Ема Лайона

XXXIXСАНФЕДИСТИТЕ

Енцикликата на кардинал Руфо имаше в цяла долна Калабрия ефекта на електрическа искра.

И действително, колкото по-далеч отиваше човек от Неапол, чувствуваше как идеите, разпространили се в столицата, все повече и повече отслабват. Кардиналът слезе на брега, както вече казахме, в древната Брутия, убежището на избягали роби. Цялата тази част на Калабрия дълги векове оставаше затънала в най-дълбоко невежество и диво упорство. Така че, същите хора, които до вчера бяха крещели, без да разбират смисъла на думите си: „Да живее Републиката! Смърт на тираните!“ — започнаха да викат: „Да живее религията! Да живее кралят! Смърт на якобинците!“

Тежко на тези, които проявяваха равнодушие към делото на Бурбоните и не крещяха по-силно от всички, или поне колкото всички. Посрещаха ги с викове: „Той е якобинец!“ — А такъв вик, както и в Неапол, беше смъртна присъда.

Привържениците на революцията и тези, които симпатизираха на французите, бяха принудени да напуснат домовете си и да бягат. Никога „Мил изоставен бряг“ на Вергилий не е имал по-печален и силен отклик.

Всички тези патриоти бягаха в горна Калабрия, спирайки се, ако успееха да избегнат кинжалите на съотечествениците си, едни в Монтелеоне, други в Катанадзаро или Котроне — единствените градове, където можеха да се утвърдят гражданското самоуправление и демократичната власт. Устойчивостта на републиканските убеждения тук се поддържаше от надеждата за пристигането на френската армия.

Но от всички други градове, въодушевени от енцикликата на кардинала, се стичаха тълпи под предводителството на кюретата с кръст в ръка. Всички носеха бели ленти на шапките си — знак на политическите им убеждения. Тези банди, ако идваха от планините, се насочваха към Милето, а ако бяха жители на равнината — събираха се в Палми. От градовете и селата излязоха всички здрави мъже, оставяйки само жените, старците и децата. Така след няколко дни само в Палми се събраха около двадесет хиляди души. В Милето бяха почти толкова. При това всички тези хора бяха донесли със себе си оръжие и храна. Богатите даваха на бедните, манастирите — на всички.

Сред тази маса доброволци можеше да се видят духовници от всички рангове, от простото кюре на някое селце до епископа на голям град. Имаше богаташи, собственици на милиони, и бедни надничари, които с труд си изкарваха прехраната.

„Най-после, — казва писателят-санфедист Доменико Сакинели, от когото заимстваме някои удивителни потребности от тази удивителна кампания, — в тази тълпа имаше и честни хора, движени от любовта към краля и уважението към религията, но, за нещастие, там имаше много повече убийци и крадци, овладени от жаждата за грабеж, кръв и отмъщение“.

Пет или шест дни след пристигането си в Катона кардиналът, който прекарваше цялото си време на балкона, видя, че от острия край на остров Фарес се отдели неголяма лодка, управлявана от един капуцин и двама рибари. Вятърът беше благоприятен и те пристанаха на същото място, където няколко дни по-рано беше слязъл Руфо.

Този моряк-капуцин веднага събуди любопитството на кардинала, който поиска далекогледа си, за да разгледа необичайното явление. Скоро то му стана съвсем понятно, тъй като в моряка-капуцин той позна нашия стар приятел фра Пачифико.

Едва лодката се долепи до брега и монахът скочи на сушата. По земята той стъпваше толкова твърдо, колкото и изкусно беше лавирал в морето. И сега с решителна стъпка той се насочи към дома на негово преосвещенство. Кардиналът познаваше фра Пачифико само от слуховете и беше го зървал няколко пъти. Той знаеше, че монахът е бивш моряк от фрегатата „Минерва“, но си нямаше представа как той беше намерил новото си призвание. Беше го виждал у краля, когато капуцинът заедно с магарето си участвуваше в живата картина, изобразяваща яслите на младенеца Христос. Мълвата за подвизите на славния духовник по време на тридневната битка му беше донесла голяма слава.

Но каква причина беше накарала фра Пачифико да напусне манастира Сент Ерен и да дойде в Калабрия?

Ще обясним с две думи на нашите читатели.

