Ема Лайона

XLIVОБВИНЕНИЯТ

Генералът и Салвато отидоха по улица Толедо до Бурбонския музей, спуснаха се по улица Студи, пресякоха площад Пиние и по улица Фория стигнаха да Поджореале.

Там чакаше карета. Целият ескорт на генерала се състоеше от камериера му, който седеше на капрата.

— Скъпи ми Салвато, — каза генералът, — трябва де се разделим. Утешава ме само това, че тръгвайки по лошия път, аз поне оставям вас на добър. Дали ще се видим някога? Едва ли. Знаете, че за мен бяхте повече от приятел, бяхте ми почти като син, и ви моля: не ме забравяйте.

— О, никога! Никога! — прошепна Салвато. — Но какви са тези лоши предчувствия? Вас просто ви отзовават.

— Шампионе извади от джоба си един брой от френския „Монитор“ и го подаде на Салвато. Той прочете:

„Предвид на това, че генерал Шампионе употреби своята власт и сила, за да се противопостави на властта, дадена от нас на комисаря Фейпу, и, следователно, открито въстана против френското правителство, гражданинът Шампионе, дивизионен генерал, командващ неаполитанската армия, ще бъде арестуван и съден от военен съд за нарушаване на законите“.

— Виждате ли, скъпи приятелю, всичко е много по-сериозно.

Салвато въздъхна и вдигна рамене.

— Генерале, — каза той, — мога да твърдя само едно: ако бъдете осъден, на света ще се появи град, който ще затъмни Атина в своята неблагодарност, и това ще бъде Париж.

— Уви! — каза Шампионе. — Бих се утешил, ако бях Темистокъл.

И като притисна Салвато до сърцето си, влезе в каретата.

— Значи, ще пътувам сам? — попита го младежът.

— Бог пази осъдените, — отвърна генералът.

Шампионе вземаше твърде голямо участие в събитията, които току-що разказахме, и остави твърде дълбока диря в историята на Наполеон. Затова, съпровождайки го във Франция, не можем да не проследим да края славния му живот, който, впрочем, не беше много продължителен.

Когато минаваше през Рим, народът, комуто беше дарил свободата, му поднесе пълно военно снаряжение и кон с думите: „На генерал Шампионе, консул на Римската република“.

Преди да напусне Вечния град, той получи следното послание от неаполитанското правителство:

Бяхме казали, че споменът за Шампионе в Неапол беше неизличим. Отпътуването му действително беше прието като обществено действие. Две години по-късно историкът Куоко писа в изгнание:

„О, Шампионе! Ти не си вече между живите, но при спомена за теб, ние отдаваме в тази книга дължимата почит на твоята твърдост и справедливост. Какво от това, че Директорията ти е нанесла обида. Тя не може да те унижи. От деня, в който изпадна в немилост, ти стана кумир за нашия народ“.

В Болоня генерал Льомоан предаде на този нов Сципион писмото на Барас, който не споделяше решението на колегите си и наричаше Шампионе свой приятел, предричайки за временната му немилост славен край и блестящо възнаграждение.

За голямо учудване на Шампионе, в Милано го събудиха в полунощ и му прочетоха нов декрет на Директорията от името на главнокомандуващия италианската армия Шерер. Шампионе беше обвинен в заговор против правителството и трябваше да лежи в затвора шест месеца.

Съставителят на декрета беше членът на Директорията Мерлен, който след падането на властта, към която принадлежеше, трябваше да започне кариерата си от низшите чинове на магистратурата при Буонапарте и да стане генерален прокурор при Наполеон.

Но в същото време Шампионе изпита и дълбоко удовлетворение. Жубер, един от най-преданите хора на революцията, славата на Републиката, подаде оставка при вестта за обвинението на приятеля си.

Шампионе, изпълнен с доверие към трибунала, пред който трябваше да прекара заточението си, и на Барас — молба да ускори процеса му.

