Ема Лайона

XXXIПЪРВАТА КРАЧКА КЪМ НЕАПОЛ

Както видяхме, всичко беше изложено не само с мъдрата предвидливост на военния, но и с внимателната предпазливост на свещенослужителя.

Фердинанд беше възхитен.

Генералите, офицерите, войниците, министрите бяха му изменили. Тези, които можеха да носят шпага, или не я вадеха от ножницата, или я бяха предали на врага. Тези, които можеха да узнаят за новите събития и да се възползват от тях, не знаеха нищо, или знаейки, не се възползваха от това. Съветниците, които можеха да дават съвети, не дадоха нито един. Кралят напразно очакваше да намери у тях мъжество, вярност, преданост и ум.

И ето, всичко това той намери не у хората, които обсипваше с благоволението си, а в свещенослужителя, който спокойно би могъл да се затвори в пределите на църковните си задължения, с други думи, да се ограничи с четенето на тревника и раздаването на благословии.

Този човек беше предвидил всичко: беше вдигнал въстание, като политик; беше се възползувал от новините, като министър на полицията; беше подготвил войната, като генерал. И в същото време, когато Мак беше предал шпагата си на Шампионе, той вдигна меча на свещената война и без оръжие и военно снаряжение предложи поход за завоюване на Неапол, като разгъна императорската хоругва с девиза: „Твоят знак е победата!“

Достойна за учудване е страната, любопитно е обществото, в което разбойниците от широкия друм защищаваха кралството, а след като това кралство падна, се появи свещеник, който смяташе да го завоюва обратно!

Този път се случи така, че Фердинанд съумя да запази тайната и да удържи обещанието си. Той даде на кардинала двете хиляди дуката, така че заедно с наличните хиляда, се събра сумата двадесет хиляди и петстотин франка.

През същия ден, 27 януари, когато кралската грамота беше подписана и отбелязана (не ни е известно с каква цел) със задна дата, с два дни по-рано кардиналът се прости с краля и, под предлог, че заминава за Месина, тръгна на път по море или суша, в зависимост от това какви средства за придвижване му се предоставиха.

За това пътешествие му бяха необходими четири дни и той пристигна в Месина на 31 януари след пладне.

Там веднага потърси маркиз Таконе, който трябваше да му предаде двата милиона, изпратени от Неапол; но, както беше предвидил кардиналът, маркизът се намери, а милионите бяха изчезнали безследно.

На искането на кардинала Таконе отговори, че преди отпътуването от Неапол той, по заповед на генерал Ектън е предал всички налични суми на княз Пинятели. Тогава, по силата на пълномощията си, кардиналът поиска от него отчет за състоянието на нещата и на първо място, на кралската хазна. Но, притиснат до стената, маркизът твърдеше, че е невъзможно да даде отчет, защото всички ведомости и документи на ковчежничеството останали в Неапол. Кардиналът, който предвиждаше това и беше предупредил краля, се обърна към генерал Данеро с надеждата, че ще получи оръжие и боеприпаси, които му бяха още по-необходими от парите. Но генерал Данеро, решил за себе си, че не си струва да дава оръжие на кардинала, тъй като то непременно ще попадне в ръцете на врага, му отказа, въпреки кралската заповед, съставена според всички изисквания.

Кардиналът се оплака на краля. Данеро и Таконе също написаха писма, оплаквайки се от други и стремейки се да се оправдаят.

За да е спокойна съвестта му, кардиналът реши да дочака кралския отговор в Месина. Той пристигна на шестия ден; донесе го маркиз Маласпина.

Кралят меланхолично се оплакваше, че е заобиколен само от крадци и предатели. Той призоваваше кардинала да започне война и да си опита щастието, уповавайки се единствено на своите способности, и му изпращаше маркиз Маласпина, с молба да го вземе за адютант.

Стана съвсем ясно, че, следвайки навика си да не се доверява никому, Фердинанд беше започнал да се съмнява и в Руфо, както и в останалите, и му изпращаше шпионин.

За щастие, изборът беше неудачен: маркиз Маласпина беше преди всичко човек от опозицията. Като прочете писмото на краля, кардиналът се усмихна и го погледна.

