Ема Лайона

IVКЪДЕТО СЕ СЛУЧВА ТОВА, КОЕТО ТРЯБВАШЕ ДА СЕ СЛУЧИ

Както вече казахме, примирието беше подписано на десети декември, и Капуа, според условията на договора, премина към французите на 11-ти.

На 13 декември княз Пинятели извика в двореца представителите на града. Целта му беше да ги подтикне, да намерят начин за събиране на половината контрибуция от едрите собственици и богатите търговци в града. Сумата трябваше да бъде изплатена след един ден, но депутатите, които за първи път бяха приети любезно, категорично отказаха да поемат тази неблагоприятна мисия, дето заявиха, че това изобщо не ги засяга и нека този, който е поел такова задължение, си го изпълни сам.

От 14 до 20 декември събитията ставаха все по-страшни с всеки изминал ден. На 14 осем хиляди войници на генерал Назели, отново качени на корабите в устието на Волтурно, влязоха в неаполитанския залив с оръжие и боеприпаси.

Тези хора можеха да бъдат разположени на пътя от Капуа за Неапол и, с поддръжката на тридесет хиляди ладзарони, да осигурят непристъпността на града.

Но загубилият всяка популярност Пинятели, се чувстваше не до там стабилен, за да вземе подобно решение, а това беше крайно необходимо за предотвратяване на надвисналата опасност от нарушаване на примирието. Говорим за „надвиснала заплаха“ защото, ако петте милиона, от които още не беше изплатено дори едно су, не бъдеха внесени на следващия ден, примирието по право би се считало нарушение.

От друга страна, патриотите желаеха това нарушение, което задържаше французите, техните братя по дух, в похода към Неапол.

Княз Пинятели не предприе никакви мерки спрямо осемте хиляди войници в пристанището. Като видяха това, ладзароните се хвърлиха към лодките, стоящи покрай брега от моста Магдалина до Мерджелина, доплуваха до пристигналите кораби и завладяха пушките, оръдията и снарядите. Войниците позволиха да ги обезоръжат, без да окажат никаква съпротива.

Излишно е да споменавам, че нашите приятели Микеле Палиукела и Фра Пачифико ръководеха тази операция, благодарение на която техните хора получиха отлично въоръжение.

Като се почувстваха толкова добре въоръжени, осем хиляди ладзарони започнаха да крещят: „Да живее кралят!“

Войниците бяха свалени на брега и освободени. Но вместо да се възползуват от това, те се стълпиха на групи и започнаха да викат по-силно от другите: „Да живее кралят! Да живее религията!“ и „Смърт на французите!“

Като разбра какво става и като дочу силните викове, комендантът на Новия замък Маса се досети, че крепостта, вероятно, скоро ще бъде нападната и прати един от офицерите си, капитан Симонеи, при кралски наместник да го попита какви ще бъдат указанията в случай на нападение.

— Защитавайте крепостта, — отвърна Пинятели, — но гледайте да не причините зло на народа.

Симонеи предаде този отговор, който се стори и двама им твърде неясен.

И действително, трудно беше да се съгласуват две такива действия — да защитават крепостта от нападателите и да не им причинят при това никаква вреда.

Комендантът изпрати за втори път Симонеи, за да получи по-определен отговор.

— Стреляйте с халосни патрони. Това ще е достатъчно, за де се разпръсне тълпата.

Симонеи повдигна рамене и си тръгна, но когато пресичаше дворцовия площад, го настигна херцог Жено и му предаде заповед на Пинятели да не се стреля изобщо. Като се върна в Новия замък, Симонеи искаше да съобщи за резултата от посещението си, но тъкмо когато започваше да разказва, огромната тълпа се втурна към замъка, разби вратата и тръгна по моста с викове: „Кралското знаме! Кралското знаме!“

Действително, след отпътуването на краля, знамето му изчезна от кулите на замъка, така както в отсъствие на държавния глава, знамето изчезваше от купола на Тюйлери.

По желание на народа кралското знаме беше върнато на предишното си място.

Тогава тълпата и на първо място войниците, които току-що бяха позволили да ги разоръжат, поискаха оръжие и снаряди.

Комендантът отвърна, че всичкото оръжие и военно снаряжение му се води по списък и не може да даде нито една пушка или патрон, без заповед от кралския наместник. Нека дойдат с такава заповед и той е готов да им предаде всичко, дори и замъка.