Но ако бързината да отдалечат Шампионе от Неапол, за да могат комисарите на Директорията спокойно да продължат грабежите си, те съвсем не държаха де ускорят съдебната процедура, защото отлично знаеха какъв ще бъде изходът от процеса.

И така, Шерер излезе от трудното положение като изпрати Шампионе да пътешествува. Той го изпрати от Милано в Модена, после го върна в Милано и най-после — в Торино, където го затвори в крепостта.

Една сутрин от торинската цитадела генералът видя пътя, изпълнен с пешеходци, коли и фургони. Това беше френската армия, разбита, по-скоро поради некадърността на Шерер, отколкото поради таланта на Край и мъжеството на Суворов…

Шампионе беше отмъстен. За нещастие, това отмъщение беше позор за Франция. Към острата нравствена болка се присъединяваше и горестната гледка на нещастните войници, които, боси и раздърпани, съпровождаха злочестата си плячка.

Шампионе видя как бягаха същите нещастни войници, които беше водил към победи. Той видя съблечените и боси, тези, които беше облякъл, умиращи от глад тези, които беше нахранил, сираци тези, чиито баща беше той. Това бяха ветераните от неговата армия в Самбра и Маас!

Когато разбраха, че този, който беше техен генерал, се намираше в затвора, войниците поискаха да го разрушат и под командването на Шампионе отново да тръгнат в настъпление. Шампионе отказа да поведе ветераните си като командир. Той грабна пушката, за да се сражава като доброволец. За щастие, неговият защитник му попречи.

— Какво ще си помисли вашият приятел Жубер, когато узнае какво сте направили, — каза той. — Жубер, който подаде оставка при вестта, че са ви отнели шпагата. Ако искате да ви убият без съд, ще започнат да ви говорят, че нарочно сте приключили със себе си, тъй като се смятате за виновен.

Този довод го убеди. Няколко дни след отстъплението на французите, при напускането на Торино, генерал Муро, сменил Шерер на поста главнокомандуващ италианската армия, заповяда да пратят Шампионе в Гренобъл. Това беше почти родният му край.

По странна игра на случая, спътници на генерала се оказаха Мак, който му беше предал шпагата си в Казерета, и папа Пий VI, когото революцията изпрати да умре в Валанс. Шампионе трябваше да бъде съден именно в Гренобъл. Пред съвета на петстотинте Мари Жозеф Шение извика: „Вие предадохте на военен съд Шампионе, за да го накарате да се покае, че е отхвърлил последния трон в Италия!“

Като първи свидетел беше призован Вилньов.

— Защо не призовете всички очевидци на неговите победи? — започна той. — Показанията им ще бъдат толкова единодушни, колкото и възмущението им. Чуйте думите на прославения историк: „Несправедливата власт може да причини зло на честния човек, но не може да го обезчести“.

Настъпи тридесети прериал, когато от правителството на Директорията бяха изгонени Трейяр, Ларивиер-Лено и Мерлен и назначени Гойе, Роже, Дюко и генерал Молен.

Камбасерес получи министерството на правосъдието, Франсоа дьо Нюшато — министерство на вътрешните работи, Бернадот беше назначен за военен министър.

Той веднага прекрати като срамен и антинационален процеса срещу Шампионе, неговия другар по оръжие от армията в Самбра и Маас, и му написа следното писмо:

Шампионе потегли, за да поеме командването на Алпийската армия. Но злата съдба на Франция успя да вземе връх над щастливия му жребий. Жубер, който беше откраднал от армията си 15 скъпоценни дни, за да ги посвети на жена си, изгуби сражението при Нови и беше убит.

Не толкова щастлив, колкото своя приятел, Шампионе изгуби сражението при Фоскано и, вместо да бъде убит, се разболя тежко и умря с възклицанието:

— Щастлив е Жубер!

Последната си въздишка Шампионе изпусна в Антиб. Погребаха го в Квадратния форт. В чекмеджето на писалището му не намериха дори и сто франка и главният щаб го погреба на свои разноски.