Контрареволюционният заговор, толкова неблагоразумно доверен от Андреа на Луиза и толкова благоразумно разкрит от Микеле на генерал Шампионе, беше започнал да се организира още в края на декември, едва няколко дни след отпътуването на Фердинанд. Към средата на януари всичко беше готово и само търсеха надежден човек, който да съобщи на краля.

Обърнаха се към викария на църквата Кармине. Той предложи фра Пачифико, който беше приет с въодушевление. Монахът, известен вече с умението си да събира милостиня, беше умножил своята популярност с участието си в последните събития. Той с радост прие опасното поръчение.

Безделието му тежеше, както е тежала на Орест неговата невинност, и сред всички свои събратя, глупци или страхливци, фра Пачифико с ярост гризеше юздата си и изпадаше в ярост, която се изразяваше в градушка от удари по гърба на бедния Джакобино.

Веднага след като се запозна с поръчението и го научи наизуст, тъй като се бояха да му поверят писмено послание, той веднага изведе Джакобино от конюшнята, извади тоягата си и тръгна към града, като че ли щеше да събира милостиня. Надвечер вече беше в Салерно.

Братът трябваше да следва брега на Тиренско море, да прави колкото е възможно по-дължи дневни преходи и при първа възможност да отплава за Сицилия.

След пет-шест дни той стигна до Пицо. Имаше препоръчително писмо за някой си Трента Капели, приятел на викария от Кармине, чиято преданост към Бурбоните беше добре известна.

И действително, Трента Капели не само прие монаха, но и му уреди пътуването до Палермо с голяма неаполитанска лодка. Джакобино щеше да остане в Пицо, на грижите на любезния домакин.

Фра Пачифико благополучно слезе в Палермо и веднага се насочи към кралския дворец. Там разбра, че Фердинанд е на лов в горите на Фикуци.

Пратеникът помоли, предвид на важното съобщение, да го представят на кралицата. Името му й беше добре известно и тя не го накара да чака.

Тъй като отлично знаеше, че кралицата ръководи съпруга си, фра Пачифико без колебание издекламира научената наизуст реч. Кралицата намери новината за толкова важна, че веднага седна в каретата си с Ектън и монаха и тръгна за Фикуци. Пристигнаха точно в момента, когато кралят се връщаше от лова. Настроението му беше ужасно. Пушката му два пъти беше засичала: веднъж когато се целеше в един глиган, а втория път беше пропуснал сърна. Фердинанд считаше това не само за досадна случайност, но и за най-лошо предзнаменование.

Затова той обърна гръб на Ектън, нагруби кралицата и едва изслуша фра Пачифико.

Като чу името на Бекер кралят малко се развесели, но споменаването на Йорио сериозно го разтревожи.

— Глупаци! — извика той. — Избрали са човек с лошо око, а искат заговорът им да успее! Аз високо ценя викария на църквата Кармине, макар че не го познавам, и княз Каноса, макар че го познавам. Ценя Бекер като зеницата на окото си, но, честна дума, няма да дам и петак за главите им. Но да приемат в заговора Йорио! Сигурно животът им е омръзнал!

Кралицата не страдаше от предубеждения към хората с лошо око и не споделяше предразсъдъците на краля, но изпитваше известно уважение към здравия разум на съпруга си.

Тя обсипа фра Пачифико с въпроси, на които той отговаряше с откровеността на моряк и ентусиазма на бунтар. По негово мнение, не трябваше да се страхуват от разкриване на заговора, защото бяха взети всички предпазни мерки.

Кралят, кралицата и Ектън решиха да изпратят капуцина при Руфо, за да го предупреди за заговора в Неапол. Искаха също кардиналът да използува най-добре дарбите му, военни и религиозни.

След като има честта да обядва на една маса с техни сицилийски величества, фра Пачифико се завърна в Палермо в компанията на краля, кралицата и генерал-лейтенанта.

Монахът получи хиляда дуката, за да купи или наеме лодка, а останалата сума да подари на манастира си. Същата вечер той нае лодка с двама гребци за шест дуката и около полунощ се отправи на път. Към края на четвъртото денонощие заобиколиха остров Фарес и след два часа слязоха на бреза на Катона.

Ето писмото, което фра Пачифико връчи на кардинала:

Кардиналът имаше готово поръчение за фра Пачифико: трябваше да отиде при де Чезаре със заповед да съедини войските си с тези на Руфо.

