Ема Лайона

IIПРИМИРИЕТО

Отпътуването на краля, макар и очаквано, през последните два дни вцепени напълно Неапол и гражданите. Докато английските кораби стояха на котва, народът, събран на пристанището, все още се надяваше, че кралят, трогнат от молбите им и уверенията за преданост, ще измени решението си и няма да напусне Неапол. Хората стояха, докато и последният кораб не се скри зад мъгливия хоризонт, и едва тогава, печални и безмълвни, започнаха да се разотиват по домовете си.

Вечерта по улиците на Неапол се разнесе странен слух. Хората се срещаха и си говореха: „Пожар!“. Но никой не знаеше къде е пожарът, нито какви са причините за него.

Народът отново се събра на брега. Гъст дим, който излизаше от средата на залива, се издигаше към небето, отклонявайки се от запад на изток. Гореше неаполитанският флот, подпален от маркиз Ница по заповед на Нелсън.

Зрелището беше великолепно, но струваше прекалено скъпо! На огъня бяха предадени сто и двадесет кораба.

Тези сто и двадесет съда пламтяха в един огромен огън, който се виждаше от другата страна на залива, където, на известно разстояние един от друг, стояха на котва два огромни кораба и три фрегати. Виждаше се как огнените езици побягнаха изведнъж от единия кораб към другия и ето, петте кораба също пламнаха. Огънят, който отначало се плъзгаше по повърхността на морето, обхвана сега целите кораби, заобиколи бордовете им и, обрисувайки по този начин фантастични контури, се издигна по мачтите, плъзна се по реите, насмолените въжета, по марсовете и най-после достигна до върховете, където се развяваха военните флагове. Няколко минути вълшебна илюминация — и съдовете, превърнати в пепел, изчезнаха погълнати от морето.

Това беше резултатът на петнадесет годишен труд, огромна сума, която изчезна за една вечер, изведнъж, без никаква цел, без никакъв смисъл. Народът се върна в града като след празничен фойерверк. Само че този фойерверк струваше сто и двадесет милиона!

Нощта беше мрачна и безмълвна. Но това беше странно безмълвие, предшествуващо изригването на вулкан. На другия ден на разсъмване народът, шумен, възбуден, заплашителен, изпълни улиците на Неапол.

Бяха плъзнали още по-странни слухове. Разказваха, че преди отпътуването кралицата казала на Пинятели: „Ако е необходимо, опожарете Неапол. В него няма нищо хубаво, освен народа. Спасете хората и унищожете всичко останало“.

Народът се спираше пред обявленията, които известяваха:

Впрочем, през нощта на 23 срещу 24 декември, или в нощта след отпътуването на краля, представителите на града се събраха, за да обсъдят мерките за безопасността на Неапол. Град тогава наричаха това, което в наши дни биха назовали муниципалитет, това беше събрание от седем души, избрани за „седили“.

Званието „седили“ носеха тези почетни граждани, които ползуваха привилегиите, дарени на града преди повече от осемстотин години.

Когато Неапол бил още град — полис и гръцка република, в него, както и в Атина имало портици, под които се събирали богатите, знатните и военните, за да обсъждат политическите дала. Тези портици били за Неапол същото, което била за Атина Агората. Под тях е имало кръгли седалки, наречени „седили“.

Народът също е имал достъп там, но от почтителност предоставял тези места на аристокрацията, която, както вече казахме обсъждала държавните работи.

Отначало, когато Неапол имал четири квартала, и „седилите“ били четири, после станали шест, после десет, по-късно двадесет.

Най-после броят им достигнал двадесет и девет. Но тъй като това довело до объркване, решили да оставят само пет, по броя на частите от града, където те живеели и които щели да представляват. Това били Капуана, Монтания, Нидо, Порто и Порто Нуова.

С времето ролята на седилите толкова пораснала, че Карл Анжуйски признал тяхната значителна сила в управлението на държавата. Той ги дарил с привилегията да избират от редовете си членовете на градския съвет и Неапол, да се разпореждат с градските доходи, да предоставят правото на гражданство на чужденци и в някои случай да раздават правосъдие.

Постепенно в Неапол се създало простолюдие и буржоазия. Виждайки, че градът се управлява само от знатните, богатите и военните, простолюдието и буржоазията поискали в съвета места и за себе си. Това право им било дадено и започнали да избират един „седил“ от народа. Той се ползувал със същите привилегии както и петимата други, освен правата на дворянството.

