Ема Лайона

CIТОНИНО МОНТИ

В същия момент, когато разяреният крал изхвърча от спалнята на принцесата, а след него Сан Феличе късаше на парченца молбата за помилване, капитан Скинър обсъждаше с един висок красив младеж около двадесет и пет години условията, при които момъкът предлагаше да постъпи като член на екипажа. Ние казваме „предлагаше“, но бихме могли да се изразим и по-точно. На предния ден един от най-добрите матроси, боцманът на шхуната, който беше родом от Палермо, получи заповед да завербува няколко души за попълване на екипажа. На улица Салуте, пред вратата на къщата с номер седем, той видя един здрав младеж с рибарска барета и навити до коленете панталони, които откриваха силни и заедно с това изящни прасци.

Като се спря пред него боцманът около минута разглеждаше внимателно и упорито младия рибар, така че най-после младежът го попита на сицилийско наречие:

— Какво искаш от мен?

— Нищо, — отвърна на същото наречие боцманът. — Гледах те и в душата си мислех, че просто е срамно.

— Кое?

— Това, че толкова красив и силен момък като тебе, вместо да бъде славен моряк, е принуден да стане лош тъмничар.

— Кой ти каза?

— Какво значение има, след като вече знам?

Младият човек повдигна рамене.

— Какво да се прави! — каза той. — С рибарския занаят не мога да се изхраня, а длъжността на тъмничаря носи по две карлини на ден.

— Голямо чудо! Две карлини на ден! — щракна с пръсти боцманът. — Нима това е възнаграждение за такъв мръсен занаят? При нас на кораба две карлини получава юнгата, новаците четири карлини, а матросите — цели осем!

— Ти печелиш осем карлини на ден! Ти? — извика младият рибар.

— Аз печеля по двадесет, нали съм боцман.

— Проклятие! Какво ли търговия върти твоят капитан, за да плаща на хората си такива пари?

— Не върти никаква търговия, а плава за собствено удоволствие.

— Значи е богат?

— Милионер.

— Това се казва занаят. Още по-добре, отколкото да си моряк и да получаваш осем карлини на ден.

— А да си моряк е по-добре, отколкото да бъдеш тъмничар и да получаваш две карлини на ден.

— Аз не казвам нищо. Баща ми си е втълпил непременно да ме направи един ден главен надзирател на неговото място.

— А колко му плащат?

— Шест карлини на ден.

Боцманът се разсмя.

— Наистина, голямо богатство те очаква! И какво, реши ли се?

— Нямам никакво призвание за този занаят! Но, — добави той със свойственото на южняците безгрижие, — нали трябва нещо да се работи.

— Не е толкова приятно да ставаш посред нощ, да обикаляш коридорите, да надничаш в килиите и да гледаш как плачат бедните затворници.

— Няма какво толкова да свикваш. Където и да погледнеш — хората все плачат!

— А, виждам, каква е работата, — каза боцманът. — Ти си влюбен и не искаш да напуснеш Палермо.

— Влюбен? Досега съм имал само две любовници и първата ме заряза заради един английски офицер, а втората — заради каноника от църквата Санта Розалия.

— Значи, си свободен като вятъра?

— Свободен съм. Вече три дена чакам, а все не ме назначават за тъмничар, така че, ако можеш да ми предложиш някое добро място, не се бави.

— Добро място?… Имам само място за матрос.

— А как се казва корабът ти?

— „Рънър“.

— Виж ти! Значи сте американци?

— Имаш ли нещо против американците?

— Те са еретици.

— Нашите матроси са също толкова католици, като нас с тебе.

— И ти се наемеш да ми помогнеш?

— Ще поговоря с капитана.

— И ще ми плащат по осем карлини?

— Разбира се!

— А при вас как е? Хранят ли екипажа?

— Хранят го.

— Добре?

— Сутрин кафе и чашка ром, на обяд супа, парче говеждо или овнешко, риба, ако се хване, вечер макарони.

— Бих искал да погледна!

— Ти решаваш. Сега е единадесет и половина. Обедът е в дванадесет. Каня те да хапнеш с нас.

— А какво ще каже капитанът?

— Капитанът ли? Та той няма да погледне към теб!

— Съгласен съм, дявол да го вземе! — каза младият човек. — Аз тъкмо смятах да хапна парче сушена треска!

— Ама че гадост! — възмути се боцманът. — Дори корабното ни куче не би яло от нея.

— Мадона! — възкликна младият рибар. — Доста християни биха се радвали да станат корабни кучета на шхуната ти?

И като хвана под ръка боцманът, той тръгна с него към Приморския площад. Там ги чакаше лодка, охранявана само от един матрос, но боцманът наду свирката си и веднага дотичаха другите трима.

— На „Рънър“! По живо! — заповяда на лош английски боцманът, като хвана кормилото.

Матросите наблегнаха на веслата и леката лодка се плъзна по водната повърхност. След десет минути се долепиха до борда на шхуната.

Боцманът беше казал истината. Нито капитанът, нито помощникът му, изглежда, не забелязаха, че на борда имаше страничен човек. Всички седнаха на масата и тъй като бяха наловили много риба, трапезата се оказа още по-богата от обещаното.

