Ема Лайона

LXXIIIВ КОЯТО РУФО ИЗПЪЛНЯВА ДЪЛГА СИ НА ЧЕСТЕН ЧОВЕК, А СЪР УЙЛЯМ ХАМИЛТЪН ПОКАЗВА МАЙСТОРСТВО В ДИПЛОМАЦИЯТА

След по-малко от двадесет минути, двамата младежи бяха вече пред резиденцията на кардинала. Като позна Салвато, Руфо стана от мястото си и тръгна да го посрещне.

— Радвам се да ви видя, генерале, — каза той.

— Аз също, но съм твърде огорчен от обстоятелството, че нося на Ваше Високопреосвещенство решителен отказ.

И той връчи на кардинала собственото му писмо, със забележката на Межан. Руфо я прочете и повдигна рамене:

— Негодник!

— Познавате ли го, ваше високопреосвещенство?

— Предложи ми да предаде форта срещу петстотин хиляди франка, но аз отказах.

— Петстотин хиляди? — засмя се Салвато. — Явно, това е любимото му число.

— А вие имали ли сте работа с него?

— Да. За същата сума предложи да се сражава срещу вас.

— И…

— Отказахме му.

— Нека оставим мошениците, те не заслужават вниманието на честните хора. Да се върнем по-добре към вашите приятели, които бих желал да убедя, че са и мои.

— С голямо огорчение трябва да ви призная, че това е трудна работа, — отвърна с усмивка Салвато.

— Може да не бъде толкова трудна, ако се застъпите за мен пред тях, още повече, че ще действувам както при първата ни среща. Тогава аз само говорих, а днес ще ви представя и доказателства.

— Вярвам на думата Ви, господин кардинал.

— Все едно! Когато става дума за живот и чест, доказателствата не са излишни. Седнете до мен, генерале, и сам оценете това, което смятам да направя. За да остана верен на думата си, аз предавам не интересите, мисля, напротив, че им служа, — но заповедите на моя крал.

Салвато се поклони и последва поканата на Руфо.

Кардиналът извади от джоба си ключ и, като хвана ръката на Салвато, произнесе:

— Документите, които сега ще видите, не ви показвам аз. Измислете каквато искате басня за това, как сте се добрали до тях, а ако не можете да измислите нищо, споменете за тръстиката на цар Мидас.

И като отвори чекмеджето на масата, той подаде на Салвато писмото на сър Уйлям Хамилтън.

— Преди всичко, прочетете това съобщение. Написано е изцяло от ръката на английския посланик.

— О! — възкликна Салвато, като прегледа набързо писмото. — Познавам картагенското вероломство: „първо ще броим оръдията и ако сме по-силни, — никакви договори“ Така. По-нататък?

— По-нататък ли? Като не исках да обсъждам толкова важни неща с обикновени корабни капитани, аз лично се отправих на борда на „Гръмовержец“, където цял час спорих със сър Уйлям и милорд Нелсън.

И кардиналът предаде на Салвато ултиматума, който започваше с думите: „Главният адмирал Нелсън пристигна на 24-ти юни“ и завършваше с фразата: „… който договор, според него, може да се счита за действителен, едва след ратификацията му от техни величества краля и кралицата на Двете Сицилии“.

— Имате право, ваше високопреосвещенство, — промълви Салвато, докато връщаше писмото, това действително са документи с най-голямо историческо значение.

— А сега, кажете ми какво трябваше да правя и какво бихте направили вие на мое място? Това, което направих и аз, тъй като за честния човек няма избор. Вие бихте писали до комендантите на замъците, вашите врагове, и бихте им дали да разберат какво става, нали? Ето писмото ми. Нима то не е ясно? Нима не съдържа почти същото, което на мое място бихте написали вие — добър съвет, даден от противник, който уважава правилата на честта?

— Трябва да призная, господин кардинал, щом ме призовавате за съдия, че досега Вашето поведение е толкова достойно, колкото поведението на милорд Нелсън…

— Необяснимо, — прекъсна го кардиналът.

— Исках да употребя съвсем друга дума, — усмихна се Салвато.

— А аз, любезни генерале, — подхвана Руфо с откровеността, към която тласкаше понякога неговата могъща натура способността му да се увлича, — казвам „необяснимо“, тъй като за вас, който не познавате адмирала, неговото поведение е наистина необяснимо. Но не и за мен. Послушайте ме като философ, като човек обикнал мъдростта, тьй като мъдростта не е нищо друго, освен истината. Аз искам да ви разкрия самата истина за Нелсън. Дано, заради честта му, моята преценка да съвпадне с присъдата на потомците ни!

— Слушам ви, ваше високопреосвещенство, — отвърна Салвато, — и, необходимо ли е да Ви казвам, с какъв огромен интерес.

