Ема Лайона

XXXIIIАНДРЕА БЕКЕР

Като прекрачи прага на врата, съединяваща двете къщи, Луиза видя Джованина, която я чакаше в коридора.

По лицето на девойката още се четеше удовлетворението, което изпитват слугите, когато някое важно събитие им дава възможност да проникнат в личния живот на господаря си.

Луиза неволно почувства към своята камериерка отвращение, което никога по-рано не беше изпитвала.

— Какво търсите тук и какво искате от мен? — попита тя.

— Чаках госпожата, за да й кажа нещо извънредно важно.

— Какво толкова има да ми кажете?

— Красавецът банкер е тук.

— Красавецът банкер? За кого говорите?

— За господин Андреа Бекер.

— За господин Андреа Бекер? А как е попаднал тук?

— Пристигна вечерта, господарке, около десет. Искаше да поговори с вас. Според вашите разпореждания, отказах да го пусна. Но той настояваше толкова упорито, че му казах истината, че госпожата не е в къщи. Той помисли, че го лъжа. И тъй като ме умоляваше в името на вашите интереси да му позволя да ви каже само няколко думи, му показах цялата къща, за да се убеди, че действително сте излезли. И тогава, тъй като, въпреки молбите му, отказах да му кажа къде сте, той със сила влезе в трапезарията, седна на един стол и заяви, че ще ви чака.

— В такъв случай, тъй като нямам никакво основание да приемам господин Андреа Бекер в два часа през нощта, аз се връщам при херцогинята и няма да изляза от там преди господин Андреа Бекер да е напуснал дома ми.

И Луиза наистина тръгна обратно към вратата.

— Госпожо! … — раздаде се умоляващ глас в дъното на коридора.

Този глас предизвика в Луиза учудване, няма да кажем гняв, защото нежното а сърце не познаваше това крайно чувство. Но тя изпита силно раздразнение.

— А, това сте вие, господине, — каза тя и тръгна към него с решителна стъпка.

— Да, госпожо, — отвърна младият човек, като застина в най-почтителен поклон.

— Тогава сте чули това, което току-що казах за вас на моята камериерка.

— Чух, госпожо.

— Защо тогава влизате със сила при мен и, знаейки, че не одобрявам вашите посещения, сте все още тук?

— Защото трябва да поговоря с вас, наложително е. Разберете го, госпожо.

— Наложително? — усъмни се Луиза.

— Госпожо, давам ви дума на честен човек, — а думата на представител на нашето семейство и нашата фирма в продължение на три века нито веднъж не е давана необмислено, — уверявам ви с това, че, заради спасението на вашия живот и запазването на вашето имущество, кълна се, трябва да ме изслушате.

Убедеността, с която младият човек произнесе тези думи, накара Луиза да се поколебае.

— За подобна беседа, господине, ще ви приема утре, в по-удобен час.

— Утре, госпожо, може да бъде твърде късно. При това, в удобен час … Какво разбирате под това?

— През деня, около пладне, например, дори късно сутринта, ако пожелаете.

— През деня ще видят, че влизам при вас, госпожо, а е много важно никой да не знае, че съм ви посещавал.

— Защо?

— Защото може да бъде много опасно.

— За мен или за вас? — опита да се усмихне Луиза.

— За нас двамата, — сериозно отвърна младият човек. Настъпи минута мълчание. Нямаше съмнение, че банкерът не лъжеше.

— След всички предпазни мерки, — каза Луиза, — струва ми се, че този разговор трябва да бъде без свидетели.

— Да, госпожо, това, което смятам да ви кажа, може да бъде съобщено само на четири очи.

— А знаете ли, че в разговорите насаме има един въпрос, който забранявам да засягате?

— Ако заговоря за него, ще бъде само, за да разберете, че сте единствената, на която мога да се доверя.

— Да вървим, господине, — каза Луиза.

И, като мина покрай Андреа, който се притисна до стената на коридора, за да я пропусне, тя го въведе в трапезарията, осветена вече от Джованина, и затвори вратата след себе си.

— Уверена ли сте, госпожо, — попита Бекер, като се огледа наоколо, — че никой не може да ни чуе и да бъде свидетел на нашия разговор?

— Тук е само Джованина, а вие видяхте, че тя се прибра в стаята си.

— Но тя би могла да ни подслушва зад тази врата или зад вратата на будоара ви.

— Затворете и двете, господине, и да минем в кабинета на мъжа ми.

Самите предпазни мерки, които вземаше Андреа Бекер, окончателно успокоиха Луиза за предмета на предстоящия разговор. Младият човек не би се осмелил да настоява, щом му беше забранено да засяга темата за любовта.

Вратите на кабинета оставаха отворени, двете врати откъм столовата Бекер затвори старателно, убеждавайки се, че няма да бъде подслушван.

Луиза се отпусна на стола и като подпря брадичката си с ръце и опря лакти на масата, на която преди работеше съпругът й, потъна в мечти.

От деня на отпътуването на кавалера Сан Феличе тя за първи път влизаше в кабинета му. Роякът на спомените се беше втурнал тук заедно с нея и сега не й даваше покой.

