Ема Лайона

LXVКАКВО ПРАВЕШЕ БЕКАЙОТО НА УЛИЦА СОСПИРИ ДЕЛ АБИСО

Соспири дел Абисо, което значи „улица на въздишките от бездната“, излизаше в единия се край на улица Нуова, а другият стигаше до Стария пазар, където обикновено ставаха екзекуциите. Тя се наричаше така, защото от нея осъдените за първи път виждаха ешафода и рядко при вида на това зрелище от дълбините на душата им не се изтръгваше горчива въздишка.

В една от къщите на тази улица, с толкова ниска врата, че нито едно човешко същество не би могло да влезе с вдигната глава, — и действително, хората влизаха приведени по две стъпала, които водеха надолу като в пещера, — в тази къща беседваха пред бутилка везувийско вино двама мъже. Един от тях ни е напълно непознат, а другият беше старият ни приятел Басо Томео, рибарят от Мерджелина, бащата на Асунта и тримата юнаци, които бяха теглили мрежите в деня на чудесния риболов, който се беше оказал последен за братята дела Tope. Читателят помни какви страхове го преследваха в Мерджелина и защо се беше преселил в Маринела, на другия край на брега.

Когато измъкваше мрежата на баща си, последният му син Джовани беше забелязал на ъгъла на улица Нуова и улицата на въздишките през един прозорец на нивото на улицата, защото в къщата трябваше да се влезе по две стъпала под земята, — красива млада девойка и се беше влюбил в нея. Ако се съди по името й, самият бог я беше предопределил да се омъжи за рибар: тя се казваше Марина.

Джовани, който живееше в другия край на града, не знаеше това, което беше известно на всички от моста Магдалина до улица Пилиеро, а именно, кому принадлежи къщата и коя беше девойката, това прекрасно крайбрежно цвете, разцъфнало под полъха на бриза. Оказа се, че стопанинът е маестро Донато, палачът на Неапол. Южните народи, в това число и неаполитанците, не изпитваха към човека, който изпълняваше смъртните присъди, това отвращение, което той обикновено внушава на северняците, но няма да крием, че това откритие не беше особено приятно за Джовани. Първият му порив беше да се откаже от прекрасната Марина. Младата девойка все още само разменяше погледи и въздишки, така че раздялата не би представлявала особена трудност. Осем дни младият рибар не стъпи на заветния ъгъл, но на деветия не издържа. Обаче, като минаваше покрай дома на любимата си, той обърна глава към морето. За нещастие, беше се обърнал твърде късно и прозорчето, на което обикновено стоеше прекрасната Марина, попадна в полезрението му. Той с крайчеца на окото зърна девойката и дори му се стори, че прекрасното личице е обвито в облака на тъгата. Мъката обезобразява вулгарните физиономии, но на красивите лица оказва противоположно въздействие. Марина беше направо божествена.

Джовани изведнъж спря. Той почувствува, че е забравил нещо в къщата, трудно беше да се каже какво именно, но това нещо му се стори крайно необходимо. Подтикван от някаква висша сила, той се обърна, а тъй като при това движение забрави предпазните мерки, които му бяха помогнали толкова малко преди няколко минути, той се озова лице срещу лице с тази, която се беше заклел никога повече да не поглежда. Този път погледите на младите хора се срещнаха и на стремителния и красноречив език на очите си казаха всичко, което не биха посмели да изрекат гласно.

Но колкото и да е интересна за нас тази любовна история, ние нямаме за цел да следим всичките и превратности. За читателите ни ще бъде достатъчно да узнаят, че Марина беше толкова добродетелна, колкото и красива, и че любовта на Джовани, която нарастваше с всеки изминат ден го накара да заяви на баща си, че за него няма да има щастие на света, ако не получи ръката на прекрасната Марина.

За голямо учудване на юношата, старият Басо Томео не видя непреодолими препятствия пред този брак. Мерджелинският рибар беше философ и по същите съображения, по които беше отказал на Микеле ръката на дъщеря си, беше готов да предложи Марина на сина си. Всички знаеха, че Микеле няма нито грош, докато маестро Донато поради своя необичаен, но затова пък доходен занаят, притежаваше добре натъпкана кесия. И старият рибар се съгласи да преговаря с маестро Донато. Той го посети и му изложи причините за посещението си.