Трябва да признаем, че трите блюда и половината бутилка кабарийско вино повишиха настроението на младия гост. По време на десерта на палубата се показа капитанът, съпроводен от помощника си, и се приближи към носовата част на малкия кораб. Всички станаха, но той им даде знак да седнат на местата си.

— Извинявайте, капитане, — обърна се към него боцманът, — но имам една молба към вас.

— Какво искаш? Говори, мой славни Джовани, — усмихна се Скинър.

— Не аз, капитане, а един мой земляк, когото намерих на улицата и го поканих да обядва с нас.

— Виж ти! И къде е този твой земляк?

— Тук е, капитане.

— За какво моли?

— За една голяма милост, капитане.

— Каква?

— Да му позволите да пие за ваше здраве.

— Решено, — каза капитанът. — Това ще ми бъде от полза.

— Ура за капитана! — дружно извикаха матросите.

Скинър благодари с кимване.

— Как се казва землякът ти?

— Бога ми, не знам.

— Казвам се Ваш покорен слуга, Ваша милост, — отвърна младият човек, — и много бих искал Вие да се казвате мой господар.

— Охо! Бива си те, малкият!

— Така ли мислите, Ваша милост?

— Уверен съм.

— А при това, никой не го е забелязал откакто майка ми е казала същото, когато съм бил пеленаче.

— Но ти, все пак, имаш и друго име, освен името „мой покорен слуга“?

— Цели две, Ваша милост.

— Какви?

— Тонино Монти.

— Чакай, чакай, — каза капитанът, като се опитваше да си спомни нещо. — Струва ми се, че те познавам.

Младият човек поклати глава в знак на съмнение.

— Много бих се учудил.

— Чакай да си спомня… Разбира се! Не си ли ти синът на главния надзирател на Пристанищния замък?

— Бога ми, така е! Вие сигурно сте магьосник…

— Не съм магьосник, но познавам някого, който се старае да ти осигури длъжността тъмничар. Аз съм приятел на кавалера Сан Феличе.

— Който, разбира се, няма да постигне нищо.

— Ама че го измисли! Защо да не постигне? Кавалерът е не само библиотекар на Калабрийския херцог, но и негов приятел.

— Да. Но той е мъж на арестантката, за която негово величество толкова се е загрижил, че е жива само по някакво чудо. Ако кавалерът имаше влиятелен покровител, преди всичко, щеше да спаси живота на жена си.

— Именно, защото са му отказали или ще му откажат голямата милост, в двора ще се радват да му направят една нищожна услуга.

— Дано Господ да не Ви чуе!

— Защо?

— Защото повече бих желал да служа при Вас, отколкото при крал Фердинанд.

— Знаеш ли, — засмя се капитанът, — не искам да си съпернича с него!

— О, капитане, няма да си съперничите. Подавам си оставката, още преди да са ме назначили.

— Вземете го, капитане, — застъпи се Джовани. — Тонино е чудесно момче. Той от ранно детство лови риба, значи, от него ще излезе добър моряк. Отговарям за него. Всички ще се радваме, ако го приемете за член на екипажа.

— Да! Да! Да! — извикаха матросите. — Вярно е.

— Капитане, — допря ръка до сърцето си Тонино, — давам Ви честната си дума на сицилиец, че ако Ваша милост се съгласи, ще останете доволен от мен.

— Може би, приятелю, — защото ми изглеждаш добро момче. Но не искам хората да кажат, че съм те завербувал в пияно състояние. Опознай новите си другари, прекарай с тях някой час, но след това си иди в къщи. Там мисли добре през нощта и утре, и ако не се откажеш, ела да се договорим.

— Да живее капитанът! — гръмна екипаж.

— Ето ви четири пиастра, — продължи Скинър. — Отидете на брега, изпийте ги, изяжте ги, това не ме засяга. Но довечера всички да сте по местата си и да изглеждате трезви като краставички. Вървете!

— А шхуната, капитане?

— Остави двама вахтени.

— Никой няма да поиска да остане, капитане!

— Хвърляйте жребий. Който го изтегли, ще получи за утешение по един пиастър.

Теглиха жребий, а после двама души получиха по пиастър.

Към девет вечерта всички се върнаха на борда и, както беше заповядал капитанът, бяха само леко развеселени. Скинър направи преглед на екипажа, като всяка вечер, а после направи знак на Джовани да го последва в капитанската каюта.

След десет минути всички, освен двамата вахтени, спяха дълбоко. Джовани се промъкна в капитанската каюта, където го очакваха Скинър и помощник-капитанът. Двамата явно горяха от нетърпение да чуят новините.

— Е? — попита Скинър.

— Той е наш.

— Уверен ли си?

— Дотолкова, че вече го виждам в списъка на екипажа.

— И ти мислиш, че утре?…

— Утре в шест вечерта той ще подпише. Това е толкова вярно, както че се казвам Джовани Каприоли.

— Дай Боже! — промърмори помощникът. — Значи, половината работа ще бъде свършена?

И действително, на другия ден, както беше обещал Джовани, и както вече беше казано в първите редове на тази глава, след като поспориха формално за заплатата, която по негово искане беше вписана в договора, Тонино Монти, неженен, пълнолетен, постъпи за три години като матрос на кораба „Рънър“ и получи в аванс парите за три месеца и вече отговаряше пред закона, в случай че не изпълнеше обещанието си.