Кардиналът продължи:

— Нелсън, любезни ми генерале, не е придворен, като мен, и не е образован човек, като вас. Той не знае нищо на света, освен своя занаят, но в морето е гений. Да, Нелсън е селяк, староанглийски булдог, груб моряк, син на обикновен селски свещеник, отделен от околния свят от бордовете на кораба си. До самия Абукир не му се беше случвало да стъпи в двореца, да се поклони на краля, да прегъне коляно пред кралицата. — Той пристигна в Неапол, той мореплавателят от северните ширини, свикнал да гони белите мечки из ледените им леговища, и нашето слънце го заслепи, блясъкът на диамантите му замая главата. Той, женен за жена от простолюдието, някаква си мисис Нисбет, видя как кралицата му протяга ръка за целувка, а съпругата на посланика — устните си. Не, не кралицата и съпругата на посланика, направих грешка, — не две жени, а две сирени! И англичанинът стана роб на едната и покорен слуга на другата. В бедния му мозък са се объркали всички понятия за добро и зло, интересите на народите отстъпиха пред мнимите или действителните права на владетелите. Той стана апостол на деспотизма, опора на кралската власт. Ако го бяхте видели вчера на съвещанието, където посланица на кралската власт беше тази, която Еклезиаст би нарекъл „Чужденката“, — тази Венера Астарта, тази нечестива лесбийка! Той не сваляше очи от нея, по-точно, единственото си око, а с немите устни на тази предвестница на смъртта говореха омразата и отмъщението. Кълна Ви се, почувствувах жалост към този нов Адамастор, който доброволно позволява на жената да го стъпче. Впрочем всички велики мъже, — а въпреки всичко, Нелсън е от тях, — са имали подобна слабост, от Херкулес до Самсон, и от Самсон до Марк Антоний.

— Но, — възрази Салвато, — от каквито и чувства да се е ръководил в действията си адмирал Нелсън, на нас той остава смъртен враг. Какво смята да предприеме, Ваше Високопреосвещенство, за да обуздае тази груба сила, глуха за всички доводи на разума?

— Сега ще видите, любезни генерале.

Кардиналът взе лист хартия, потопи перото в мастилницата и написа:

Руфо подписа документа и го подаде на Салвато, като внимателно следеше лицето на младия човек, за да разбере какво впечатление му е направило. Когато генералът приключи с четенето, той го попита:

— Е, как е?

— По-мъдро не би постъпил и кардинал Ришельо, по-добре не би постъпил и Байар, — отвърна Салвато като се поклони.

Кардиналът позвъни, влезе един слуга.

— Извикайте Мишеру, — заповяда Руфо.

След пет минути Мишеру влезе в стаята.

— Любезни кавалере, Нелсън ми предяви ултиматум, ето и моят. Отидете отново на „Гръмовержец“, обещавам ви това пътуване да бъде последното.

Мишеру взе документа, прочете го с позволението на кардинала, поклони се и излезе.

— Да излезем на терасата, генерале, — каза Руфо. — Гледката е великолепна.

Салвато веднага последва кардинала, тъй като разбра, че го канят не без причина. Действително, от терасата той можеше да различи вдясно Маринела, улица Нуова, улица Пилиеро и вълнолома. Наляво погледът стигаше до Портичи, през Tope дел Греко, Кастеламаре, нос Кампанела, до остров Капри. Право пред себе си Салвато видя крайните точки на Прочида и Иския, а в пространството между тези острови, капри и брега — целия английски флот, с развети от вятъра вимпели, а на палубите, артилеристите, които се въртяха около оръдията си, със запалени фитили в ръце. Сред английските кораби, като монарх сред поданици се, се издигаше „Гръмовержец“, гигант с 24 оръдия, чийто брамстенги се издигаха над гората от мачти, а на най-високата се вееше адмиралския флаг.

Нито една подробност от това величествено зрелище не убягна от опитното око на Салвато. Той видя, как от брега се отдели лодка и, подгонена от силните удари на четири весла, се насочи към „Гръмовержец“. Адмиралският кораб стоеше най-близо до Новия замък. Ако се наложеше да възобновят военните действия, той можеше незабавно да открие огън по брега.

Салвато наблюдаваше как лодката заобикаля носа на „Гръмовержец“, за да се залепи към великана откъм щирборда.

— Ако гледката ви е харесала, генерале, — прекъсна наблюденията му Руфо, — предайте на приятелите си какво сте видели и се опитайте да ги склоните да последват съвета ми. Надявам се, имате достатъчно красноречие и умение да убеждавате.

Салвато почтително се поклони на кардинала и стисна протегната му ръка. Но, вече на прага, младият човек възкликна:

— Ах, простете ми Ваше Високопреосвещенство, забравих да Ви докладвам за важната мисия, която ми бяхте възложили.

— Каква мисия?

— Адмирал Карачиоло…

— Да, вярно, — прекъсна го кардиналът нетърпеливо, което издаваше интереса му. — Говорете, слушам Ви.

— Адмирал Карачиоло не беше нито на корабите, нито в някой от замъците. Още сутринта той се е укрил у един от своите служители.

— Дано това да е истина! — въздъхна Руфо. — Защото попадне ли в ръцете на врага, смъртта му е предрешена. Казвам ви това, любезни генерале, защото ако имате някаква възможност да се свържете с него…

— Никаква.

— Тогава, да го пази Господ!

Този път Салвато окончателно се прости с кардинала и, съпроводен отново от де Чезаре, се завърна в Новия замък, където другарите му го чакаха с разбираемо нетърпение.

Ултиматум на кардинала постави Нелсън в твърде голямо затруднение. Английският адмирал разполагате със съвсем малък брой десантни части. Ако Руфо изпълнеше заплахата си и оттеглеше войската, Нелсън би се оказал безсилен, а това щеше да е особено позорно, след властния тон, който беше държал на кардинала. Затова, като прочете документа, адмиралът отговори уклончиво, че ще помисли и отпрати кавалера Мишеру без да му каже нищо определено. Както вече споменахме, освен наистина огромния си талант на моряк, във всичко останало Нелсън изобщо не блестеше. Отговорът: „Ще помисля“ в действителност означаваше: „Ще попитам моята Пития — Ема и моя оракул Хамилтън“.

Затова още преди Мишеру да е седнал в лодката, която трябваше да го откара на брега, Нелсън заповяда да повикат сър и лейди Хамилтън. След пет минути този смесен триумвират вече заседаваше в каютата на адмирала. Нелсън хранеше последна надежда: тъй като писмото беше написано на френски, а Мишеру беше принуден да го чете на английски, беше възможно преводачът да е предал друг смисъл на думите на кардинала, или да е направил някоя важна грешка в превода. Нелсън предаде ултиматума на сър Уйлям, за да го прочете и преведе отново. Но Мишеру за разлика от повечето преводачи беше необикновено точен. Така че, положението се стори на двойката Хамилтън също толкова сериозно, както и на адмирала.

Мъжете едновременно и с еднакво движение се обърнаха към лейди Хамилтън, изявителката на върховната воля: след като двете страни бяха предявили своите ултиматуми, трябваше да узнаят каква е последната дума на Каролина. Ема разбра мълчаливия въпрос.

— Да се скъса подписаният договор, — отвърна тя. — А когато това стане, да се подчинят метежниците със сила, ако не се предадат доброволно.

— Готов съм да се подчиня, — каза Нелсън, — но ако остана само със собствените си сили, ще мога да разчитам единствено на своята преданост, без да гарантирам, че тази преданост ще доведе до постигането на посочената от кралицата цел.

— Милорд, милорд! — упрекна го Ема.

— Намерете средство и аз веднага ще го използвам.

Сър Уйлям се замисли. Постепенно лицето му започна да се прояснява: беше намерил средство.

Оставаме на съда на потомството адмирала, министъра и фаворитката, които не се колебаеха, дали заради задоволяване на личното отмъщение, или за удовлетворение омразата на кралската двойка, да се възползуват от позорната уловка.

Когато сър Уйлям изложи плана си, Ема го одобри, а Нелсън се зае с изпълнението му. Лорд Хамилтън написа на кардинала писмо, което привеждаме дословно. Вероятно, било е съставено през нощта, след визитата на Мишеру, тъй като датата му е от следващия ден.

Писмото, както обикновено, отнесоха Тръбридж и Бол. Кардиналът прочете посланието и остана твърде доволен от удържаната победа. Но тъй като се боеше да не би писмото да съдържа някакъв смисъл, някаква клопка, той попита английските офицери нямат ли да му предадат нещо устно.

— Заповядаха ни, отвърна Тръбридж, — да потвърдим от името на адмирала всичко, което е написал английският посланик.

— Няма ли да ми дадете писмено тълкуване на текста? Той би бил достатъчно ясен, ако ставаше дума само за моето собствено спасение. Няма ли да добавите няколко думи, които биха ме успокоили и за съдбата на патриотите?

— Уверяваме Ваше Високопреосвещенство от името на милорд Нелсън, че той по никакъв начин няма да препятства отпътуването на метежниците.

— Няма ли да възразите, ако ви помоля, — каза кардиналът, който не можеше да показва повече недоверие, — ако ви помоля да повторите писмено уверенията, които ми дадохте сега?

Без да се колебае нито за миг Бол взе перото и написа:

Нищо не можеше да бъде по-ясно, или да изглежда по-ясно от тази бележка. Кардиналът нямаше какво повече да иска от офицерите и само ги помоли да я подпишат. Но Тръбридж отказа, като заяви, че няма пълномощия за това. Руфо показа на Тръбридж писмото на сър Уйлям, написано два дни по-рано, на 24-ти, една фраза от което напротив, даваше на посланиците най-широки пълномощия. Но Тръбридж възрази:

— Вярно е, упълномощени сме да водим преговори по военни въпроси, но не и по дипломатическите. При това, защо ви е нашият подпис, след като документът е написан лично от нас?

Руфо не настоя повече. Стори му се, че е взел всички предпазни мерки.

И като се довери на писмото и допълнителната бележка на Тръбридж и Бол, но все пак желаеше да свали от себе си всяка отговорност, кардиналът заповяда на Мишеру да отведе двамата капитани в замъците. Те трябваше да запознаят комендантите със съдържанието на двете писма и ако патриотите намереха тези гаранции за удовлетворителни, незабавно трябваше да се уговорят с англичаните за практическото осъществяване на договора.

Мишеру се върна след два часа и доложи на кардинала, че слава Богу, всичко е завършило добре и съгласието е постигнато.