— От само себе си се разбира, господин маркиз, че молбата на краля е заповед, — каза той. — Макар, че ще се съгласите, е твърде странно за военен като вас да станете адютант на свещенослужител. Впрочем, не се съмнявам, че Негово величество ви е дал някакво особено поръчение, което придава смисъл на службата ви при мен.

— Да, Ваше Високопреосвещенство. Кралят ми обеща милостиво да върне разположението си към мен, ако аз, в специална кореспонденция, го информирам за всичките ви намерения и постъпки. Изглежда той има повече доверие в мен като шпионин, отколкото като ловец.

— Значи вие, господин маркизе, сте имали нещастието да изпаднете в немилост пред негово величество?

— Вече три седмици, Ваше Високопреосвещенство, не участвам в кралската игра на карти.

— Но какво престъпление сте извършили?

— Непростимо, Ваше Високопреосвещенство.

— Признайте го пред мен, — продължи кардиналът с усмивка. — Рим ми е дал властта да опрощавам греховете.

— Улучих един глиган в корема, вместо зад лопатката.

— Маркизе, моята власт не се разпростира над подобни престъпления. Но тъй като кралят Ви е оставил на мое попечение, мога да ви препоръчам на великия изповедник от катедралата Свети Петър.

После, като отново стана сериозен, той продължи, протягайки ръка на маркиза:

— Стига шеги. Моля ви, господин маркиз, да не служите нито на краля, нито на мен. Аз Ви питам: искате ли, като честен и верен неаполитанец, да служите на родината си?

— Ваше Високопреосвещенство, — каза Маласпина, трогнат, въпреки скептицизма си, от тази откровеност и прямота, — Поех пред краля задължението да му пиша веднъж седмично; ще удържа думата си, но, кълна се в честта си, нито едно писмо няма да замине, преди да сте го прочели.

— Няма да е необходимо, господин маркиз. Ще се постарая да постъпвам така, че вие с чиста съвест да изпълнявате мисията си, без да скривате нищо от Негово величество.

И, тъй като му доложиха, че от Калабрия е пристигнал съветникът дон Анджело ди Фиоре, кардиналът заповяда да го въведат незабавно.

Маркизът искаше да излезе, но кардиналът го спря.

— Простете, маркизе, — каза той, — поемете задълженията си. Бъдете така добър да останете.

Влезе съветникът.

Това беше човек на около четиридесет и пет-четиридесет и осем години, чиито резки и груби черти и зловещо-подозрителен поглед бяха в поразителен контраст с кроткото му име.

Той беше пристигнал от Калабрия, за да съобщи, че Палми, Баняра, Шила и Реджо са готови да преминат на страната на врага. Той призоваваше кардинала да дебаркира колкото може по-скоро в Калабрия, тъй като да пристигне там след установяване на демократичните порядки би било истинско безумие. Съветникът твърдеше, че и без това вече е изгубено твърде много време, за да могат да върнат на краля колебаещите се сърца.

Кардиналът погледна Маласпина.

— Какво мислите по този повод, адютанте?

— Че не трябва да губим и минута.

— И аз мисля така, — каза кардиналът.

Но тъй като беше вече твърде късно, решиха да отложат пътуването до сутринта.

На другия ден, осми февруари 1799 година, в шест сутринта, кардиналът се качи в лодката и след час слезе н брега на Катона, точно срещу Месина, на това място, което по времето на гръцкото владичество, се е наричало Регия.

Цялата свита на кардинала се състоеше от маркиз Маласпина, кралския лейтенант, абат Лоренцо Спацони, неговия секретар, дон Анибал Капорони, неговия капелан (двамата последни бяха по на шестдесет години) и дон Карло Кукара от Казерта, камердинерът му.

Кардиналът беше донесъл със себе си знамето, на едната страна на което беше избродиран кралския герб, а от другата — кръст с религиозния девиз за победа, който вече цитирахме.

Дон Анжело ди Фиоре беше пристигнал предната вечер и го очакваше с триста човека. Това бяха главно васали на братята и братовчедите на кардинала — Руфо от Шила и Руфо от Баняра.

