Ема Лайона

XIIПЪРВИЯТ ДЕН

Армията на Шампионе едва беше изминала първите четири левги по пътя от Магдалина за Аверса, когато отпред се показа конник, който се носеше като вихър срещу тях. Това беше княз Молитерно, който бягаше от гнева на ладзарони-те.

Щом тълпата видя трицветното знаме над крепостта, из целия Неапол се разнесе викът „На оръжие!“ и всички, от Портичи до Поцуоли, които бяха в състояние да държат пушка, пика, тояга или нож, всички, от петнадесет годишно дете до шестдесет годишен старец, втурнаха към града с викове „Смърт на французите!“

Стохилядното население се отзова на фанатичния призив на свещениците и монасите, които с бели знамена в едната ръка и кръст в другата, се молеха пред отворените врати на църквите и по кръстопътищата.

Страстните им проповеди още по-силно разпалваха ненавистта на ладзароните към французите и якобинците. Убийството на якобинец или французин се считаше за богоугодно дело. Всеки убит ладзарони се превръщаше в мъченик.

Вече шест дни това полудиво население, което лесно изпадаше в ярост, се униваше от кръв, грабежи и пожари и беше стигнало до този стадий на бясно изстъпление, когато човек, превърнал се в оръдие на разрушението, мисли само за убийство, пренебрегвайки даже инстинкта за самосъхранение.

Едва до ладзароните стигна вестта, че французите се предвижват към Неапол през Каподикино и Поджореале, където вече бяха забелязали главните отряди на двете колони, докато облак прах свидетелствуваше за това, че третата колона е пресякла блатата и Пасконския път е приближила към моста Магдалина, и сякаш електрически ток разтърси тълпата, която като вихър се спусна към всички заплашвани височини.

Колоната на французите, идваща по пътя за Аверса, се командуваше от генерал Дюфрес, заменил Макдоналд, който след преговорите с Шампионе в Капуа, си беше подал оставката и сега, като запотен боен кон на принуден отдих, с трепет слушаше звуците на тръбите и барабаните.

Генерал Дюфрес имаше на свое разположение Еторе Карафа, този Кориолан на Свободата, който в името на великата богиня беше обявил война на деспотизма.

Колоната, минаваща през Каподикино, се намираше под командата на Келерман, към когото беше прикрепен генерал Руск, който пред очите на автора на тези редове, падна мъртъв при обсадата на Соасон през 1814 година: оръдейно ядро отнесе главата му.

Колоната през Поджореале се предвождаше от главнокомандуващия. С него бяха генералите Дюем и Моние.

Най-после, колоната, която беше минала блатата и приближаваше града по Посконския път, беше под командата на генерал Матийо Морис и бригадния командир Брусие.

И така, колоната, която вървеше първа, — се се движеше по най-добрия път, се предвождаше от самия Шампионе. Десният й фланг достигаше колоната от Каподикино и Келерман; от ляво бяха блатата, където маневрираше Матийо Морис, който още не беше се оправил напълно след куршума на Фра Дяволо.

Дюем, бледен от две рани, но бодър, компенсираше загубата на кръв с войнствения си плам. Той възглавяваше авангарда на Шампионе. Беше му заповядано да води бой по правилата с всеки който се изпречи на пътя му. Дюем беше човек на смелите, отчаяни начинания, който най-много ценеше храбростта и мъжеството.

На четвърт левга от Капуанската порта той срещна тълпа ладзарони от пет-шест хиляди човека. След себе си те мъкнеха цяла батарея, обслужвана от войниците на генерал Назели, които бяха преминали на тяхна страна.