Докато надзирателят на кралските изби Миничини водеше преговори с народа, Самнитският полк, който пазеше вратите на замъка, го отвори за хората. Тълпата навлезе в замъка и се устреми напред да търси коменданта и офицерите.

В същия ден и същия час, като по уговорена парола, — а в действителност, вероятно, така и беше, — ладзароните завладяха още три замъка — Сан Елво, Уово и Кармине.

Беше ли това стихийно народно въстание? Или то изпълняваше волята на кралския наместник, който виждаше в народната диктатура двойна полза — да се разрушат плановете на патриотите и да се разпали, по указание на кралицата, метеж в страната.

Това си остана тайна. Но макар причините да са оказаха неизвестни, фактите бяха очевидни.

На другия ден, 15 януари, към два часа след обяд, пет карета с френски офицери, сред които беше военният комисар Аршамбал, подписал примирието в Спаранизе, влязоха в Неапол през Капуанската порта и се спуснаха към кралския хотел.

Те идваха, за да получат петте милиона контрибуции, които трябваше да бъдат изплатени според условията на генерал Шампионе, и, напълно в духа на французите, да посетят спектакъл в театър Сан Карло.

В града незабавно се разпространи слух, че французите са дошли да завладеят Неапол, че кралят е предаден, и че трябва да отмъстят за него.

Кой имаше сметка от разпространяването на подобен слух? Очевидно, този, който трябваше да изплати петте милиона, а ги нямаше, и, за да излезе с чест от положението, беше готов на всяко средство, колкото и низко и престъпно да беше то.

Към седем вечерта петнадесет-двадесет хиляди войници или въоръжени ладзарони се хвърлиха към Кралския хотел с виковете: „Да живее кралят! Да живее религията! Смърт на французите!“

Тълпата ръководеха тези, които бяха възглавявали бунта, в който бяха загинали братята дела Tope и беше посечен нещастният Ферари — с други думи: Паскуале, Риналди, Бекайото. По-късно ще обясним къде беше Микеле.

За щастие Аршамбал се намираше по това време в двореца при княз Пинятели, който, като не можеше да плати на французите в брой, се опитваше да изплати дълга си с мазни речи.

Другите офицери бяха в театъра. Разярената тълпа се устреми към театър Сан Карло. Часовите пред входа опитаха да се съпротивляват и бяха пометени. Потокът ладзарони, бурен и заплашителен, внезапно изпълни партера. Викове „Смърт на французите!“ се раздаваха навсякъде — на улицата, в коридорите на театъра, в самата зала.

Какво можеха да направят дванадесет — четиринадесет офицери, въоръжени само със сабите си, против няколко хиляди убийци?

Патриотите ги обкръжиха с телата си и ги изтикаха в коридора, който съединяваше залата с двореца. Ладзароните не знаеха за съществуването на този таен коридор, предназначен единствено за краля. В двореца, при княз Пинятели, офицерите намериха Аршамбал и, без да получат нито су, но запазвайки живота си, се отправиха обратно в Капуа под силната охрана на кавалерийски отряди.

При вида на нахлулата тълпа актьорите прекъснаха спектакъла. Завесата падна. Колкото до зрителите, равнодушни към съдбата на французите, те мислеха само за собствената си безопасност.

Този, комуто е известна ловкостта на неаполитанците, може да си представи какъв грабеж започна, когато тази тълпа нахълта в залата. Спасявайки се с бягство, много граждани бяха затиснати на вратите, други стъпкани по стълбите.

Грабежът продължаваше и на улицата. Тези, които не бяха могли да влязат в залата, получаваха сега своята част от плячката. Под предлог, че търсят французи, ладзароните отваряха вратичките на каретите и ограбваха пътниците.

Членовете на муниципалитета, патриотите, най-достойните хора на Неапол напразно се опитваха да възстановят реда в тълпата, която, люшкайки се по улиците, грабеше и убиваше. При вида на тези изстъпления, членовете на муниципалитета по общо съгласие се обърнаха към Неаполитанския архиепископ, монсеньор Кепече Дзурло — човек, дълбоко уважаван от всички, известен с благия си характер и праведните си дела, и го помолиха да им се притече на помощ, и ако е нужно да прибегне до силата на религията, за да обуздае разюзданата тълпа, която като поток лава заливаше улиците на Неапол, помитайки всичко по пътя си.

Архиепископът се качи в открита каляска, обкръжен от слугата си с факли в ръце, и се обърна към тълпата, призовавайки чувствата и разума им, но в общия шум не можеше да се чуе нито дума, тъй като гласът му непрекъснато беше заглушаван от виковете: „Да живее кралят! Да живее религията! Да живее Сан Дженаро! Смърт на якобинците!“

И действително, народът — господар на три замъка — завладя сега целия град и ознаменува началото на властта си с убийства и грабежи, въпреки присъствието на архиепископа. От времето на Мазаниело, или в течение на сто петдесет и две години, неаполитанският народ беше стегнат в железен хомот, сега го разкъсваше и наваксваше изгубеното време. До тогава убийствата бяха, така да се каже, случайно явление, от тази минута те станаха постоянни.

Хубавите дрехи и късо подстриганите коси се считаха за признак на якобинство и всеки, който получеше това прозвище, можеше да го счита за своя смъртна присъда. Жените от простолюдието, винаги по-жестоки от съпрузите си, които съпровождаха през дните на революцията, въоръжени с ножици, ножове и бръсначи, сред крясъци и кикот нанасяха на нещастните жертви, осъдени от мъжете им, най-ужасните и унизителни рани. В дните на най-разпалените страсти, когато животът на всеки честен човек в Неапол висеше на косъм, зависеше от една дума, от зла прищявка, някои патриоти се сетиха за приятелите си, хвърлени в тъмница и забравени от прокурора Вани във Викария и Кармине. Преоблечени като ладзарони, те започнаха да го призовават да освободят затворниците и с това да подсилят лагера на храбреците. Предложението беше прието с въодушевление. Нахлуха в затворите и освободиха патриотите, но заедно с тях пет или шест хиляди каторжници, ветерани на убийствата и крадците, които се разпръснаха из града, удвоявайки тревогата и всеобщия смут.

Забележителна особеност от живота на Неапол и южните провинции представлява участието, което вземат във всички революции каторжниците. Тъй като следващите едно след друго деспотични правителства на Южна Италия, започвайки от испанските вицекрале та чак до падането на Франциск II, или от 1503 до 1860 година, винаги бяха строили политиката си на развращаването на народа, заточеникът на галерите не предизвикваше у тях това отвращение, с което бихме погледнали ние. Вместо да бъдат в каторгата, вън от обществото, което ги е изтръгнало от редиците си, каторжниците се смесват с населението, което не може да ги поправи и само става по-лошо от общуването си с тях. Броят им е огромен, той почти двойно превишава каторжниците във Франция, и в удобен момент за крале, които не се гнусят от подобен съюз, те представляват мощен и страшен военен резерв в Неапол и всички негови провинции. Пожизнена каторга не съществува. Ние направихме твърде просто изчисление и получихме средно по девет години за всеки, който е бил осъден до живот. И така, от 1799 година за 65 години, вратите на каторгата са се отваряли шест пъти. И винаги от кралската власт, която през 1799, 1806, 1809, 1821, 1848 и 1860 година е провеждала там набиране на доброволци. Ще видим как кардинал Руфо, сражавайки се заедно с тези странни съюзници и не знаейки как да се отърве от тях, всеки път ги изпращаше на предна линия.

За две и половина години, които прекарах в Неапол, аз живях в съседство със стотици каторжници, намиращи се в затвора на същата улица, където беше жилището ми. Тези хора не се занимаваха с никакъв труд и прекарваха дните си в пълно бездействие. В часовете на лятна прохлада, от шест до десет сутринта и от четири до шест вечерта, те излизаха на въздух и, яхнали каменната ограда, или облегнати на нея гледаха великолепния хоризонт, затварящ морето на Сицилия, където се извисяваше тъмният силует на остров Капри.

— Кои са тези хора? — попитах веднъж един от местните управници.

— Благородници. — отвърна ми той.

— А какво са извършили?

— Нищо. Убивали са.

И действително, в Неапол убийството е само жест, и невежият ладзарони, който никога не се е замислял над тайните на живота и смъртта, отнема живот и дарява смърт, без ни най-малка представа за философската или морална страна на това.

И така, нека читателят си представи кървавата роля, която трябваше да играят в обстановка, подобна на тази, която току-що описахме в Неапол, хората, чиито прототипи са Мамене, който пиел кръвта на своите пленници, и Ла Гала, който печал и после изяждал жертвите си!