Когато някога достигнал брега на Африка, Сципион коленичил и възкликнал: „Тази земя е моя!“

Като стъпи на брега на Катона, Руфо вдигна ръце към небето и произнесе: „Калабрия, приеми ме като син!“

Радостни и възторжени викове посрещнаха тези думи на един от най-прославените синове на дивия край Брутия, който по времето на древния Рим, служил за убежище на избягали роби.

Кардиналът отговори с кратка приветствена реч, и като оглави малка войска от триста човека, се отправи към брат си, херцог Баранела, чиято вила беше разположена в едно от най-красивите места, до живописния пролив. Под охраната на своите хора, кардиналът веднага издигна кралското знаме на балкона, под който се беше разположила на бивак войската му, ядро на бъдещата армия.

За начало кардиналът написа енциклика и я разпрати до епископите, енорийските свещеници и другите духовни лица, а също до населението не само на Калабрия, но и на цялото кралство.

Тя гласеше следното:

„В тези дни, когато във Франция безчинства революцията, извършвайки цареубийства, екзекуции, грабежи; когато тя проповядва безбожие, заплашва свещенослужителите, осквернява светите места; когато същото става сега в Рим, където най-светотатствено лишиха от престола светейшия папа; когато, в отговор на революцията в Неапол, последва измяната на армията, неподчинението на поданиците, бунтът в столицата и провинциите, — дълг на всеки честен гражданин е да застане в защита на религията, краля и отечеството, а също на семейната чест и имущество, и това е свещен дълг, свещена мисия, и първи служителите на църквата трябва да дадат пример“.

В заключение той съобщаваше с каква цел е пристигнал тук от Сицилия, какви надежди възлагаше на похода към Неапол, и определяше сборен пункт на всички, които щяха да се отзоват на призива му. За планинските жители това беше Палми, а за хората от равнината — Милето.

След като енцикликата беше написана, а след това преписана, поради липса на печатар, в двадесет и пет или тридесет екземпляра, и разпратена с куриери по всички направления, кралският наместник излезе на балкона да подиша чист въздух и да се полюбува на великолепното зрелище, разстлало се пред очите му.

И макар в полезрението му да влизаха и по-значителни обекти, вниманието на Руфо беше привлечено от една малка лодка, която заобикаляше острия нос Фарес с трима души на борда.

Двамата, които седяха на носа, бяха заети с малкото платно, а третият придържаше шкота с дясната си ръка, а с лявата се опираше на кормилото.

Колкото повече се вглеждаше в него, кардиналът все повече се убеждаваше, че го познава. Най-после съмненията му се разсеяха.

Този човек беше адмирал Карачиоло, който се връщаше в Неапол; почти по същото време, както и Руфо, но със съвсем друга цел и напълно противоположно състояние на духа.

Съдейки по направлението на лодката, беше очевидно, че щеше да пристане точно пред вилата.

Кардиналът слезе на брега, за да подаде ръка на адмирала.

Карачиоло извика от учудване. Той беше напуснал Палермо още същия ден, когато кралят прие оставката му и със същата барка, с която беше пристигнал в Палермо. Пътуваше през нощта, а денем си почиваше; с платна, когато вятърът беше благоприятен, и с весла при безветрие.

Той не знаеше за експедицията на кардинала, и като видя събралите се въоръжени хора и позна кралското знаме, насочи лодката си натам, за да намери отговор на загадката.

Между Франческо Карачиоло и кардинал Руфо никога не бяха съществували приятелски отношения. Те бяха твърде различни по ум, възгледи и чувства. Но Руфо високо ценеше характера на адмирала, а адмиралът уважаваше гения на кардинала.

Те принадлежаха, както вече ни е известно, към двата най-могъщи аристократични рода в Неапол, по-точно, в Неаполитанското кралство.

Срещнаха се със съзнанието, че не могат да не си окажат един на друг нужното уважение, дължимо на положението им, и се усмихнаха.

— За да се присъедините към мен ли пристигнахте, княже? — попита Руфо.

— Би било възможно и дори много голяма чест за мен, да участвувам във вашата кампания, Ваше Високопреосвещенство, — отвърна Карачиоло, — Ако се намирах още на служба при негово величество, но кралят благоволи да уважи молбата ми за оставка, и сега вие виждате един обикновен пътешественик.

