Ема Лайона

LXVIIIНОЩТА НА 14 СРЕЩУ 15 ЮНИ

Салвато не спеше. Изглежда, стоманеното му тяло беше намерило средство да живее без почивка и сънят не му беше необходим. Той искаше до сутринта да знае точно как стоят нещата. И докато всички спяха, — едни върху наръч слама, други на зает от съседната къща дюшек, — той прошепна няколко думи на Микеле (сред тях се дочу името Луиза) и закрачи нагоре по улица Толедо, сякаш възнамеряваше да посети кралския дворец, обявен сега за дворец на нацията, после по пресечката Сан Сеполко се заизкачва по стръмния склон към манастира Сан Мартине.

Неаполитанската поговорка гласи, че най-прекрасната гледка в света се открива от килията на настоятеля на Сан Мартино, чийто балкон действително е надвиснал над града, а от него погледът обхваща огромно пространство от залива от Байа до селцето Магдалена.

След въстанието от 1647 година, след кратката диктатура на Мазаниеро, живописците взели участие в тази революцията под името „Чираците на смъртта“, — Салваторе Роза, Аниело Фалконе, Мика Спадазо, най-изтънчените хора на своето време, — се укрили от преследванията в сан Мартино. Но настоятелят на манастира решил да извлече полза от престоя им там и поръчал на художниците да изпишат църквата и помещенията на манастира, а когато те попитали каква ще е заплатата им, отвърнал:

— Жилище и храна.

Художниците намерили заплатата за недостатъчна. Тогава абатът отворил вратата с думите:

— Потърсете другаде, може би ще намерите нещо по-добро.

Но да търсят на друго място, значело да попаднат в ръцете на испанците и да увиснат на бесилката. Затова те се примирили с неизбежното и покрили стените с шедьоври.

Но Салвато се изкачваше по стръмния склон към манастира, не за да се любува на тези шедьоври, а за да разглежда от високо местата където през деня се беше проливала кръв и където й предстоеше да се пролива и на другия ден.

Салвато беше посрещнат приветливо от патриотите, пет-шестстотин които се бяха укрили в манастира, след като Ме-жан затвори пред тях вратите на замъка Сан Елмо. Но този път настоятелят не им диктуваше законите на поведението, а самите те бяха господари и на манастира и на монасите, които изплашени до смърт им се подчиняваха във всичко.

Патриотите побързаха да отведат Салвато в покоите на настоятеля, който още не беше си легнал и лично заведе госта до знаменития прозорец от който според неаполитанците се виждаше не градът, а самият рай.

Райският пейзаж сега повече приличаше на адски. От прозореца превъзходно се виждаше разположението на санфедистките и републиканските войски. Монархистите бяха стигнали до улица Нуова — на самия бряг и до улица Франческа където бяха поставили батарея големокалибрени оръдия, насочени към Малкия залив и Търговското пристанище. Това беше крайната точка на левия им фланг. Всички помощници на кардинала — де Чезаре, Дуранте, Ламара — се намираха там. Дясното крило, предвождано от Фра Дяволо и Мамоне, беше поставило, както вече казахме, аванпостовете си до Бурбонския музей на горния край на улица Толедо. Централните позиции се простираха по улица Сан Джовани а Карбонара по площад Трибунале и по улиците свети Петър и Арена до самия замък Кармине. Кардиналът продължаваше да заема малката къща до моста Магдалина.

Силите на санфедистите можеха лесно да бъдат пресметнати — те бяха тридесет и пет или четиридесет хиляди човека. И тези тридесет и пет-четиридесет хиляди външни врагове бяха още по-опасни, защото можеха да разчитат на почти същия брой вътрешни врагове на Републиката. А нейните защитници, след като обединиха всичките си сили, едва събраха пет-шест хиляди човека.

Като обхвана с поглед широката панорама, Салвато разбра, че излазът не е довел до прогонването на враговете от града и че е опасно да запазят дългия клин от републиканците на улицата Толедо, защото санфедистите, в съюз с вътрешните врагове, можеха да отрежат пътя за отстъпление на патриотите към фортовете. И той мигновено взе решение. Извика Мантоне, показа му разположението на войските, разясни му огромната опасност, която го заплашваше и успя да го убеди в правотата на мнението си. След това двамата слязоха в града и се явиха на съвета на Директорията.