Тогава градският съвет на Неапол се състоеше от един председател и шестима изборни членове, отговарящи на броя на „седилите“. Освен това към тях се присъединяваха двадесет и девет члена, избрани на същите събрания, в памет на някога действуващия съвет от двадесет и девет „седили“.

И така, след отпътуването на краля, града представляваха председателят, десетте избрани и 29-те допълнителни членове. Те се събраха и взеха първото си решение — да образуват национална гвардия и изберат четиринадесет депутати, които трябваше да защитават Неапол и неговите интереси по време на предстоящите, още неизвестни, но несъмнено страшни събития: ние ги считаме необходими за разбирането на фактите, които ни предстои да разкажем. Без да познава гражданското устройство на Неапол, правата и привилегиите на неаполитанците, читателят не би могъл да се ориентира в събитията и правилно да разбере великата борба на народа с кралската неограничена власт, не знаейки с какви сили или поне с какви права разполагаше всяка от страните.

На 24 декември, денят след отпътуването на краля, когато се състоя изборът на четиринадесетте депутати, градският съвет и магистратите отидоха да поднесат уваженията си на кралския наместник, княз Пинятели.

Княз Пинятели, човек посредствен в пълния смисъл на думата, недостоен за положението, до което го бяха издигнали събитията и, както винаги става, имащ толкова високо мнение за себе си, обратно на достойнствата, които показваше за поверения му пост, княз Пинятели прие депутатите с такава наглост, че те помислиха, дали кралицата наистина не беше оставила такива разпореждания, и дали действително не беше произнесла съдбоносните слова, които така ужасиха неаполитанците.

В тази тревожна обстановка бяха избрани четиринадесет депутати, или по-точно, представители на града. Те решиха като първа мярка, утвърждаваща избирането и пълномощията им, да изпратят при княз Пинятели, въпреки неуспеха на първата, втора група пратеници с особената задача да докажат на княза ползата от националната гвардия, учредена току-що.

Но този път Пинятели беше още по-груб и високомерен. Той отговори на депутатите, че това е негова, а не тяхна работа, че безопасността на града е поверена нему и че ще дава отчет само на този, който има законното право за това.

Случи се това, което обикновено става при подобни обстоятелства, когато властта на народа, отначало облечена в права, пристъпва към своите задължения. Градският съвет ни най-малко не беше обезкуражен от наглия отговор на кралския наместник. Той определи нови представители, които се явиха пред него за трети път и като срещнаха още по-груб прием, реагираха със следните думи:

— Отлично! Взимайте си вашите мерки, ние ще вземем своите. Нека видим в чия полза ще реши народът!

В Неапол ставаше нещо, близко до това, което ставаше във Франция след клетвата в Залата за игра на топка. Само че положението на неаполитанците беше по-ясно: те нямаха вече крал и кралица.

За два дни градът получи разрешение да сформира национална гвардия което и беше сторено. Но самата организация на гвардията представляваше едва ли не по-голяма трудност, отколкото полученото от княза разрешение.

Започнаха с вербуването на доброволци, но вербуване още не значи организация. Благородниците, свикнали да заемат всички държавни постове в Неапол, имаха намерение да заемат всички висши длъжности в гвардията, оставяйки на буржоазията само най-низшите, които не ги интересуваха.

Най-после, след три-четири дни спорове, се съгласиха да разпределят длъжностите по равно между буржоазията и аристократите. На тази основа беше изработен план за действие и след по-малко от три дни броят на завербуваните нарасна на четиринадесет хиляди. Но по време на вербуването на хората възникна въпросът за тяхното въоръжение. И тук се сблъскаха с упоритата съпротива на кралския наместник.

След дълга борба получиха отначало петстотин пушки, след това още двеста. После бяха повикани патриотите — тази дума вече се произнасяше открито — и им раздадоха оръжието. Патрулът незабавно пристъпи към задълженията си и в града се установи видимо спокойствие.