— Прибавете към това, — каза кардиналът, — че един свещенослужител, вероятно, ви се струва непригоден за военни дела, и че този, който е свикнал да командува, няма да търпи началник над себе си.

— Ваше Високопреосвещенство греши, — възрази адмиралът. — Аз предложих на краля да защищаваме Неапол, като назначи вас за главнокомандуващ на всички войски, а мен и моите моряци да предаде във ваше разпореждане. Кралят отказа. Сега вече е твърде късно.

— Защо?

— Защото кралят ми нанесе обида, която князете от нашия род не прощават.

— Скъпи ми адмирале, в делото, което поддържам, и за което съм готов да пожертвам живота си, става дума не за краля, а за отечеството.

Адмиралът поклати глава.

— При абсолютната монархия, Ваше Високопреосвещенство, няма отечество; тъй като не може да има отечество там, където няма граждани. Отечество е имало в Спарта, където Леонид е дал живота си в негова защита при Термопилите; отечество е имало в Атина, където Темистокъл победил персите в битката при Саламин; имало го е и в Рим, където Курций се хвърлил в пропастта. Ето защо историята и потомството почитат паметта на Леонид, Темистокъл и Курций; но посочете ми поне един при абсолютните монархии, който да им е равен! Не! Да прекараш живота си в служене на кралете и принципите на деспотизма — значи да се обречеш на неблагодарност и забвение. Не, ваше високопреосвещенство, князете Карачиоло не допускат такива грешки! Като гражданин, аз съм доволен, че слабият и лишен от ум крал губи трона си; като княз, се радвам, че ръката, чийто гнет усещах, е обезоръжена; като човек, съм щастлив, че развратният двор, който даваше на Европа пример за безнравственост, се оказа в забравата на изгнанието.

Моята вярност към краля се ограничаваше с охраната на живота му и на августейшето му семейство при тяхното бягство, но не е толкова сляпа, че да съдействувам за възстановяването на тази слабоумна династия. Смятате ли, че, ако един прекрасен ден някакво политическо сътресение свалеше от трона Клавдий и Месалина, то Корбулон би оказал голяма услуга на човечеството, ако би напуснал Германия с легионите си и би заел мястото на слабоумния император и развратната императрица! Разбира се, не! Щастлив съм, че се върнах към частния живот; сега ще бъда само наблюдател на събитията, но няма да се намесвам в тях.

— И толкова умен човек, като адмирал Карачиоло, мечтае за подобни неща! Нима е възможен частен живот за човек с вашите достойнства? Нима можете да останете безразличен към събитията около нас? Нима е възможна подобна слепота у този, който носи в себе си светлината? В тези дни, когато едни се сражават за кралската власт, а другите за републиката, съществува ли сила, способна да удържи вярното сърце и мъжествения дух от участие в тази борба? Хората, които Бог щедро е надарил с богатство, знатен род и ум, не принадлежат на себе си. Те принадлежат на Бога и изпълняват неговите предначертания на земята. Понякога хората следват пътя Господен, понякога, като слепци, се противят на волята му, но и в двата случая техните поражения или победи са урок за съгражданите им. Бог не прощава само на тези, казвам ви, които се затварят в собствения егоизъм, като в непристъпна крепост, и, в безопасност от рани и обиди, гледат от висотата на кулите си великата битка, която човечеството води вече осемнадесет века. Не забравяйте за това, ваша светлост. Те са като тези, за които Данте смята, че най-много заслужават презрение: те не служат нито на Бога, нито на Сатаната.

— А в битката, която се готви, кого наричате Бог, и кого Сатана?

— Трябва ли да ви казвам, княже, че също като вас, ценя краля, комуто отдадох целия си живот, не повече, отколкото заслужава, и че човек като мен, а, позволете ми да добавя: и като вас, слуги не просто на друг човек, в когото вижда същество, отстъпващо му по ум, мъжество и образование, но на безсмъртния принцип, чийто представител е това същество, така както душата живее в сакато тяло, грозно и отблъскващо. А принципите, скъпи ми адмирале, ни се струват справедливи или несправедливи, според позицията, от която съдим за тях. Например, княже: окажете ми честта да допуснете за миг, че притежавам разум, равен на вашия. И все пак, ние бихме разглеждали, оценявали, обсъждали един и същ принцип от съвсем противоположни гледни точки — по простата причина, че аз съм прелат, княз на римската църква, а вие сте княз на светската власт, с всичките й прерогативи.

