Ема Лайона

LXXVIIВ КОЯТО КАРДИНАЛЪТ ПРАВИ ВСИЧКО, КОЕТО МОЖЕ, ЗА ДА СПАСИ ПАТРИОТИТЕ, А ТЕ ПРАВЯТ ВСИЧКО ВЪЗМОЖНО, ЗА ДА СЕ ПОГУБЯТ

Не след дълго ние ще узнаем какво се случи между Нелсън и капитан Ламара, а сега нека последваме кардинала, който се връщаше с твърдото решение, както и беше казал на Нелсън, въпреки всичко да спазва договора, затова, като се завърна в къщата до моста Магдалена, той незабавно извика министър Мишеру, командира Бели и капитан Ахмед. Руфо им разказа накратко какво се беше случило с договора. После описа срещата си с Нелсън, сър Уйлям и лейди Хамилтън и попита събеседниците си, биха ли се решили да нарушат заедно договора, който бяха подписали в качеството си на пълномощни представители на своите господари. Мишеру, представител на краля на Двете Сицилии, Бели, представител на Павел I и Ахмед, пълномощникът на султан Селим, изразиха единодушното си възмущение от подобно предположение. Тогава кардиналът повика Сакинели и от собствено име и от името на тримата представители продиктува следния протест:

Руфо подписа, а след него и тримата останали. Мишеру, който не без основание се опасяваше от репресии против заложниците, сред които се намираше и неговият роднина, маршал Мишеру, се нае самолично да отнесе това заявление на борда на „Гръмовержец“.

Но всичко беше напразно. Нелсън не пожела нито устно, нито писмено да потвърждава каквото и да било от името на Фердинанд. Той наистина не знаеше какви са окончателни намерения на краля, тъй като знаем, че за да избяга от гнева на Каролина, той беше заминал за Фикуца.

Но за Руфо беше ясно, получените от царствената двойка писма определено посочваха как възнамеряват да действуват те. А дори да имаше и сянка от съмнение по този повод, тя би се разсеяла от лицето на мълчаливата, но непоколебима Ема Лайона, този сфинкс, комуто беше поверена тайната на кралицата. Сутринта на 25 юни премина в непрекъснати пътувания от генералния щаб до борда на „Гръмовержеца“ и обратно. Неуспелите представители на тези преговори бяха Тръбридж и Бол от страна на Нелсън и Мишеру от страна на кардинала. Казваме неуспели, защото Нелсън и Хамилтън, движени от един и същ зъл демон, показваха все по-голямо упорство в намерението си да нарушат договора и да възобновят военните действия, а кардиналът все по-упорито настояваше за спазване на капитулацията.

Именно тогава Руфо, като не желаеше да бъде съучастник на нарушителите на договора, взе решение да напише писмо до генерал Маса. В него той пишеше следното:

Кардиналът се надяваше по този начин да спаси републиканците. Но те, заслепени от предишната омраза, все още считаха Руфо за най-заклетия си враг. Те помислиха, че в предложението му се крие някаква клопка, и след бурни спорове на които Салвато напразно настояваше да последват съветите на кардинала, почти всички единодушно решиха да се откажат. Маса отвърна от името на всички патриоти със следното писмо:

Отчаян от това, че намеренията му са изтълкувани толкова зле, кардиналът незабавно предостави искания ескорт и възложи на началника му, който беше самият де Чезаре, да убеди патриотите да напуснат града, като се закълне в честта си, че те ще се погубят, ако не последват съвета му.

Да обсъди с Межан плана за действие при тези страшни обстоятелства, беше избран Салвато. Двамата вече трети път щяха да застанат лице срещу лице.

Салвато не беше се виждал с Межан от деня, когато французинът му беше предложил най-откровено да продаде на неаполитанците съдействието си за петстотин хиляди франка, което предложение, както читателят си спомня, беше горещо поддържано от Салвато, но отхвърлено от Директорията, поради лъжливите представи за чест и достойнство.

По време на преговорите за подписването на капитулацията Межан, изглежда, беше забравил за получения на времето унизителен отказ. Той дълго и упорито отстояваше всеки параграф от договора и патриотите трябваше да признаят, че само благодарение на неговото търпение и твърдост бяха успели да получат такива условия, за каквито и не смееха да мечтаят дори и най-големите оптимисти в редиците им, С тази толкова добросъвестно оказана помощ, полковник Межан завоюва доверието на патриотите, които не хранеха вече никакви подозрения към него. При това, да се карат с него не беше в техен интерес: ако беше на тяхна страна, Межан можеше да ги спаси, а ако застанеше на страната на противника, — да ги погуби.

