрягайки мускулите на слепоочията си.

Той обиколил арената, носейки на раменете си бик, а след това го убил с един удар на юмрука си и го изял още на същия ден. Кротона е била опустошена от Пир, завладяна от Ханибал и отново отвоювана от римляните, които основа и там свое селище. По времето на нашия разказ Котрона беше само малко градче, което беше запазило името на предшественика си. Имаше замък покрай морето, остатъци от укрепления и стени, които правеха Котрона добре укрепена крепост.

Тъй като републиканците в града бяха болшинство, кралският гарнизон трябваше да се примири с тях. Началникът му, Фолия, беше арестуван като роялист и на мястото му назначиха капитан Дюкарн, който да тогава беше затворник, заподозрян, че е якобинец. Фолия зае мястото му в тъмницата.

Към този гарнизон трябваше де се присъединят всички патриоти, избягали от Руфо и Чезаре. Всички те сега се намираха зад крепостните стени, както и с тридесет и двама французи, пристигнали от Египет.

Тези французи бяха главната защита на града. От тридесет и двама петнадесет загинаха в битките.

Двете хиляди, изпратени от кардинала срещу Котрона, нарастваха по пътя като снежна топка. Всички селяни от околностите на Котрона и Катанадзари, които можеха да носят оръжие, се присъединиха към похода на роялистите. Освен това, близо до Котрона заеха най-добрите позиции много въоръжени хора от тези, които се събират по всякакъв повод и по всяко време, изчаквайки момента, за да „нанесат удар“. Докато чакаха, те прекъсваха, за да не бездействат, връзките на града с околните селища.

Сутринта на 21 март, Велики четвъртък, парламентьорът капитан Дардано беше изпратен в Котрона. Гражданите го пуснаха в крепостта със завързани очи. Той показа грамотите, подписани от кардинала, но, изглежда, в тях липсваше нещо, тъй като капитанът беше хвърлен в тъмница, съден от военен съд, и осъден на смърт като бандит.

Санфедистите решиха, без да губят нито минута, да освободят Дардано, ако е още жив, и да отмъстят за него, ако е мъртъв. Затова те се обърнаха към своя водач Панцанера, взеха за по-голяма сигурност и един местен жител, приближиха се през нощта към градските стени и заеха изгодна позиция от север. Под покрива на тъмнината те поставиха няколко оръдия с две линейни роти. Останалите три-четири хиляди човека се скриха в доловете, без да обръщат внимание на дъжда, който се лееше из ведро, като търсеха убежище само за патроните и пушките.

Така прекараха цялата нощ срещу Разпети петък, а на разсъмване командуващият похода подполковник Перец изпрати към крепостта, като предизвикателство, няколко снаряда и гранати.

Като чуха оръдейния грохот и видяха линейните роти, които стояха без всякакво прикритие, кротонците помислиха, че кардиналът се е приближил към стените на града с редовна армия.

Тъй като крепостта беше слабо укрепена и можеха да окажат нищожна съпротива, решиха да съберат военния съвет. Помолиха за съвет френския подполковник, който заяви, че има само две решения и той, като чужденец, ще се присъедини към мнението на мнозинството…

Тези две решения бяха:

Или да приемат условията на кардинала и веднага де освободят парламентьора; или да направят излаз и да прогонят бандитите, изчаквайки пристигането на френската армия, която, според слуховете се придвижваше към Калабрия.

Взеха второто решение. Френският подполковник построи войската си в боен ред и се подготви за излаз, от който зависеше спасението или гибелта на града.

В девет сутринта на разпети петък, под звуците на барабаните, републиканците излязоха от града. Роялистите представиха на неприятеля съвсем тесен фронт и го оставиха да изпълни лъжливата маневра, благодарение на която републиканците помислиха, че са обкръжили врага. Но едва започна артилерийският огън, когато доброволците, по съставения от Панцанера план, се вдигнаха отдясно и отляво, оставяйки в центъра, за заблуждение на патриотите, двете линейни роти и артилерията. После, възползвайки се от благоприятния релеф на местността, двете крила трябваше да ударят противника във фланг, стреляйки надясно и наляво, което благодарение на точните стрелци, имаше съкрушителен резултат.

Патриотите видяха капана, но тъй като имаха само два пътя — или да загинат на място и така да предат града, или бързо да отстъпят и под защитата на градските стени да възстановят понесените загуби, — те избраха последния. Беше дадена заповед за отстъпление. Притиснати от всички страни, патриотите бягаха в ужасен безпорядък и в бързината захвърлиха артилерията си. Врагът ги следваше по петите. Панцанера с десетина от своите хора достигна градските врати едновременно с бегълците и им попречи да вдигнат след себе си моста. Републиканците не успяха дори да затворят вратите и, тъй като санфедистите ги завладяха, трябваше да напуснат града и да се скрият в цитаделата. Роялистите нахлуха през разтворените врати, стреляйки по всичко, което им се изпречваше на пътя, — мъже, жени, деца, дори животни. После настъплението доби по-организиран вид, отрядите се обединиха и тръгнаха срещу цитаделата.

Нападателите започнаха да завладяват всички къщи, разположени близо до замъка. Котронците ги посрещнаха с огън от всички прозорци. През това време двете линейни роти влязоха в града, разположиха батареята си и на свой ред откриха огън.

На случая беше угодно един снаряд да пререже дръжката на републиканското знаме и трицветният неаполитански флаг, който се вееше над крепостта, рухна в краката на защитниците и. Войниците от стария градски гарнизон, които се бяха обединили с патриотите против волята си, решиха че това е знамение и веднага обърнаха оръжието си против републиканците и французите. После спуснаха моста и разтвориха вратите.

Линейните роти незабавно влязоха в цитаделата и французите, които бяха само 17, бяха затворени заедно с патриотите в тъмницата на същата крепост, където търсиха убежище. Парламентьорът Дардано незабавно беше освободен.

От тази минута Котрона беше предадена на всички ужаси, които преживява всеки завладян град, — убийства, грабежи, насилие и пожари.

Кардиналът пристигна в момента когато, опиянена от кръв, злато, вино и разкош, армията му беше сключила с нещастния град нещо като примирие.