Ема Лайона

LXXIПОСЛЕДНОТО СРАЖЕНИЕ

Като видя, че човекът, чийто план беше одобрил, не се завръща, Мантоне разбра, че той е заловен, или убит. Генералът беше предвидил такава възможност и реши да замени неуспялата хитрост с нова. Той заповяда в горния край на улица Инфраската шест барабана да ударят сигнал за атака. Да бият толкова силно и енергично, като че ли след тях се движи двадесет хилядна армия. При това, той заповяда да бият не неаполитански, а френски сигнал. Фра Дяволо и Мамоне щяха да помислят, че комендантът на Сан Елмо се е решил най-после на излаз, и щяха да се хвърлят срещу французите.

Всичко стана именно така. Още при първите удари на барабаните двамата разбойници сграбчиха оръжието си. Тези зловещи звуци сякаш потвърждаваха заповедта на кардинала: в очакване на френското нападение той викаше при себе си Фра Дяволо, а на Мамоне заповядваше да се укрепи зад Бурбонския музей, който се намираше точно в подножието на улицата Инфраската.

— Охо! — поклати главата Фра Дяволо. — Ти, изглежда, избърза, приятелю, и кардиналът спокойно би могъл да ти каже „Кайн, какво направи с брат си Авел?“

— Преди всичко генуезецът не може и никога няма да бъде мой брат.

— Ами, ако е излъгал не пратеникът, а генуезкият матрос?

— Какво пък, ще получа още един череп.

— Чий?

— На матроса.

Докато разговаряха така, двамата главатари призоваха хората си и, като изоставиха улица Толедо, побегнаха заедно с тях към Бурбонския музей.

Мантоне чу шума, видя факлите, които като блуждаещи огньове се движеха над човешкото море, от манастира Моите Оливето към улица Студи. Той разбра, че е ударил неговият час, и се спусна по улица Таверна Пента, а оттам по Кариати на улица Толедо. С двеста свои хора той зае същото място, което преди десет минути заемаха аванпостовете на Фра Дяволо и Мамоне.

Без да губят нито минута, републиканците се насочиха към Дворцовия площад, тъй като мястото на сбора беше в далечния край на квартала Санта Лучия, срещу замъка Уово.

Този замък действително би се оказал център на военните действия, ако патриотите от отряда на Мантоне се бяха спуснали през Градините и по улица Понте ди Кияйи. Но, както видяхме, завземането на Градините от противника измени всичко. Отрядът на Мантоне не беше стигнал до улица Толедо, когато републиканският пост на улица свети Фердинанд ги помисли за санфедисти и откри огън. Няколко човека отвърнаха на изстрелите и патриотите бяха готови да започнат престрелката, но Мантоне се досети и извика: „Да живее републиката!“

Като чуха този вик, подхванат с ентусиазъм от двете страни, патриотите от барикадите и тези от манастира Сан Мартино се хвърлиха в обятията си. За щастие, въпреки петдесетината изстрела, беше убит само един човек, а двама бяха леко ранени. Четиридесет защитници на барикадите поискаха разрешение да се присъединят към експедицията и сред одобрителни викове бяха приети в отряда на Мантоне.

Патриотите се спуснаха мълчаливо по склона Джиганте и преминаха през квартал Санта Лучия. Когато до замъка Уово оставаха петстотин крачки, четирима от барикадите, които знаеха паролата, тръгнаха напред, за да не се повтори недоразумението от преди малко. Тази предпазна мярка не беше излишна.

Скоро Салвато с двестате си калабрийци и Микеле със стотина ладзарони се присъединиха към Мантоне. Откъм Новия замък не очакваха вече никого, така че, ако нарасналият сега отряд внезапно се появевше до църквата Санта Лучия, би могъл да създаде големи неприятности на противника. Всичко това беше обяснено на патриотите съвсем накратко.

Удари полунощ. Преброиха се. Разполагаха със седемстотин човека, въоръжени до зъби и решени скъпо да продадат живота си. Произнесоха и клетвата да отмъстят на санфедистите за погрешно убития патриот. Републиканците знаеха, че санфедистите нямат определена парола и че се разпознават по възгласа „Да живее кралят!“ Първият санфедистки пост беше при параклиса Санта Мария ин Портико. Дотук не беше достигнала новината за завладяването на Градините от албанците, така че часовите не се учудиха (още повече, че бяха дочули стрелба от улица Толедо), когато към тях се приближи отряд, който викаше „Да живее кралят!“ Те допуснаха републиканците плътно до себе си и вече се готвеха да се побратимят с тях, когато изведнъж заблестяха кинжалите и часовите паднаха жертва на своята доверчивост. Само един успя да стреля и да извика „тревога!“.