Дюем изпрати Моние и неговите шестстотин войника срещу тълпата със заповед да си пробие път към батареята и овладее оръдията, поставени на малка височина, откъдето войниците обстрелваха френската колона над главите на ладзароните. Против редовна войска подобна заповед би била безумие. Врагът трябваше само да открие двустранен огън, за да унищожи за миг шестстотинте нападатели. Но Дюем не удостои ладзароните с честта да се съобразява с тях. Войниците на Моние с насочени щикове, без да се грижат за куршумите или да ударят с кинжал, се врязаха в сърцето на противника, изгубвайки се там, мушкайки с щиковете си надясно или наляво. Те си пробиваха път през неприятелските редици, както потокът тече към езерото, сред крясъци, вопли и проклятия, докато Дюем, начело на войската си, безстрастен под огъня на батареята, се изкачваше, непрестанно атакувайки хълма, зает от врага, унищожавайки опитващите да се съпротивляват артилеристи при оръдията им и откривайки от същите оръдия огън по ладзароните.

В този момент, като видя паниката в редовете на ладзароните, дюем заповяда да бият барабаните за атака на щик.

Тъй като не можеха да се организират в атакуваща колона, за да си възвърнат батареята, или каре, за да издържат натиска на Дюем, ладзароните се разпръснаха по долината, като ято подплашени птици.

Без да се занимава повече с тях Дюем взе току-що завладените оръдия и продължи към Капуанската порта.

На двеста крачки от неравната местност пред Капуанската порта, в началото на хълма Казанова, Дюем забеляза малък мост и от двете му страни къщи с крепостни стени, от зъбците на които се разнесоха изстрели, насочени толкова точно, че войниците се разколебаха. Като видя това, Моние се хвърли напред, вдигайки шапка на върха на сабята си. Но не беше изминал и десет крачки, когато се стовари тежко ранен. Няколко офицери и войници се хвърлиха напред, за да го изнесат от бойното поле. Но ладзароните отново откриха огън и трима или Четирима офицери и десетина войника паднаха ранени около генерала си; френските редици потръпнаха и авангардът започна да отстъпва.

Ладзароните се спуснаха към падналите, за да довършат ранените и обезобразяват убитите.

Като видя това, Дюем повика адютанта си, Ордано, и му заповяда за вземе две роти гренадири и на всяка цена да завладее моста.

Това бяха бойници, сражавали се при Монтебелои Риволи. Заедно с Ожеро те бяха форсирали моста Арколи; заедно с Бонапарт — моста Риволи. И сега, с наведени щикове, бегом под града от куршуми, те отблъснаха ладзароните и се изкачиха на върха на хълма. Генералът, войниците и офицерите, всичките ранени, бяха спасени; но те се намираха под кръстосания огън от прозорците и балконите. При това, по средата на улиците се извисяваше като кула триетажен дом, който изригваше огън с цялата си фасада, от най-долния етаж до върха на покрива.

Две барикади, стигащи до височината на първия етаж, бяха издигнати от двете страни на дома и преграждаха улицата. Три хиляди ладзарони защитаваха укреплението. Пет или шест хиляди, разпръснати из долината, сега се бяха присъединили към тях, минавайки през страничните улички и разграждайки плетовете.

Ордано се оказа пред препятствие, което намери за непреодолимо. Но той не бързаше да даде заповед за отстъпление. В същата минута един куршум го порази на място. Дюем пристигна със своята колона, влачейки след себе си оръдията, завладени сутринта. Разположиха топовете и след третия залп къщата се заклати, пропука се и рухна, погребвайки под отломките обитателите й и защитниците на барикадата. Дюем заповяда атака на щик и с вик „Да живее Републиката!“ развя над руините трицветното знаме.

Ладзароните през това време бяха разположили голяма батарея от 12 оръдия на една височина, господстваща над местността и купчината развалини, където се вееше френското знаме. И републиканците овладели две барикади и развалините на къщата, скоро бяха подложени на силен картечен огън. Дюем отведе колоната си зад руините на дома и заповяда на 25-ти конно-стрелкови полк да вземе със себе си на конете тридесет артилеристи, да обиколи хълма, където стоеше батареята и да удари врага в тил.

