Ема Лайона

XCVIIСЪПРУГ И СЪПРУГА

Читателят помни откъде калабриският принц беше получил сведенията, които предаде на кралицата. Един „свой човек“ беше дочул случайно в пристанищното полицейско управление няколко думи, казани от капитан Скинър на началника на „Салуте“. Дали капитанът беше казал тези думи нарочно, или те неволно се бяха изплъзнали от устата му? Само той самият би могъл да обясни това.

„Своят човек“, споменат от престолонаследника, беше кавалерът Сан Феличе, който посети полицейския префект с препоръчително писмо от принца, за да получи свиждане с нещастната пленница.

Той получи разрешение, но трябваше да го пази в пълна тайна, тъй като кралят лично беше предал затворницата на префекта, със заповед да не допуска никого при нея. И така, кавалерът щеше да прекара в килията на жена си от 10 до 11 часа вечерта, когато щеше да бъде вече тъмно.

Когато се завърна в двореца на принца, кавалерът веднага предаде на негово височество дочутата от него в полицията новина, че американският моряк е срещнал в морето Бонапарт.

Принцът беше далновиден човек и веднага съобрази какви последствия може да има завръщането на френския пълководец. Новината му се стори извънредно важна и той помоли Сан Феличе незабавно да отиде на американския кораб, за да я провери. Ако не получеше необходимите обяснения, кавалерът трябваше да доведе американския капитан при принца.

Шхуната беше много добре охранявана. Щом вахтеният забеляза лодката на кавалера, той веднага предупреди капитана си. Американецът бързо се качи на палубата, съпроводен от помощника си, млад човек на около двадесет и пет години. Но още щом погледна лодката, младежът размени с капитана няколко думи, които изразяваха учудване и безпокойство, след което бързо изтича надолу по стълбата и влезе в салона на кораба.

Капитанът остана сам.

Кавалерът Сан Феличе трябваше да изкачи само две стъпала по бордовия трап, но той счете за свой дълг да помоли на английски капитана за разрешение да се качи на палубата при него. Но американецът вместо отговор издаде възглас на учудване, дръпна кавалера към себе си и го повлече към площадката на кърмата.

Кавалерът беше съвсем объркан от този прием, в който, впрочем, не се чувствуваше никаква враждебност, и въпросително погледна капитана. За още по-голяма негова изненада, човекът го заговори на превъзходен италиански.

— Благодаря ви за това, че не ме познахте, кавалере. Това доказва, че маскировката ми е успешна, макар че понякога окото на врага е по-проницателно от окото на приятеля.

Сан Феличе продължаваше да гледа капитана, като усилено напрягаше паметта си, но не беше в състояние да си спомни къде е виждал това честно и мъжествено лице.

— Печалният, но благороден спомен ме прави причастен към живота ви, милостиви господине, — каза мнимият американец. Аз бях в залата на съда в Монте Оливето, когато вие се явихте, за да спасите живота на жена си. Аз се приближих към вас на излизане от зданието, но тогава носех расото на монах-бенедиктинец.

Кавалерът пребледня и неволно отстъпи назад.

— Значи вие сте бащата? — едва промълви той.

— Да. Помните ли какво ми казахте, когато аз почти ви признах кой съм?

— Казах ви: „Ще направим всичко възможно, за да я спасим“.

— А какво ще кажете днес?

— О, днес ще повторя същото от цялото си сърце.

— Знайте тогава, че и аз съм тук за същото.

— А аз храня надеждата да я спася още тази нощ, — каза кавалерът.

— Ще ме държите ли в течение?

— Обещавам.

— А сега, щом не сте ме познали, кажете ми кой ви изпрати при мен?

— Престолонаследникът. Плъзнал е слухът, че сте донесли твърде важни известия и принцът ме изпрати при вас, за да ви отведа при краля. Имате ли нещо против да бъдете представен на негово величество?

— Нямам нищо против, ако това може да послужи на нашите планове, и мога само да се радвам, че така ще отвлека вниманието на полицията от истинската цел на пристигането ми тук. Впрочем, съмнявам се че в такава роля и в такъв костюм някой може да познае брат Джузепе, манастирският лекар от Монте Касино. А дори полицията и да познае брат Джузепе, тя изобщо няма да се досети какво смята да върши той в Палермо.

— Тогава, изслушайте ме.

— Слушам Ви.

— Докато вие с престолонаследника сте при краля и кралицата, аз, с разрешението на префекта, ще вляза при пленницата. Ще споделя с нея един план, който ние с Калабрийския херцог измислихме днес. Ако той успее, ще ви го съобщя веднага, и тогава нещастницата ще бъде спасена и без ваша намеса: смъртта ще бъде заменена с изгнание. А изгнанието би било върховно щастие за нея! Ако планът ни се провали, откровено ви казвам, остава й само една надежда — във вас. И тогава вие ще ми кажете какво се изисква от мен: действена помощ, или просто молитва, — имате право и на двете. Заради нейното щастие аз вече пожертвах своето, сега съм готов да дам и живота си, за да спася нейния.