От мнимия престолонаследник бяха дошли известия, и то твърде благоприятни. Откакто де Чезаре беше признат като Калабрийски херцог от интенданта на Бари и двете стари принцеси, никой вече не се съмняваше в това, че той е истинския принц.

След като прие в Бриндизи представителите на градовете от целия окръг, той тръгна за Таранто, където пристигна с триста човека.

Там той, Бокекямпе и приятелите им решиха, по съвета на господин дьо Нарбон и старите принцеси, да се разделят. Де Чезаре, с други думи, принц Франческо, и Бокекямпе, или Саксонския херцог, останаха в Калабрия. Останалите се качиха на наетата в Бриндизи фелука, за да доплуват до Таранто, а после до Корфу, където да чакат пристигането на руско-турския флот.

Ще кажем веднага, за да приключим с тези търсачи на приключения, че, щом излязоха в открито море, една туниска галера ги нападна и ги взе в плен. Наистина, английският консул ги изиска, и след няколко месеца им върнаха свободата. Но, тъй като бяха освободени твърде късно, за да вземат участие в събитията, които ни остава да разкажем, ние само ще успокоим читателите за съдбата им и ще се върнем при Чезаре и Бокекямпе, които, както видяхме, творяха истински чудеса.

От Таранто те заминаха за Мезание, където бяха приети с всички почести, подобаващи на предполагаемия им сан. В града останаха за кратко време, установиха ред в провинцията и си осигуриха поддръжката й за делото на роялистите в предстоящата борба.

В Мезание узнаха, че град Ория е демократически настроен. Те веднага се насочиха натам, събраха по пътя стотина души и установиха бурбонско правителство.

Там една след друга се заточиха делегации. Пристигаха не само от Лече, провинция Бари, но и от Базиликата, от противоположната страна на Калабрия. Де Чезаре приемаше пратениците с достойнство, но и с благосклонна признателност. Той казваше на всички, че преданите слуги на краля трябва да вземат оръжието и да се сражават против революцията. Любезният му прием и красноречието му увеличаваха броя на доброволците.

Но работите не винаги вървяха гладко. Във Франкавила трябваше да разменят няколко пушечни изстрела и удари с нож. Чувствайки превеса си, роялистите убиха или раниха няколко демократи. Трябва да признаем, че пристигането на Де Чезаре и Бокекямпе веднага прекрати убийствата.

Ние държахме в ръка прокламацията на де Чезаре, подписана „Франческо, херцог Калабрийски“, в която мнимият принц показваше човечността си. В нея се казва че да се саморазправиш, значи да узурпиращ правата на кралското правосъдие; че трябва да се остави на магистратите страшната отговорност за живота и смъртта на хората, и че негово височество изобщо не одобрява крайностите, които роялистите са си позволили.

Да говори с такъв тон беше твърде неблагоразумно за престолонаследника, тъй като в същото време Фердинанд препоръчваше на Руфо да се заеме с избиването на якобинците.

В Неапол веднага биха познали самозванеца, но в Калабрия, въпреки тази неуместна мекушавост, продължаваха да го считат за престолонаследника.

След като прекараха два дни във Франкавила, де Чезаре и Бокекямпе влязоха в Остуни, където цареше пълна анархия.

Партията на роялистите, тържествувайки от приближаването им, беше завзела цялата власт и искаше да убие един от най-известните и умни патриоти на страната заедно с цялото му семейство.

Този патриот, който беше не само талантлив лекар, но и крайно благороден човек, се казваше Еролди. При вида на неизбежната опасност той реши да пожертва себе си, но да спаси близките си.

Затова той се барикадира в дома си, като накара семейството си да избяга през задната врата.

Разбойниците нападаха главния вход и успяха да го превземат едва след дълга битка. Когато вратата се отвори, той, за да привлече гнева на тълпата върху себе си, стреля два пъти, уби един и тежко рани друг негодник. После захвърли пушката си и се предаде в ръцете на палачите.

Те вече бяха разпалили огън, за да изгорят него, жена му и трите му деца, но трябваше да се задоволят само с една жертва. Хвърлиха го на кладата завързан и го изгориха на бавен огън.

Де Чезаре и Бокекямпе бяха предупредени за станалото. Те препуснаха конете, но колкото и да бързаха, пристигнаха твърде късно. Докторът току-що беше издъхнал.