— Да допуснем.

— Наместникът на Христа, папа Пий VI беше лишен от престол. Опитвайки се да възстановя на трона Фердинанд, аз, в същност, се опитвам да върна папа Пий VI; връщайки на неаполитанския престол краля на Двете Сицилии, аз връщам на престола на Свети Петър Анджело Браски. Не ме безпокои въпросът, дали неаполитанците ще са щастливи да видят отново своя крал, и ще бъдат ли доволни римляните да си върнат своя папа. Не, аз съм кардинал, следователно, войник на папата. Аз се сражавам за папската власт и това е всичко.

— Щастлив сте, ваше високопреосвещенство, че имате ясно начертан път. Моят не е толкова лек. Аз трябва да направя избор между принципите, които оскърбяват моето възпитание, но удовлетворяват ума ми, и господаря, когото моят ум отблъсква, но с когото ме свързва моето възпитание. Нещо повече. Този господар не удържа дадената ми дума, оскърби моята чест, подигра се с достойнството ми. Ако мога да остана неутрален между него и враговете му, твърдото ми намерение е да го сторя; аз все пак трябва да избирам, аз, разбира се, ще предпочета врага, който ме уважава, пред краля, който ме презира.

— Спомнете си Кориолан в стана на неприятеля, скъпи ми адмирале!

— Но това са били врагове на родината, докато аз, ако премина към републиканците, ще застана на страната на патриоти, които желаят свободата, славата и щастието на нашата страна. Гражданските войни имат свой особен кодекс на честта, господин кардинал. Конде ни най-малко не се е обезчестил, преминавайки на страната на фрондата; и ако някой прокълне името на Дюмурие, ще го направи не защото бившият министър на Луи XVI се е сражавал за републиката, а защото се е предал на Австрия.

— Да, всичко това ми е известно. Но аз искрено желая да се сражавате в нашите редици, и ще съжалявам, ако ви видя в редовете на противника. Ако се срещнете с мен, няма от какво да се боите: аз отговарям за живота ви със своя собствен. Но пазете се от Ектън, Нелсън, Хамилтън; пазете се от кралицата и от фаворитката й. Ако попаднете в техните ръце, вие сте изгубен, а аз няма да мога да ви спася.

— Никой не може да избяга от съдбата си, — каза Карачиоло, с това безгрижие на хората, които толкова пъти са се избавяли от опасността, че тя вече е престанала да ги плаши. — Каквато и да е моята, ще й се подчиня.

— А сега, — каза кардиналът, — бихте ли обядвали с мен? Ще ви нагостя с най-хубавата риба от пролива.

— Благодаря. Позволете ми да откажа по две причини: първо, поради твърде слабата любов на краля към мен, и огромната ненавист на всички останали от обкръжението му, аз сериозно ще ви компрометирам, ако приема тази покана; освен това, вие сам го казахте, събитията, които стават сега в Неапол, са твърде сериозни и изискват присъствието ми там. Имам голямо състояние, знаете това, а говорят, че републиканците щели да конфискуват имуществото на емигрантите. Могат да ме обявят за такъв и да вземат цялото ми богатство. Ако бях на служба при краля и разполагах с доверието му, все пак бих могъл да го рискувам; но, в оставка и лишен от кралската милост, бих бил безумец, ако принеса в жертва на неблагодарния монарх състоянието, което би утвърдило моята независимост при други управници. Сбогом, скъпи кардинале, — добави князът, като му протегна ръка, — и позволете ми да ви пожелая успех в политиката.

— Аз няма да съм толкова щедър в пожеланията си, княже. Само ще помоля Бога да ви запази от всякакви беди. Сбогом и нека Бог да ви пази!

С тези думи, стискайки сърдечно ръцете си, тези двама мъже, всеки от които представляваше толкова могъща индивидуалност, се разделиха, за да се срещнат при ужасни обстоятелства, за които ще разкажем по-късно.