— Да. Вашата самоотверженост прехвърля границите на човешките представи.

— Правя това, което съм длъжен. Нали в този същия град аз поех задължението, което изпълнявам днес. А сега, да се уговорим: Вие ще излезете от двореца приблизително по същото време, когато аз ще напусна затвора. Нека този, който се освободи прьв, чака другия на Площада на четирите кантона.

— Добре.

— Да вървим тогава.

— Само ще дам някои заповеди и съм на вашите услуги.

Читателят разбира, че когато забеляза кавалера, деликатността подтикна Салвато да се оттегли. Но баща му явно се досещаше в каква тревога се измъчваше младия човек, и затова реши, преди да напусне шхуната, да го осведоми за положението на нещата, с което самият той беше запознат твърде повърхностно.

И така, всичко се нареждаше: Луиза беше в затвора, но жива, а кавалерът Сан Феличе, херцогът и херцогинята на Калабрия бяха организирали заговор в нейна полза. Трудно можеше да се предположи, че при такива покровители нямаше да успеят да я спасят. Ако все пак се проваляха, то Салвато беше тук и заедно с баща си щеше да предприеме някоя отчаяна стъпка, като тази, която беше довела до собственото му спасение.

Ние вече видяхме какво се случи в двореца и каква новина донесе капитанът на шхуната. Сега ни остава да погледнем в затвора и да обясним, какъв план бяха съставили кавалерът и могъщите му покровители.

Точно в десет часа Сан Феличе почука на крепостната врата. Ние не случайно употребихме думата „крепост“: нещастната Луиза беше затворена не в обикновен затвор, а в кулата за държавни престъпници. Сан Феличе беше отведен при коменданта. В по-голямата си част военните са хора, свободни от дребните страсти, на които обикновено се поддават облечените във власт, заради утоляването на собствената си омраза. Полковникът прие вежливо кавалера, запозна се с издаденото му разрешение и го предостави на главния надзирател. После, като забеляза, че разрешителното е издадено по молба на принца и принцесата, той помисли, че Сан Феличе е свой човек в двореца.

— Моля ваша светлост, — каза той на прощаване, — да предадете почитанията ми на негово кралско височество.

Кавалерът, трогнат от такава учтивост, обща не само да изпълни поръчението, но и да разкаже на негово височество, колко внимателно се е отнесъл комендантът към препоръките му.

Главният надзирател, от своя страна, като видя колко вежливо говореше комендантът с нощния посетител, реши, че той е много важна особа, и побърза да го отведе с най-голяма учтивост в килията на Луиза, която се намираше на третия етаж в една от кулите.

Докато се изкачваше по стълбата кавалерът чувствуваше как сърцето му се свива във все по-нарастваща тревога. Известно ни е, че той не беше виждал младата си жена от деня на съдебното заседание, и очакваше срещата с нея с неизразимо вълнение. Пред вратата на килията, когато тъмничарят вече пъхаше ключа в ключалката, Сан Феличе сложи ръка на рамото му и прошепна:

— Моля те приятелю, почакай.

Човекът спря неподвижно. Кавалерът се облегна на стената, краката му се подкосиха.

Но в самота, в тишината на килията всички сетива на затворниците са изострени до краен предел. Луиза дочу стъпки по стълбата и разбра, че някой се приближава до вратата й. Никой не посещаваше затвора по това време. Обхваната от безпокойство, пленницата стана от постелята, на която лежеше облечена, напрегна слуха си и с протегнати напред ръце пристъпи към вратата, с надежда да долови поне някой звук, който би й подсказал с каква цел възнамеряваха да я посетят посред нощ. Тя знаеше, че до деня на раждането ангелът-пазител, който носеше в утробата си, бди над живота й, но с ужас броеше дните, вече изтичаше седмият месец.

Докато кавалерът, облегнат на стената, с притисната до гърдите ръка, се опитваше напразно да успокои бунтуващото се сърце, тя, застанала от другата страна на вратата, се задъхваше от тревога в среднощната тишина. Но това не можеше да продължава вечно. Кавалерът събра всичките си сили и успя да произнесе доста спокойно:

— А сега, приятелю, — отваряй.

При тези думи на посетителя се стори, че долавя някакво слабо възклицания зад вратата, което веднага беше заглушено от скърцането на ключа в ключалката.

Вратата се отвори. Кавалерът пристъпи прага.

На две крачки от него Луиза беше коленичила, неземно бяла под лунната светлина, която падаше от решетъчното прозорче, с разпуснати коси и протегнати ръце, подобна на „Магдалина“ от Канова. Тя беше познала гласа на мъжа си и сега го очакваше в позата, в която грешницата очаквала Исус.

Кавалерът също не можа да сдържи вика си, вдигна я от пода и я отнесе полубезчувствена до постелята й.

Като затваряше след себе си вратата, тъмничарят каза:

— Когато Ваша светлост чуе единадесет…

— Добре, — прекъсна го Сан Феличе.