Макар че Марина беше прелестна, макар социалните предразсъдъци у южняците да не са толкова закоравели, все пак дъщерята на палача е стока, която трудно се продава. Затова маестро Донато изслуша благосклонно предложението на рибаря. Но последният призна с откровеност, която му правеше чест, че занаятът на рибаря може да нахрани един мъж, но не и семейство, и че той не може да даде на сина си нито един дукат. Следователно, разноските трябваше да поеме самият Донато, което не представляваше голяма трудност за него, още повече, че беше настъпило времето на революциите, а известно е, че няма революция без екзекуции. Така че Маестро Донато, който получаваше шестстотин дуката (две хиляди и четиристотин франка) годишна заплата и по два дуката за всяка екзекуция, се надяваше за няколко месеца да натрупа значително състояние. В очакване на доходоностните месеци, той обеща триста дуката зестра на дъщеря си.

Но тъй като възнамеряваше да вземе тази сума не от натрупаните вече средства, а от бъдещите печалби, той пожела да отложи сватбата с четири месеца. За това време той щеше да извърши най-малко осем екзекуции — по две на месец, а това значеше, че щяха да му паднат най-малко триста и двадесет франка.

За съжаление на Донато, революцията в Неапол, както видяхме, се отличаваше с човечност, и въпреки предварителните му сметки той още не беше бесил никого и не можеше място да си намери от яд, че беше се съгласил да даде дъщеря си на Джовани, а по-точно, че се беше съгласил да обезпечи съществуването на младата девойка. Ето защо той седеше на масата с Басо Томео.

— Това не е за мен! Разбирате ли, свате Томео? Искам да кажа, че когато основаха републиката и аз разпитах знаещите хора какво е това република, те ми казаха, че това е политическо положение, при което едната половина от гражданите прерязаха гърлото на другата, и си помислих: „Значи, ще спечеля не триста, а хиляда, пет хиляди дуката, цяло състояние!“ Можех ли да мисля иначе? Уверяваха ме, че във Франция е имало един гражданин на име Марат, който във всеки брой на вестника си призовавал да се отсекат триста хиляди глави! Наистина, не му дали всичките, но все пак получил нещо. А какво става у нас? За пет месеца революция — нито един Марат! Все някакви си Чириловци, Пагановци, Карло Лауберговци, Мантоновци — колкото искаш филантропи, които декламират по балконите: „Не засягайте личността! Уважавайте собствеността!“.

— Разбирам, свате! — отвърна Басо Томео. — Къде е виждано подобно нещо? И докъде стигнаха господа патриотите? Това донесе ли им щастие?

— Всичко толкова се обърка, повярвайте ми! Когато видях, че бесят на Прочида и Иския, аз протестирах: нали трябваше да беся аз! И знаете ли какво ми отговориха?

— Не, какво?

— Че на островите бесят не по заповед на републиката, а по волята на краля. Че кралят е изпратил от Палермо съдия, за да съди, а англичаните са осигурили палач, за да беси. Английски палач! Бих искал да го видя как се справя с работата!

— Да, това е несправедливо, свате Донато.

— Така че, оставаше ми последната надежда. В тъмниците на Новия замък държаха двама заговорници. Те поне не трябваше да ми се изплъзнат: бяха си признали престъплението и дори се бяха похвалили с него!

— Бекер?

— Те самите… Онзи ден ги осъдиха на смърт. Казах си: „Е, добре, това са двадесет дуката и парцалите им в добавка. Нали са богати хора, дрехите им все ще струват нещо. Къде ти! Знаете ли какво направиха с тях?“

— Разстреляха ги, сам видях.

— Разстреляли! Та нима в Неапол някога са разстрелвали? И всичко това е за да не може бедният човек да спечели двадесет дуката! Ох! Повярвайте ми свате, правителството, което разстрелва, а не беси, няма да се задържи дълго. Виждате ли как нашите ладзарони подреждат сега вашите патриоти!

— Моите патриоти ли, свате? Никога не са били мои! Аз даже не знаех какво значи думата. Попитах Фра Пачифико и той ми каза, че е същото като якобинец. Тогава попитах какво е това якобинец. А той ми каза, че това е патриот, — значи, човек, който е виновен за всички престъпления, човек проклет от Бога. Е, какво ще стане с нашите бедни дечица?