Неочаквано, за голяма всеобщо учудване, в Неапол стана известно за сключването на двумесечно мирно съглашение, първо условие, за което беше предаването на Капуа. На предния ден, девети януари 1799 година, по искане на генерал Мак, беше подписано примирие между княз ди Милано и херцог Жено от страна на неаполитанското правителство, представено от кралския наместник, и военният комисар Аршамбал за френската републиканска армия. Примирието се оказа твърде навременно за Шампионе, тъй като го спаси от много трудно положение. Оставените от краля заповеди за унищожение на французите се изпълняваха безпрекословно. Освен трите големи банди на Пронио, Мамоне и Фра Дяволо, които ние видяхме в действие, всеки беше тръгнал на лов за французи. Хиляди селяни изпълваха пътищата, населяваха горите и планинските усои, устройваха засади зад дърветата и скалите, криеха се в ровове и безмилостно избиваха всички, които имаха неблагоразумието да изостанат от колоната или да се отдалечат от лагера. Освен това, войските на генерал Назели, присъединили се при връщането си от Ливорно с остатъците от колоната на Дама, трябваше да се спуснат с лодки към устието на река Гариляна и да нападнат французите в тил, докато Мак трябваше да се срещне с тях лице в лице.

Положението на Шампионе, изгубен със своите две хиляди войници сред тридесет хиляди въстанали и заплашван едновременно от Мак, който удържаше Капуа с петнадесет хиляди души, от Назели с неговите осем хиляди, от Дама, на когото бяха останали пет хиляди, и от Рока Романа и Молитерно, всеки от които разполагаше с по един полк доброволци, беше несъмнено крайно сериозно.

Армейският корпус на Макдоналд, придвижвайки се през нощта, смяташе да завари Капуа неподготвена. Той вече беше обкръжил форта пред Сан Джузепе, когато един артилерист дочу шума и откри огън; стреляше напосоки, но все пак вдигна тревога.

Французите се опитваха да преминат Волтурно през брода при Каяцо, но бяха отблъснати от Рока Романа и доброволците му. Тук Рока Романа показа чудесата на военното си изкуство. Шампионе веднага даде заповед да се съсредоточат всички сили при Капуа, която искаше да превземе, преди да тръгне срещу Неапол. Армията изпълни заповедите му. Именно тогава видя колко е откъснат и разбра напълно опасното си положение. Търсейки изход, той беше готов и на крайни мерки, каквито внушава отчаянието. Заплашвайки врага с грохота на оръдията си, в момента, когато той най-малко беше очаквал, Шампионе изведнъж видя, че вратите на Капуа се разтварят и от тях излиза голяма група военни с високи чинове и с парламентьорско знаме в ръце, за да започнат преговори за примирие.

Тези генерали, които не познаваха Шампионе, бяха както вече казахме, княз Милано и херцог Жено.

Примирието, за което се говореше в преговорите, имаше за цел в крайна сметка да установи здрав и продължителен мир. Условията, които тези двама пълномощника трябваше да предложат, бяха предаването на Капуа и прекарване на граничната черта, от двете страни на която неаполитанската и френската армия биха очаквали решението на своите правителства.

В положението, в което се намираше Шампионе, такива условия бяха не само приемливи, но извънредно изгодни.

Въпреки това Шампионе ги отхвърли като каза, че единствените условия, които би могъл да приеме, трябва да включват пълното подчинение на провинциите и предаването на Неапол. Пратениците не бяха упълномощени за такива големи отстъпки и затова си тръгнаха.

На другия ден се върнаха със същите предложения, които бяха отхвърлени, както и преди. Най-после, след два дни, през които положението на френската армия, обкръжена от всички страни, още повече се влоши, княз Милано и херцог Жено се върнаха за трети път и обявиха, че могат да приемат всички условия, освен предаването на Неапол.

Тази нова отстъпка на неаполитанските пълномощници беше толкова странна, ако се вземе предвид положението, в което се намираше френската армия, че Шампионе заподозря някакъв капан — толкова изгодни бяха предлаганите условия. Той събра генералите си. Мнението им беше единодушно: да се съгласят.

И така, примирието беше сключено за три месеца при следните условия:

Неаполитанците да предадат крепостта Капуа с всичко, което се намира в нея.

Да се изплати контрибуция от два и половина милиона ду-ката, за да се покрият разноските по войната, за която бяха принудили Франция враждебните действия на Неаполитанското кралство.

Тази сума да бъде внесена на два пъти: първата половина до петнадесети януари, втората — до 25 същия месец.

Да се прекара погранична линия, от двете страни на която да се намират френската и неаполитанската армии.

Това примирие учуди целия свят, дори самите французи, на които бяха неизвестни мотивите, довели до сключването му. То получи названието Спаранизско, по името на селото Спаранизе, където беше подписано на 10 декември.

Тези причини са ни добре известни и по-късно ще разкажем за тях на нашия читател.