Тя мислеше за човека, който беше изключително добър към нея а тя толкова лесно го беше забравила; тя мислеше едва ли не с ужас за това, колко голяма е любовта й към Салвато, любов ревнива и властна, която я беше завладяла изцяло и беше изгонила от сърцето й всяко друго чувство. Тя се питаше, колко далеч е от окончателната изневяра, и отбеляза за себе си, че духом беше изменила на съпруга си, а сега се приближаваше и към пълната измяна.

Гласът на Андреа Бекер я изведе от мислите й и я накара да потръпне. Луиза вече беше забравила за какво е тук. Тя му направи знак да седне.

Андреа се поклони, но остана прав.

— Госпожо, — каза той, — каквито и да са забраните, с които ме задължихте никога да не споменавам за моята любов към вас, трябва все пак, за да разберете необходимостта от идването ми тук и опасността, на която се подлагам, трябва да разберете, до колко моята любов е предана, дълбока и почтителна.

— Господине, — каза Луиза като стана, — с това, че заговорихте за тази любов в минало време, вие не по-малко изразявате чувството, което категорично ви забраних да изказвате. Надявах се, че приемайки ви в този час, и след като ви заявих за моето нежелание да ви виждам тук, няма да ми се наложи да ви напомням за тази забрана.

— Благоволете да ме изслушате, госпожо, и ми дайте време да обясня. Казах, че ми беше необходимо да ви напомня за тази любов, за да разберете цялата важност на разкритието, което сега ще направя.

— Добре, господине, започвайте по-бързо.

— Но разкриването на тази тайна — бих искал да ме разберете добре! — от моя страна — е безумие, почти измяна!

— Тогава не го правете, господине. Не аз исках тази среща и не аз настояващ за нея.

— Знам това, госпожо, и дори предвиждам, че, вероятно, изобщо няма да ми благодарите за това, което ще ви разкрия. Но какво от това! Съдбата ме принуждава и трябва да изпълня волята й.

— Слушам ви, господине.

— И, така, госпожо, знайте, че съществува голям таен заговор. Готви се нова Сицилианска вечерня, и не само против французите, но и против техните привърженици.

По тялото на Луиза пробягаха тръпки и тя цялата се превърна в слух.

Ставаше дума не за нея, ставаше дума за французите и, следователно, за Салвато. Животът на Салвато беше в опасност, а съобщението на Бекер, може би, щеше да й даде средство да спаси този толкова скъп живот, както вече беше сторила веднъж.

С неволно движение, опряна на масата, Луиза се приближи до младия човек. Тя мълчеше, но в очите й той прочете въпрос.

— Трябва ли да продължавам? — попита Бекер.

— Продължавайте, господине!

— Не по-ужасно от Сицилианската вечерня, и не по-жестоко от Вартоломеевата нощ. Това, което са направили в Палермо, за да се спасят от анжуйците и в Париж, за да се избавят от хугенотите, могат да направят сега и в Неапол, за да прочистят града от французите.

— А не се ли боите, че когато излезете от къщата, аз веднага ще разглася този план?

— Не, госпожо! Помислете само, че аз дори не ви помолих да пазите тайна. Не, преданост като моята не трябва да среща неблагодарност. Най-после, името ви е прекалено чисто, за да го петни историята с предателство.

Луиза потръпна. Тя напълно разбра колко истинско величие и преданост имаше във факта, че младият банкер й довери тайната си без никакви условия. Оставаше само да разбере, защо беше избрал именно нея.

— Извинете, господине, — каза тя, — но не разбирам, какво общо имам аз с французите и техните привърженици, аз, жената на библиотекаря, дори нещо повече, жената на приятеля на престолонаследника?

— Права сте, госпожо, но кавалерът Сан Феличе не е тук, за да ви защити с присъствието си, да ви предпази със своята преданост към кралската династия. И, позволете ми да ви кажа, госпожо: аз с ужас забелязах, че вашият дом е сред тези, които трябва да бъдат белязани.

— Моят дом? — извика Луиза, като се надигна.

— Госпожо, разбирам, че това ви учудва, дори ви кара да негодувате.

Но изслушайте ме до край. Във времето като днешното, време на бури и тревоги, всеки може да бъде заподозрян. Впрочем, когато подозренията спят, явяват се доносниците, за да ги събудят. Да, госпожо, аз видях, държах в ръцете си, четох със собствените си очи един донос, анонимен, наистина, но толкова точен, че няма съмнение в неговата достоверност.

— Донос? — удивено попита Луиза.

— Да, госпожо.

— Срещу мен?

— Срещу вас.

— И за какво ставаше дума в този донос? — поинтересува се Луиза, като неволно побледня.

— Там беше написано, госпожо, че през нощта на двадесет и втори срещу двадесет и трети септември миналата година, сте приютили във вашия дом адютанта на генерал Шампионе.

— О, о. Изстена Луиза, чувствайки, че по челото й избива пот.