— Какво искате, татенце? Не мога заради тях да се оставя да ми източат кръвта! Нека почакат! Нали и аз трябва да чакам! Може би кралят ще се върне — и всичко ще се измени. Може би, (тук маестро Донато направи гримаса, която трябваше да изобразява усмивка), ще трябва да обеся зет ви Микеле.

— Микеле, слава Богу, не ми е зет! Той много се натискаше, но аз отказах.

— Да, отказахте му, когато беше беден. Но откакто забогатя, той пък не споменава за женитба.

— Вярно е. Бандитът му с бандит! Е, щом е така, в деня, когато ще го бесите, аз ще държа въжето, а ако се наложи ще помагат и тримата ми сина.

В същия момент, когато Басо Томео толкова любезно предлагаше на маестро Донато помощта на тримата си сина, вратата на подземието се отвори и пред двамата приятели застана Бекайото, който размахваше окървавената си ръка. Бекайото беше добър познат на майстор Донато, двамата бяха съседи. Затова той извика Марина и и заповяда да донесе още една чаша. Девойката, красива и грациозна като видение, влезе в стаята. Чудно беше, как се е появило в този гнусен бордей толкова прекрасно цвете.

— Благодаря, благодаря, — каза Бекайото. — Сега не е време да пием, дори за здравето на краля. Сега, маестро Донато, трябва да обесим един метежник.

— Да обеся метежник? — оживи се маестро Донато. — Ето работа за мен!

— При това истински метежник, маестро! Ще можете да се хвалите с това.

А ако се съмнявате, попитайте Паскуале ди Симоне. Бяха ни препоръчали да накажем този юнак, а ние, като последни глупаци, го изпуснахме.

— Гледай ти! — отбеляза маестро Донато. — Изглежда той не те е изпуснал? Не те ли награди той със сабята си — та още носиш белега на лицето си!

— И ми отсече ръката, — продължи Бекайото, като показа окървавената си китка.

— О, съседе! — извика палачът. — Дайте да ви превържа. Нали знаете, че ние сме хирурзи.

— Не, гръм да ме удари! Не! — извика Бекайото. — Когато той умре — може би. Но докато е жив, нека кръвта ми тече, нека тече! Е, маестро, да вървим, чакат ви.

— Чакат ме? Добре казано. Но кой ще ми плати?

— Аз.

— Говорите така, защото е още жив. Но какво ще кажете, когато бъде обесен?

— Дюкянът ми е на две крачки, ще отидем там и ще ти наброя десет дуката.

— Хм! Десет дуката са таксата за законна екзекуция, а незаконната струва двадесет. Пък и се боя, дали не постъпвам непредпазливо.

— Да вървим, ще ти дам двадесет, но само решавай по-бързо. Иначе ще го обеся сам и ще запазя дукатите.

Донато помисли, че да обесиш човек наистина не е толкова трудно, и, тъй като се боеше да не изпусне печалбата, каза:

— Добре, не искам да отказвам на съседа си.

И той тръгна към стената, за да свали от гвоздея навитото въже.

— Къде отивате, приятелю! — попита Бекайото.

— Нали виждате, искам да взема инструмента си.

— Въже ли? Имаме въже.

— Но вашето не е специално подготвено. Колкото по-дълго служи едно въже, толкова по-леко се плъзга, а значи, смъртта на клиента е по-лека.

— Ти шегуваш ли се? — извика Бекайото. — Кой ти е казал, че му желая лека смърт! Ново въже, дявол да го вземе, само ново!

— Както желаете, — каза маестро Донато със зловеща усмивка. — Вие плащате, значи изборът е ваш. До скоро виждане, татенце, Томео!

— До скоро! — отвърна старият рибар. — И не унивайте, свате! Струва ми се, че несгодите ви свършиха.

И той промърмори почти на себе си:

— Законно или незаконно, каква е разликата? Още двадесет дуката към зестрата.

Приятелите излязоха на улица Соспири и тръгнаха към дюкяна на Бекайото. Негодникът отиде право при касата, извади двадесет дуката и щеше да ги протегне на Донато, но изведнъж размисли.

— Ето десет дуката, маестро, останалите след екзекуцията.

— Чия екзекуция? — показа се от задната стая жената на Бекайото.

— Ако те питат, ще кажеш, че не си чула за никаква екзекуция, или че всичко си забравила.

Едва сега жената забеляза ръката на мъжа си и извика:

— Боже милостиви! Какво ти е?