Командирът на батареята, стар войник, беше по-предпазлив от неопитните санфедисти. Като чу изстрела и възгласа на часовия, той мигновено вдигна хората си, дочуха се викове „Стой!“ Патриотите разбраха, че са открити и се втурнаха към батареята с викове „Да живее Републиката!“

Постът се състоеше от калабрийци и отбрани войници на кардинала. Битката беше отчаяна. Николино, Мантоне и Салвато вършеха чудеса, Микеле не изоставаше от тях. Биха се два часа, задавяха се от кръв. Земята се покри с трупове. Най-после, републиканците взеха връх и овладяха батареята.

Така беше постигната главната цел на трите републикански операции. До разсъмване оставаше още цял час и Салвато предложи да изненадат албанския отряд в Градините, който прерязваше връзката между замъка Уово и манастира Сан Мартино. Предложението беше горещо одобрено. Републиканците се разделиха на два отряда. Единият под ръководството на Салвато и Микеле, тръгна по улица Паскуале и улица света Тереза и, без никой да забележи, спря на улица Рочела, зад двореца Васто. Другият, оглавяван от Николино и Мантоне, тръгна нагоре по улица Света Катерина и улица Кияйя, но беше забелязан от противника и трябваше да открие огън.

Като чуха първите изстрели, републиканците на Салвато и Микеле се устремиха през всички врати и градини на двореца Васто към Градините, изкатериха се на стените и от там удариха албанците в тил. Те, като истински планинци, се съпротивляваха мъжки, но против тях бяха отчаяни хора, — в това последно сражение патриотите бяха поставили на карта живота си. Албанците бяха изтребени поголовно. Тогава победителите оставиха в кървавата кал своите и чуждите мъртъвци и, опиянени от победата, обърнаха взор към улицата Толедо.

Мамоне и Фра Дяволо постепенно разбраха, че барабаните на улицата Инфраската са били лъжлива тревога, за да прикрият истинската, затова се върнаха на предишните си позиции на улица Толедо. Те с тревога се вслушваха в шума на битката, който идваше откъм Градините и се успокоиха малко едва след половин час, когато всичко утихна. Но изведнъж от тесните улички, които се спускат от Афлито към Карита, изригна човешка лавина. Страшна, смъртоносна и разрушителна, тя се понесе по площада, като помиташе всичко по пътя си и оставаше на каменните плочи следа от мъртви тела, широка триста метра, а после се вля в срещуположните улици.

Отрядите на патриотите се събраха на площад Кастело и улица Медина. Тримата командири се прегърнаха, защото при такива случаи хората, разделяйки се, не знаят ще се видят ли някога отново.

— Наистина не зная, — възкликна Николино, който се върна в замъка Уово с петдесетина бойци, — наистина не зная, дали Господ Бог е отворил прозорчето си или не, но ако не е, явно е сгрешил. Би видял славно зрелище! Би видял хора, които предпочитат да умрат свободни, отколкото да живеят под властта на тирана!

Салвато отведе своите хора в Новия замък. Комендантът Маса не беше мигнал през цялата нощ и тревожно се вслушваше в стрелбата, която отначало се отдалечаваше, а после започна да приближава. Когато започна да се разсъмва, той видя как от площад Кастело и улица Медина изтичаха републиканците и заповяда да отворят вратите на замъка, за да ги укрие по-бързо в случай на поражение. Но републиканците бяха победители и сега, когато пътищата бяха възстановени, всеки, дори Мантоне можеше да се върне на предишните позиции.

И така, широко разтворените врати на замъка отново се затвориха зад гърба на Салвато и неговите калабрийци, зад гърба на Микеле и отряда ладзарони, който беше намалял с една четвърт.

Републиканците бяха изгубили почти двеста човека, но унищожиха повече от седемстотин санфедисти, които бяха извънредно учудени от това, че в момента, когато се смятаха за победители, ги постигна този ужасен разгром.