— Че този адютант, ранен от Паскуале де Симоне, е бил укрит от вас от кралското отмъщение. Че за него се е грижила една албанска магьосница, наречена Нано. Че той е останал у вас цели шест седмици и е излязъл, преоблечен като селянин от Абруцо, тъкмо навреме, за да се присъедини към генерал Шампионе и да вземе участие в битката при Чивита Кастелана.

— Е, господине, дори и да е така, нима е престъпление да дадеш убежище на ранения, да спасиш човешки живот, и трябва ли, преди да лекуваш раните, да се интересуваш за името, родината или възгледите му?

— Не, госпожо, в това няма нищо престъпно от човешка гледна точка. Само че от партийна това е престъпление. Но, може би, роялистите биха ви простили това, госпожо, ако по-късно, посещавайки всички вечери на херцогиня Фуско, вие не бяхте потвърдили с това, че доносът не е измислица. Салонът на херцогиня Фуско, госпожо, не е само бална зала: това е клуб, където се обсъждат политически проекти, където се обмислят закони, където се съчиняват патриотични химни, към които приспособяват музика и ги изпълняват на място! Вие посещавахте всички тези вечери, и, макар да е добре известно, че ходехте там не от политически съображения, а по друга причина.

— Внимавайте, господине! Вие ще ме обидите!

— Боже опази, госпожо! На колене ще довърша това, което трябва да ви кажа. И нека това да бъде доказателство за честните ми намерения!

Бекер застана на едно коляно.

— Госпожо, — каза той, — знаейки, че животът ви е в опасност, аз дойдох, за да ви донеса един талисман и да ви съобщя условния знак, който трябва да ви спаси. Ето го, госпожо.

Бекер сложи на масата една карта с кралската лилия.

— Знакът, не забравяйте, се състои в това да поднесете големия пръст на дясната ръка към устата си и да захапете първата става.

— Нямаше нужда да коленичите, за да ми кажете това, господине, — каза Луиза и на лицето й неволно проблесна изражение на благодарност.

— Не, госпожо. Аз коленичих, за да довърша това, което ми остава.

— Говорете, господине.

— Аз не искам да засягам вашите тайни, госпожо. Аз за нищо не ви питам, аз ви давам съвет и сега ще се убедите, че той не само е безкористен, но и великодушен. Справедливо или не, но говорят, че този адютант на френския генерал, когото сте спасили … говорят, че го обичате.

Луиза неволно потръпна.

— Не аз говоря за това, и не аз го вярвам. Аз не искам да говоря нищо, на нищо не искам да вярвам. Искам само да сте щастлива, това е всичко. Искам вашето сърце, толкова благородно и целомъдрено, толкова чисто, да не усети мъката, искам вашите прекрасни очи, очите на ангел, да не ослепяват от сълзи. Ще ви кажа само едно, госпожо: ако обичате човека, който и да е той, с любовта на сестра или възлюбена, и този човек, французин или патриот, се осмели да дойде тук в петък срещу събота през нощта, отстраните го под какъвто и да е предлог, за да избегне смъртта и за да мога да си кажа — това ще бъде моята утеха — „Тази, която ме накара да страдам толкова силно, аз избавих от мъка“. Ставам, госпожо, защото ви казах всичко.

При тази саможертва, едновременно толкова проста и велика, Луиза почувства че очите и се насълзяват и миглите й са вече влажни. Тя протегна на Андреа ръката си, а той приближи устни към нея.

— Благодаря ви, господине, — каза тя. Не мога да се досетя, откъде идва измяната, но ще ви кажа едно: доносникът е добре осведомен. Аз никому не съм доверявала своите тайни, но на вас ще кажа: да, аз обикнах, но с майчина любов, макар и огромна, човека, на когото спасих живота. Когато почувствувах, че тази любов завладява сърцето ми със силата на непреодолима страст, поисках да замина, да напусна Неапол, да последвам съпруга си в Сицилия, не за да избягам от съдбата си, жестока съдба, която ми предсказаха, но за да запазя съпружеската вярност, в която съм се клела, за да запазя неопетнена женската си чест. Господ не пожела това. Бурята ни раздели, морето отнесе лодката му, а аз останах на брега. Ще ми кажете, че бурята утихна, че е трябвало да се кача на първия кораб за Сицилия и да се присъединя към мъжа си. Ако той ми беше заповядал или просто ми беше дал да разбера, че желае това, щях да замина. Но той не ми заповяда, не ме помоли, и аз останах. Вие говорихте за съдбата, която ви кара да ми откриете вашите тайни; но ако вие имате тайна, имам я и аз. Нека всеки от нас следва пътя, който е начертала съдбата му. Каквато и да е участта, приготвена ми от моята, аз навеки ще съхраня в сърцето си благодарност към вас.

— Сбогом, господин Бекер. Помнете, че дори най-ужасните мъчения няма да откъснат вашето име от устните ми. Обещавам ви!

— А вашето име, — отвърна Бекер като се поклони, — дори на ешафода, където бих се качил заради вас, завинаги ще остане в сърцето ми.

И, като се поклони още веднъж на Луиза, той излезе, като остави на масата знака на лилията, който трябваше да я предпази от надвисналите опасности.