— Нищо.

— Как така нищо? Три пръста липсват, това нищо ли е?!

— Добре де, — успокои я Бекайото. — Ако беше духнал вятър, всичко щеше отдавна да е изсъхнало. Хайде, маестро!

И той излезе от магазина, последван от палача. Така и стигнаха до улица Лавинайо: Бекайото показваше пътя и крачеше толкова бързо, че Донато едва го догонваше.

В къщата всичко беше по старому. Пленникът лежеше на масата и не отговаряше дори с жест на обидите и ударите на ладзароните и, изглежда, духом не беше тук. Впрочем, нужна беше голяма сила на характера, за да понесе оскърбленията, както и физическа сила, за да издържи побоите и многобройните рани, които му нанасяха, опитвайки се да го събудят, но безуспешно.

Появата на касапина и човекоубиеца беше посрещната с победоносни викове и приветствия. „Палачът! Палачът!“ — викаха от всички страни.

Колкото и твърд да беше Салвато, при тези възгласи той неволно потръпна, тъй като започна да разбира истинската причина за толкова дългата отсрочка: Бекайото не само жадуваше смъртта му, но желаеше тя да го постигне чрез презряната ръка на палача. Все пак, младият човек съобрази, че в ръцете на опитен майстор ще умре по-бързо и не толкова мъчително. Той отново затвори повдигнатите си преди малко клепачи и потъна в предишното безразличие, — впрочем, никой не беше забелязал, че той за миг беше излязъл от него.

Бекайото се приближи към пленника.

— Ето този, — каза той.

Маестро Донато се огледа, като търсеше подходящо за бесилката място, но касапинът му посочи халката и въжето.

— Приготвили сме ти всичко. Не бързай, имаш достатъчно време.

Маестро Донато се покатери на масата, но тъй като изпитваше по-голямо уважение от приятеля си към бедното двуного животно, което само се уподобява на Господа Бога, и се нарича човек, палачът не се осмели да стъпи върху тялото на жертвата си, както беше постъпил Бекайото. Той стъпи на един стол, за да провери здраво ли е закрепена халката и добре ли се плъзга въжето. Халката беше здрава, но примката не се плъзгаше. Донато повдигна рамене, промърмори насмешливо нещо по адрес на тези, които се захващат с чужда работа, и поправи лошо завързания възел. А през това време Бекайото ругаеше с пълна сила все така неподвижния и мълчалив пленник, който като че ли беше вече мъртъв.

Удари седем часът.

— А сега брой минутите, — злорадо се изсмя касапинът, — защото няма да можеш да броиш часовете.

Нощта още не беше настъпила, но на тесните улици и във високите домове на Неапол здрачът започва още преди залез слънце. В трапезарията, където се готвеше зрелище, от което присъствуващите не искаха да изпуснат и най-малката подробност, цареше полумрак. Чуха се гласове:

— Факли! Факли!

Твърде рядко в компанията на пет-шест ладзарони не се намираше факла. Нали кардинал Руфо искаше пожари в името на свети Антоний и действително, именно огънят предизвикваше най-голяма паника в града. В трапезарията имаше около пет-десет ладзарони, затова след минута пламнаха седем-осем факли. Димящият им пламък прогони печалния сумрак и под червеникавите отблясъци и загадъчните сенки, които играеха по стените, фигурите на всички тези убийци и грабители изглеждаха още по-зловещи.

През това време примката беше вече приготвена и въжето чакаше осъдения. Палачът коленичи до него и, дали от съжаление, или от съчувствие, каза:

— Известно ли ви е, че можете да поискате свещеник и никой няма право да ви откаже?

Тези думи, в които за първи път, откакто беше попаднал в ръцете на ладзароните, Салвато съзря искрица съчувствие, разколебаха твърдата му решимост да пази мълчание до края.

— Благодаря, приятелю, — усмихна се кротко момъкът. — Аз съм войник, значи винаги съм готов да умра; аз съм честен човек, значи винаги съм готов да застана пред нашия Бог.

— Колко време ви трябва за последна молитва? Давам ви дума, че ще го получите, иначе няма да ви беся.

— Докато лежах на тази маса имах достатъчно време, за да чета молитви. Затова, приятелю, ако бързате, няма да ви задържам.