Килията потъна в полумрак. Само лунният лъч, следвайки движението на нощното светило, бавно се приближаваше към съпрузите. Би следвало да кажем, към бащата и дъщерята. Защото не би могло да има по-чиста бащинска целувка от тази, която Лучано положи върху бледото чело на Луиза. Не можеше да има и по-чиста дъщерна прегръдка от тази, в която треперещите ръце на младата жена притискаха кавалера. Никой от двамата не успяваше да отрони и дума, чуваха се само приглушени ридания.

Сан Феличе разбра, че Луиза плаче не само от срам, Тя не беше виждала Салвато от деня на съда и не знаеше какво беше станало с него. От деликатност, тя не смееше да попита, а кавалерът не смееше да отговори на незададения й въпрос. Изведнъж детето толкова силно се обърна в утробата на обхванатата от отчаяние майка, че Луиза извика от болка.

Кавалерът почувства движението на още нероденото същество и потрепери неудържимо, но все пак успя да каже спокойно, както винаги:

— Успокой се, невинно създание, баща ти е жив, свободен и не го грози никаква опасност.

— О, Лучано! Лучано! — възкликна Луиза като падна в краката му.

Но кавалерът живо продължи:

— Но аз не съм дошъл за това, скъпото ми момиченце. Искам да поговорим за теб.

— За мен?

— Да, искаме да те спасим, дъще моя.

Луиза поклати глава, за да покаже, че това е невъзможно.

— Знам, — продължи Сан Феличе, — кралят те е осъдил на смърт, но можем да получим твоето помилване.

— Моето помилване! — възкликна Луиза.

И тя отново поклати отрицателно глава.

— Да, — настоя кавалерът. — И ще ти кажа какво е средството. Принцесата е бременна.

— Щастлива майка! — възкликна Луиза. — Тя не очаква с ужас деня, когато ще може да целуне детето си!

И тя се отпусна назад, като кършеше отчаяно ръце и се задушаваше от ридания.

— Почакай, почакай, — ободри я съпругът й, — и се моли за благополучното раждане. Този ден ще стане ден на твоята свобода.

— Слушам Ви, — промълви Луиза, като отпусна глава на гърдите на кавалера.

— Знаеш, — продължи Сан Феличе, — че когато съпругата на престолонаследника ражда син, тя има право да моли за помилването на трима човека и никога не получава отказ.

— Да, знам.

— В деня, когато принцесата роди, тя ще помоли само за едно помилване — твоето.

— А ако се роди дъщеря?

— Дъщеря! Дъщеря! — възкликна кавалерът, който дори не беше помислил за такава възможност. — Не може да бъде! Бог няма да го допусне!

— Но нали все пак допусна да ме осъдят несправедливо, — промълви Луиза със страдалческа усмивка.

— Това е изпитание! — извика кавалерът. — Живеем в свят на изпитания.

— Значи, такава е последната Ви надежда?

— Уви, да! Но все едно! Виж, — и той извади от джоба си лист хартия, — ето прошението, съставено от Калабрийския херцог и преписано от ръката на жена му. Подпиши го и да се надяваме на Бога.

— Но аз нямам перо и мастило.

— Аз нося всичко, — отвърна кавалерът. И като извади от джоба си мастилница, натопи в нея перото. После прихвана Луиза през кръста и я отведе до прозореца, за да подпише молбата при лунна светлина. Луиза сложи подписа си.

— Вземи! — каза той като вдигна глава. — Оставям ти мастило, перо и хартия. Ще намериш къде да ги скриеш, още могат да ти потрябват.

— Да, да, дайте ги тук приятелю! — обнадежди се Луиза. — Колко сте добър, как мислите за всичко! Но какво ви е? Къде гледате?

Наистина през двойната решетка на прозореца кавалерът втренчено разглеждаше видимата част на пристанището. На тридесет или четиридесет метра от подножието на кулата се полюшваше на вълните шхуната на капитан Скинър.

— Господи! — прошепна кавалерът. — Наистина започвам да мисля, че именно той е определен да те спаси.

По палубата се разхождаше някакъв човек и от време на време хвърляше жаден поглед към форта, като че ли се опитваше да проникне през стените му.

В този момент заскърца ключът на тъмничаря, удари единадесет. Кавалерът хвана с две ръце главата на Луиза и я обърна към прозореца.

— Виждаш ли онзи човек? — тихо я попита той.

— Да, виждам го. И какво?

— Това е той, Луиза.

— Кой? — попита младата жена, като потръпна неудържимо.

— Този, който ще те спаси, ако аз не успея. Но аз ще те спася, ще те спася! — И той покри очите и челото й с горещи целувки.

Кавалерът буквално изхвръкна от килията. Но Луиза дори не чу, как се затръшна вратата след него. Цялата й душа беше съсредоточена в очите й и тя жадно поглъщаше с поглед човека, който беше толкова близо и същевременно толкова далеч от нея.