Ах! Добре знаем колко печална е историята, която разказваме тук като роман и, може би, затова сме й придали тази форма, за да можем да я публикуваме и да бъдем уверени, че ще я прочетат. Да, ужасни са били съюзниците на Бурбоните, от Фердинанд I до Франциск II, от Мамоне до Ла Гала, съюзници, които династията беше направила защитници на своето дело!

Но, вървейки по пътищата на историята, ние сме щастливи, че можем да променим представата за някои от действуващите лица. Ние вече обрисувахме кардинал Руфо такъв, какъвто е бил в действителност, а не какъвто го показват историците, които не са чели кореспонденцията му с Фердинанд.

Преминавайки към втория план, който не е толкова важен, ние се радваме да разкажем истината за де Чезаре и Бокекямпе.

Ние сме убедени, че да спасиш човешки живот е голяма радост и чест. Но не е ли толкова голяма и честта да свалиш клеймото на позора от този, когото недобросъвестният историк е очернил, и да възстановиш честното му име в очите на потомството!

А това, което придава особен отпечатък на нашата книга, е, надяваме се, чистата съвест, с която авторът рисува всички участници в събитията, и дори тези, които, от гледна точка на разума, са били наши врагове, щом нашата съвест не ни позволява да бъдем техен съдия.

На площада в Остуни, пред кладата на доктор Еролди, фра Пачифико се срещна с де Чезаре и приятеля му. Те приемаха делегация след делегация, които идваха не само, за да засвидетелствуват уважението си към мнимия принц, но и да го молят за помощ. Жителите на Лече бяха разделени на две партии, при това републиканската беше по-силна. Таранто и Мартина бяха в същото положение. Аквавива беше републикански до фанатизъм. Алтамура беше дал клетва по-скоро да се превърне в развалини, отколкото да приеме отново игото на Бурбоните. Предвид всички тези обстоятелства успехът вече не изглеждаше толкова лесен, както им се струваше в началото.

При вида на фра Пачифико де Чезаре пребледня и погледна Бокекямпе. Обзе го силно безпокойство.

Смиреният вид на пратеника не доказваше нищо. Самият де Чезаре също избираше куриерите си от средите на монасите с нисък сан. Монахът, какъвто и да беше и каквито одежди да носеше, намираше добър прием навсякъде в Южна Италия, особено ако беше дал обет за бедност и принадлежеше към някой от просещите ордени.

— Кой е сега кралски наместник? — попита де Чезаре, за да успокои съвестта си, въпреки че предполагаше какъв отговор Ще получи.

— Негово високопреосвещенство кардинал Руфо. Ето писмото, което трябва да предам на ваше височество.

На плика имаше надпис:

„До негова кралска светлост, монсеньор херцогът на Калабрия“.

Де Чезаре отвори писмото и прочете:

В писмото беше пъхната малка бележка, на която със ситен почерк беше написано:

Де Чезаре прочете писмата с най-голямо внимание, после ги предаде на Бокекямпе, докато фра Пачифико чакаше заповедите му на известно разстояние от тях.

— Можете ли да четете, приятелю? — попита Бокекямпе.

— По Божията милост, да, — отвърна монахът.

— Щом е така, тъй като негова светлост няма тайни от такъв предан слуга, и за да разберете колко ви цени кардиналът, негово височество ви позволява да се запознаете с писмото.

Фра Пачифико пое писмото от ръцете на мнимия Саксонски херцог, поклони се до земята и на свой ред го прочете.

— Добре, — каза де Чезаре след като писмото му беше върнато. — Ще спазим указанията на кардинала и ще накажем градовете, които са забравили дълга си и отхвърлят кралската власт. После незабавно ще се присъединим към него и ще се поставим под командването му.

— А аз, монсеньор? — попита фра Пачифико, като се изправи с целия си огромен ръст. — Какво поръчение ще ми дадете?

— Трябва ни пратеник, който преди нас да пристигне в Мартина и Таранто и да разпространи там нашите прокламации.

— Готов съм, — извика монахът като удари земята с тоягата си. — Ах, ако Джакобино беше с мен!

Младите хора не знаеха кой е този Джакобино и капуцинът им обясни, че това е магарето му, което беше оставил в Пицо преди отпътуването си за Сицилия.

Същата вече той тръгна за Мартина като носеше такъв товар с прокламации, който беше по силите само на неговия Джакобино.