Маестро Донато не беше свикнал на подобна учтивост от страна на клиентите си. И макар че беше палач, а може би, именно по тази причина, той почувствува необяснимо вълнение и започна да се чеше зад ухото.

— Зная, — каза той най-после, — че съществува предубеждение към тези, които се занимават с нашия занаят и че някой деликатни хора не желаят да се докосваме до тях. Може би ще развържете връзката си и ще разкопчеете ризата си сам, или предпочитате да ви окажа тази последна услуга?

— Нямам предубеждения, — отвърна Салвато, — и не само не виждам разлика между вас и другите хора, но дори ценя това, което правите за мене. Ако не бях сам вързан, бих пожелал преди смъртта си да Ви стисна ръката.

— Кълна се в Бога, ще я стиснете! — възкликна маестро Донато, като започна да развързва въжетата, които стягаха китките на младия човек. — И ще помня този случай до края на дните си.

— Значи така се трудиш за парите ми! — заръмжа Бекайото, който се вбесяваше от факта, че Салвато беше готов толкова невъзмутимо да умре от ръката на палача, както от ръката на първия срещнат. — Щом е така, не ми трябваш повече.

И като избута маестро Донато от масата, която заменяше ешафода, той се покатери на негово място.

Ще развързваме връзки! Ще разкопчаваме яки! За какъв дявол ни е всичко това? Не, приятелче, няма да се церемоним! Не ти трябва свещеник? Още по-добре, ще свършим по-бързо.

И като стисна в юмрука си възела на въжето, той повдигна главата на Салвато за косите и надяна примката на шията му. Момъкът беше изпаднал в предишното безразличие. Но ако някой би могъл да види скритото от сянката лице на пленника, би забелязал по леко повдигнатите клепачи и напрегнатата шия, че вниманието му е привлечено от някакъв външен шум, който обкръжаващите го, увлечени от злодеянието си, изглежда не бяха доловили.

И действително, в стаята се втурнаха няколко ладзарони с викове: „Тревога! Тревога!“ и в същия миг отекна оглушителен мускетен залп, от който стъклата се посипаха на малки късчета, а Бекайото с ужасно проклятие се стовари върху пленника си.

Последва невероятно объркване; няколко човека паднаха убити или бяха ранени, бедрото на Бекайото беше раздробено. Изведнъж през отворения прозорец в стаята нахълтаха въоръжени хора, начело с Микеле, който крещеше с всичка сила, надвиквайки общия шум:

— Не сме ли закъснели, генерале? Ако сте още жив, обадете се, но ако сте мъртъв, то, кълна се в Богородица Кармин-ска, нито един негодник няма да излезе от тука жив!

— Успокой се, славни ми Микеле! — отвърна Салвато най-невъзмутимо. — Аз съм жив и невредим!

И наистина, падайки върху пленника, Бекайото го беше прикрил с тялото си от куршумите, които в тъмата на нощното сражение можеха с еднакъв успех да поразят и приятел и враг, убиец и жертва. Освен това, трябва да кажем за чест на Донато, че достойният маестро излъга напълно надеждите, които му възлагаха, мигновено дръпна Салвато и го скри под масата. След миг той вече развързваше възлите с професионална ловкост и за всеки случай пъхна под дясната му ръка нож. Салвато отскочи назад, прислони гръб да стената и се приготви скъпо да продаде живота си, ако битката се проточеше и освободителите му нямаха успех. Застанал до стената, с пламтящ взор и насочен към неприятеля нож, напрегнат като готов за скок тигър, младежът отвърна с успокоителни думи на призива на Микеле.

Но опасенията му бяха напразни. Нямаше място за съмнение, на чия страна щеше да е победата. Ладзароните изгасиха или захвърлиха факлите и панически побегнаха на-вън. След пет минути в стаята бяха само мъртвите, ранените, младият офицер, Маестро Донато, Микеле с верния си помощник Палиукела и тридесет-четиридесет въоръжени мъже, които двамата ладзарони-патриоти бяха успели да съберат с огромен труд.

За щастие, като чуваше от всички страни отчаяни викове, касапинът беше помислил, че е пълновластен господар на града и не беше поставил часови. Така че Микеле можа лесно да се приближи до дома, където, по негови сведения, се намираше пленникът. Като стигна до къщата, той се изкатери до прозореца по купчина счупени мебели и забеляза Бекайото в момента, когато слагаше примката на врата на Салвато. Като реши, че няма и секунда за губене, той се прицели в негодника, стреля и извика:

— На помощ на генерал Салвато!