Преди ладзароните да разгадаят намеренията на стрелците, те под яростен пушечен огън, пресякоха равнината и като направих необходимата маневра, внезапно пришпориха конете и връхлетяха в галоп върху хълма. Натискът на този човешки ураган, от който земята се разтресе, беше толкова стремителен и страшен, че ладзароните изоставиха оръдията наполовина заредени. Доведените на върха артилеристи скочиха от конете и се захванаха за работа. Стрелците пък се спуснаха като лавина по срещуположния склон на хълма, преследвайки разпръсналите се из равнината ладзарони.

Като се избави от нападателите, Дюем заповяда на сапьорите да разчистят пътя към барикадата и като влачеше оръдията пред себе си, се предвижваше напред, докато републиканските артилеристи стреляха по врага, там, където той опитваше да се обедини в по-големи групи.

В този момент Дюем чу след себе си барабани, биещи в атака. Той се обърна и видя приближаващите 64-та и 73-та линейни полубригади под командуването на Тиебо, които бяха дошли бегом с викове „Да живее Републиката!“

Като чу силната канонада и разбра по честотата и безпорядъка на пушечните изстрели, че Дюем има работа с огромно множество хора, Шампионе препусна коня си в галоп и заповяда на Тиебо да се притече на помощ.

Тиебо не чака да му повтарят заповедта: той веднага вдигна своите полубригади.

Като стигнаха до полесражението, войниците преминаха моста, прекрачвайки убитите, които застилаха улиците, провряха се през разбитата барикада и се появиха точно в момента, когато Дием, вече победител, заповядваше на измъчените си войници да спрат боя.

На стотина крачки от предния отряд на Дюем се извисяваше Капуанската порта с кулите си и два реда къщи, които образуваха нещо като предградие.

Изведнъж, когато французите най-малко го очакваха, страшен пушечен залп избухна от всички прозорци и балкони на тези домове, а две малки преносими оръдия, поставени на площадката пред портата, започнаха да обсипват французите с картеч.

— А! Дявол до го вземе! — извика Тиебо — Аз се боях, че сме закъснели. Напред приятели!

Изжаднелите за битка войници, предвождани от един от най-храбрите френски офицери, влязоха в предградието под двоен огън. Но вместо да минат по средата на улицата, десният фланг тръгна от дясната й страна, стреляйки към прозорците и балконите от ляво, а левият фланг откри огън по десните, докато сапьорите, въоръжени със своите брадви нахлуха в домовете.

Храбреците на Дюем, достатъчно отпочинали, разбраха маневрата на Тиебо и като се хвърлиха след сапьорите, които бяха разчистили пътя им, се сблъскаха гърди с гърди с ладзароните. Преследвайки ги по стълбите, избутвайки ги от първия етаж на втория, от втория на третия и от третия на балконите. Тогава ладзарони и републиканци започнаха ръкопашен бой над земята. Пушечният дим закри балконите. Бегълците, които не успяваха да се доберат до тях, не разчитайки на милост от страна на французите, тъй като вярваха сляпо в това, което им бяха внушили свещениците и монасите, скачаха от прозорците и се пребиваха на паважа или пък се хвърляха върху щиковете им.

По този начин бяха завладени и очистени от ладзароните всички къщи от предградието. Тъй като нощта беше настъпила и нямаше време за атака срещу Капуанската порта и тъй като се опасяваха от някакво неочаквано нападение на ладзароните, сапьорите получиха заповед да запалят къщите. Войските на Шампионе заеха позиции пред портата, която възнамеряваха да нападнат на другия ден. Скоро от нея ги отделяше двойна огнена завеса.

През това време беше пристигнал самият Шампионе. Той прегърна Дюем и за да възнагради Тиебо за току-що проведената великолепна атака и за предишните му заслуги, произнесе:

— Пред Капуанската порта, която утре ще завладееш, те назначавам за бригаден генерал!

— Браво! — извика Дюем, възхитен от заслужената награда на своя храбър офицер. — Ето какво значи по славен път да стигнеш до славен чин!