Като разбра, че са изпратили при него Салвато, Межан отпрати всички присъствуващи. Той не искаше никой да знае при какви условия е предлагал по-рано съдействието си на републиканците, а Салвато можеше да спомене за това. Полковникът учтиво, дори почтително, приветствува младия човек и го попита на каква щастлива случайност дължи честта да го види. В отговор, Салвато му връчи писмото на кардинала и от името на патриотите го помоли да им даде съвет, който те непременно биха последвали.

Французинът с най-голямо внимание прочете и отново препрочете писмото на Руфо, после взе перото и под подписа на кардинала написа добре известния латински стих:

„Бой се от данайците, дори когато ти дават подаръци“.

— Господин полковник, — каза Салвато, — мнението ми е напълно противоположно на вашето. Още повече, че аз имам право на това, тъй като бях единственият, който заедно с Доменико Чирило поддържаше Вашето предложение, да вземем на служба петстотинте ви войника, като ви заплатим по хиляда франка за всеки.

— По петстотин франка, генерале. Нали се задължавах да ви доведа от Капуа още петстотин французи. Сам виждате, че нямаше да ви бъдат излишни.

— Аз дотолкова бях уверен в това, че предлагах петстотин хиляди франка от собственото си състояние.

— Охо, любезни генерале, значи вие сте милионер?

— Да. За съжаление, богатството ми се състои от земи. Щеше да ми се наложи да взема доброволни или насилствени заеми срещу тях и да чакам края на войната, за да се разплатя.

— Защо? — попита насмешливо Межан. — Нима Рим не е пуснал в продажба и не е продал за една трета над действителната цена полето, където е бил лагерът на Ханибал?

— Забравяте, че ние сме неаполитанци от времето на крал Фердинанд, а не римляни, от времето на Фабий.

— Така че, вие останахте владетел на своите ферми, лозя, гори и войските си?

— Уви, да.

— „Щастливи са земеделците, ако осъзнават благата си!“ — насмешливо продължи полковникът латинските си цитати.

— Въпреки всичко, господин полковник, имам още достатъчно налични пари, за да мога да ви попитам, каква сума ще поискате за всеки човек, който не се довери на Нелсън, а дойде при вас да ви моли за гарантираното от думата ви гостоприемство?

— Двадесет хиляди франка. Не е ли твърде много, генерале?

— Значи, четиридесет хиляди франка за двама?

— Ако намирате, че е прекалено скъпо, можете да се пазарите.

— Не. Двете особи, заради които сключвам тази сделка… нали това е сделка?

— Нещо като двустранен контракт, както казваме ние, счетоводителите. Защото, трябва да ви кажа, генерале, че много добре си правя сметките.

— Забелязах го вече, полковник, — отвърна Салвато със смях.

— И така, както вече ви казах, това е нещо като двустранен контракт, изпълнението на който от едната страна задължава това да стори и другата, но неизпълнението на задълженията води до прекратяването му.

— От само себе си се разбира.

— Значи, не намирате, че искам твърде скъпо?

— Не, тъй като двете особи, за които споменах, ще откупят за тази цена живота си.

— Отлично, любезни ми генерале. Когато вашите две особи благоволят да ни посетят, ще бъдат приети най-радушно.

— А когато бъдат тук, те ще Ви поискат само двадесет и четири часа, за да получат необходимата сума.

— Ще им дам четиридесет и осем часа. Виждате, че съм честен и верен приятел.

— Разбрахме се, полковник.

— Довиждане, генерале.

Все така съпровождан от ескорта, Салвато слезе обратно в Новия замък. Той показа на Маса и съвета, който се беше събрал специално за решаването на този съдбоносен въпрос, послеписа на Межан. И, тъй като мнението на французина съвпадаше с мнението на болшинството, не се стигна до никаква дискусия, само Салвато поиска разрешение да съпроводи де Чезаре и да предаде отговора на Маса лично на кардинала, за да може по-добре да прецени положението на нещата.

Молбата му беше незабавно удовлетворена и младите хора, всеки един от които с удоволствие би съсякъл другия преди две седмици на бойното поле, сега препускаха един до друг, като всеки съобразяваше скоростта на коня си с тази на своя спътник.