След което първи се хвърли в атака. Останалите го последваха, стреляйки с пушки и пистолети. Като се озова в трапезарията, Микеле веднага заповяда да вдигнат от пода още горящата факла, скочи на масата и освети цялото помещение. Тогава забеляза Бекайото, който хъркаше в краката му, видя труповете, ранените, които пълзяха в собствената си кръв към стените, за да се опрат на тях. Салвато, готов за бой с нож в дясната ръка, докато с лявата прикриваше някакъв човек, в когото Микеле не веднага и не без учудване разпозна Маестро Донато.

— Колкото и съобразителен да беше, ладзаронито не можа да си обясни смисъла на това зрелище. Защо Салвато, когото преди пет минути беше видял с вързани ръце и примка на шията, сега беше освободен и то с нож в ръка? И защо защитаваше палача, който явно беше дошъл тук само с една цел — да обеси младия му приятел?

Но Салвато бързо се спусна към Микеле и набързо му разказа всичко. Излизаше, че Микеле се е реванширал за случая на площад Пиние. Тогава искаха да го разстрелят, а Салвато го спаси; сега искаха да обесят Салвато, и Микеле върна дълга си.

— Гледай ти! — възкликна Микеле, когато самия Донато му разказа как беше поканен на тържеството и с каква цел. — За да не мислиш, приятелю, че са те тревожили напразно, ще ти намерим работа. Само че, вместо да бесиш този честен човек и храбър офицер, ще пратиш на оня свят един презрян убиец и гнусен бандит.

— Полковник Микеле, — отвърна Донато, — не ви отказвам, както не отказах и на Бекайото и трябва да ви кажа, че ще го обеся с по-малко угризения на съвестта, отколкото ако трябваше да лиша от живот този храбър офицер. На аз съм преди всичко порядъчен човек и тъй като получих от Бекайото десет дуката, за да обеся този господин, струва ми се, че нямам право да ги задържам, щом трябва да беся него самия. Така че, бъдете свидетели, щом сте се събрали тук, че връщам на съседа си десетте дуката, преди да съм предприел каквото и да е срещу него.

И като извади от джоба си десетте дуката, той нареди монетите на масата, където лежеше Бекайото. А сега, — обърна се той към Салвато, — готов съм да чуя заповедите ви. — Той взе въжето и без да чака повече се приготви да го надене на шията на касапина, както преди това възнамеряваше да стори със Салвато.

Салвато спокойно огледа всички — и приятели, и врагове.

— Вярно ли е, — попита той, — че имам право да заповядвам тук и че тези заповеди ще бъдат изпълнени?

— Във ваше присъствие, Генерале, никому не би дошло на ум да командува, — отвърна Микеле — а щом командвате вие, кой ще посмее да не се подчини?

— Добре, — каза младия човек. — В такъв случай ти и хората ти ще ме съпроводите до Новия замък. Получих твърде важни разпореждания, които трябва да предам на Скипани, така че, необходимо ми е, колкото може по-скоро, да пристигна там цял и невредим. А през това време вие, маестро Донато…

— Милост! — простена Бекайото. — Милост! Разкайвам се!

Но Салвато продължи без да го слуша:

— През това време, вие, маестро Донато, заповядайте да пренесат този човек в дома му и се погрижете да му окажат нужната помощ, като на ранен. Може би това ще го накара да запомни, че има хора, които се сражават и поразяват врага в честен бой, а има и други, които убиват и бесят. Но, тъй като мерзките им деяния са противни на Светата Божия воля, те убиват само наполовина, а да обесят някого въобще не успяват.

И като извади от джоба си лист гербова хартия, той го протегна на палача:

— Вземете, маестро Донато, ето ви чек за сто дуката вместо двадесетте, които губите.

Маестро Донато прие стоте дуката с меланхоличен вид, който придаваше на физиономията му толкова чувствително, колкото и комично изражение.

— Вие ми обещахте не пари, ваша Светлост, а нещо друго, ако ръцете ви бъдат свободни.

— Вярно е, аз ти обещах ръката си, тъй като честният човек винаги държи на думата си — ето я!