А в Директорията спореха оживено. Всички вече знаеха, че от Межан не могат да очакват нищо, затова бяха изпратили човек при полковник Жирардон, комендантът на Капуа. Въз основа на договора за настъпателен и отбранителен военен съюз между Френската и Партенопейската републики, Директорията молеше за подкрепление в жива сила. Жирардон отвърна, че не може да прати войниците си в Неапол. Той съветваше патриотите да предприемат излаз на щик, като поставят сред бойците старците, жените и децата, и да се съединят с войските му в Капуа. При това положение, той се кълнеше в честта на френската република, че ще ги съпроводи до границата на Франция.

Дали защото съветът наистина беше добър, или защото любовта към Луиза взе връх над патриотизма на Салвато, но той, като изслуша пратеника, се съгласи с Жирардон и настоя да приемат плана му, който означаваше предаване на града, но щеше да спаси живота на патриотите.

За убедителност той описа разположението на двете армии и призова за свидетел Мантоне, който също призна, че да се задържи Неапол е невъзможно. Мантоне се съгласи, че градът е обречен, но заяви, че неаполитанците трябва да загинат заедно с Неапол и че за него ще е чест да бъде погребан под развалините на града, след като не може повече да го защищава.

Салвато отново взе думата, за да възрази на Мантоне. Той каза, че всичко велико, благородно и самоотвержено в града е на страната на Република, че да обезглавят патриотите, значи да обезглавят революцията. Той заяви, че народът е още сляп и невеж, за да поддържа собственото си дело, делото на прогреса и свободата, и затова, ако патриотите бъдат унищожени, народът ще попадне под още по-жестоко иго на деспотизма, ще затъне още повече в блатото на духовната и физическа нищета. Но ако патриотите — живите носители на принципите на свободата — се окажат само изселени от Неапол, те ще продължават своята дейност, — може и с по-малки резултати, но затова пък с упорството на изгнаници, и обкръжени от всестранно уважение към нещастието им. Нима е необходимо земята на отечеството, — запита Салвато, — да бъде безплодна за половин или дори за цял век, ако брадвата на реакцията се стовари върху главите на хора като Пагано, Чирило, Конфорти и Руфо. Нима имат право няколко граждани, жадуващи за слава и репутация на мъченици, да лишат осиротялото потомство от най-великите му предци?

Вече видяхме, че в Неапол лъжливата гордост многократно въвеждаше в заблуждение не само отделни лица, които принасяха в жертва самите себе си, но и цели групи хора, готови да принесат в жертва Отечеството си. Така и този път болшинството се изказа за жертва.

— Какво пък, — отвърна Салвато, — да умрем!

— Да умрем! — отзоваха се в един глас присъствуващите, както римският сенат при вестта за пристигането на галите или Ханибал.

— Ние ще умрем, — продължи Салвато, — но преди това ще причиним колкото е възможно по-големи загуби на врага. Носят се слухове, че френският флот е минал през Гибралтар, обединил е силите си в Тулон и е готов да ни се притече на помощ. Не вярвам на това, но кой знае? Значи, ще продължаваме отбраната, а затова е необходимо да съсредоточим силите си само в тези места, които могат да бъдат защищавани.

— Ето тук съм съгласен с моя приятел Салвато, — намеси се Мантоне. — Аз го смятам за по-изкусен военачалник от всички нас и изцяло се осланям на неговия гений.

Членовете на Директорията наведоха главите в знак на одобрение.

— В такъв случай, — продължи Салвато, — предлагам следната отбранителна линия: на юг от Имаколатела през Търговското пристанище и митницата, покрай улица Мола, с аванпостове на улица Медина. После по площад Кастело, улица Сан Карло през Националния дворец и по склона Джиганте през Пицо Фалконе надолу по улицата Киятамоне към Виктория, а оттам по улица света Катерина през Градините към манастира Сан Мартино. Опорни пунктове ще бъдат Новият замък, Националният дворец, замъкът Уово и замъкът Сан Елмо. Така защитниците на града ще има къде да се укрият в случай на нужда. Така или иначе, ако в нашите редици не се окаже някой предател, ще можем да се задържим около осем дни и дори по-дълго. А кой знае какво може да се случи през това време! Може да пристигне и френския флот. А благодарение на енергичната отбрана — щом като е сплотена, тя не може да не бъде енергична, — възможно е да постигнем условия.

Планът беше разумен и го приеха с одобрение. Осъществяването му възложиха на Салвато и той, след като успокои Луиза, отново излезе от Новия замък за да се разпореди за разполагането на републиканските части на определените места.

В същото време по улица Качиотоли се спускаше пратеник от полковник Межан. Той премина по улицата Монте Милето, по улица Инфраската, заобиколи задната фасада на Бурбонския музей и през Капуанската порта и Аренача стигна до моста Магдалена. Там пожела да се представи на кардинала като пратеник на френското командване.

Беше три часа сутринта. Кардиналът си беше легнал преди час, но той беше единствения пълководец, който представляваше властта на краля, така че за всяко важно дело му докладваха лично. Пратеника въведоха в спалнята му.

Руфо лежеше в постелята облечен, а до него на масата, на една ръка разстояние, се намираха пистолетите му. Французинът му протегна лист, който на дипломатически език се нарича акредитивно писмо.

— Значи идвате от името на коменданта на Сан Елмо?

— Да, Ваше Високопреосвещенство. Предполагам сте забелязали, че господин полковник Межан запази най-строг неутралитет по време на всички боеве в Неапол.

— Вярно е, господине, и трябва да ви кажа, че при враждебното отношение на Франция към краля на Неапол, този неутралитет доста ме учуди.

— Комендантът на форта Сан Елмо, преди да застане на нечия страна, държеше да влезе във връзка с Ваше Високопреосвещенство.

— С мен? С каква цел?

— Полковник Межан е човек без предразсъдъци. Преди да започне да действува, той иска да обезпечи интересите си.

— Виж ти! — казват, че всеки човек има само веднъж в живота си удобен случай да уреди живота си. Комендантът реши, че този случай му се е представил сега.

— И той разчита, че аз ще му помогна?

— Той мисли, че за Ваше Високопреосвещенство е по-изгодно да го имате за приятел, отколкото за враг, и предлага своята дружба.

— Дружба?

— Да.

— И как? Даром? Без никакви условия?

— Вече ви казах. Той смята, че е настъпил звездният му час. Но нека Ваше Високопреосвещенство не се безпокои. Той е твърде умерен и ще се задоволи с петстотин хиляди франка.

— Действително, — промълви кардиналът. — Забележителна скромност. За съжаление, дали в касата на санфедистката армия има и една десета от тази сума? Впрочем, да се уверим сами.

Той дръпна шнура на звънеца и лакеят веднага влезе. Цялото обкръжение на кардинала, както и той самият спеше с едното око.

— Попитай Сакинели, колко налични имаме в касата?

— Десет хиляди двеста и петдесет дуката, — отвърна лакеят след минута.

— Ето, виждате ли, само четиридесет и една хиляди франка, дори по-малко отколкото ви казах.

— Какъв извод трябва да направя от думите на Ваше Високопреосвещенство?

— Такъв, господине, — отвърна кардиналът като се повдигна на лакът и презрително погледна пратеника, — че като честен човек, — а че съм такъв е безспорно, иначе щях да разполагам с двадесет пъти по-голяма сума, — като честен човек не мога да водя преговори с такъв негодник като господин Межан. Но дори и да имах исканата сума, бих му отговорил съ-щото. Аз водя война против французите и републиканците с помощта на барута, оловото и желязото, а не на златото. Предайте този отговор на коменданта на крепостта Сан Елмо заедно с безкрайното ми презрение.

И кардиналът посочи на пратеника вратата.

— Повече не ме будете за глупости, — заповяда той на лакея като се отпусна на възглавницата.

Пратеникът отново се изкачи във форта Сан Елмо и предаде отговора на кардинала.

— Дявол да го вземе! — изръмжа Межан. — Никак не ми върви! Натъкнах се на честни хора и сред републиканците и сред санфедистите!