Маестро Донато с благодарност сграбчи ръката на младия офицер и пламенно я целуна. Салвато за миг задържа ръката си в неговата, без да показва ни най-малко отвращение. После каза:

— Побързай, Микеле, не трябва да губим нито минута. Презаредете мускетите си да тръгваме!

След няколко минути Салвато, заедно с Микеле и свободолюбивите ладзарони, които бяха помогнали да освободят пленника, тръгнаха по тъмните улици на Неапол и след около половин час стигнаха без никакви произшествия до вратите на Новия замък. Вестта за това, което се беше случило със Салвато, беше стигнала и до членовете на Директорията, а комендантът Маса току-що беше изпратил отряд от сто човека на помощ на приятеля си. Салвато помисли, че ако Луиза беше узнала за произшествието, тя навярно беше изпаднала в паника. Но, дългът преди всичко! Той изпрати Микеле да я утешава, а сам остана в крепостта, за да обсъди с правителството по какъв начин да предадат на Скипани заповедта на главнокомандуващия.

Младият офицер се качи право в заседателната зала. При вида му всички извикаха от радост. Ладзароните не се церемонят много и приятелите мислеха, че той е вече разстрелян, заклан или обесен. Затова поздравленията нямаха край. Но Салвато ги прекъсна:

— Граждани, нямаме време за губене. Ето копие от заповедта на Басети. Запознайте се с нея и се постарайте да изпълните всичко, което ви засяга. А аз, ако не възразявате, ще потърся хора, който да отнесат заповедта на генерал Скипани.

Ясната мисъл и решителността, с която Салвато изложи всичко, не допускаха възражения. Членовете на Директорията се съгласиха, оставиха си копие от заповедта, в случай че противникът я плени, а оригинала връчиха на Салвато.

Той се сбогува набързо, спусна се по стълбите и уверен, че ще завари Микеле при Луиза, влезе в стаята, където знаеше, че го очакват с най-голямо нетърпение.

И наистина, Луиза го посрещна на прага. При вида на възлюбления си тя възкликна: „Салвато!…“ и след миг се озова в обятията на този, когото жадуваше толкова пламенно. Очите й се затвориха. Тя цялата трепереше и в изнемога едва повтаряше: „Салвато!…Салвато!…“ Това име, което на италиански означаваше „спасен“, звучеше в устата й с удвоена нежност, в съответствие с дойния му смисъл и в сърцето на младия човек звъннаха най-съкровените струни. Като взе Луиза на ръце, той я внесе в стаята, където, както и предполагаше, го очакваше Микеле.

Когато Луиза се посъвзе, а сърцето на Салвато започна да се успокоява, разумът му успя най-после да хване внезапно прекъснатата нишка на мисълта.

— Благодари ли както следва на нашия приятел Микеле, скъпа Луиза? — попита той. — Защото нему дължим сегашното си щастие. Ако не беше той, ти сега щеше да прегръщаш не жив човек, който те обича, живее с твоя живот и трепери под целувките ти, а студен труп, безчувствен и неподвижен, неспособен да сподели скъпоценния пламък, който угасне ли, не се разгаря отново!

— Не, — отвърна учудената Луиза. — Той нищо не ми е казал, проклетото момче! Спомена само, че си попаднал в ръцете на санфедистите, но си се измъкнал, благодарение на своето хладнокръвие и мъжество.

— Знай тогава, — продължи младият човек, — че млечният ти брат е ужасен лъжец! Аз като глупак щях да се оставя да ме обесят и щях да увисна на въжето като куче, ако …Но почакай, нека за наказание той сам разкаже всичко.

— Генерале, — възрази Микеле, — струва ми се, че най-важно сега е да се изпрати заповедта до генерал Скипани. Тя, изглежда, е много съдбоносна, щом сте се подложили на такива опасности, за да я получите. Долу ни чака лодка, готова да отплува при първата ви дума.

— Сигурен ли си в хората?

— Доколкото един човек може да бъде сигурен в друг. Но сред матросите ще бъде преоблеченият Палиукела, а на него вярвам като на самия себе си. Аз ще изпратя лодката и заповедта, а през това време Вие ще разкажете на Луиза как съм ви спасил живота, — сигурен съм, че ще го направите много по-добре от мен.

И като побутна леко Луиза към любимия й, Микеле затвори след себе си вратата и побягна надолу по стълбата, като си тананикаше популярната в Неапол песничка „Пожелания“, която започваше с думите: