Ема Лайона

XIVВТОРИЯТ ДЕН

Точно в шест сутринта огнена стрела проряза сумрачното небе над мрачната грамада на замъка и се разнесе оръдеен изстрел: сигналът беше даден.

Отговориха му тръбите и барабаните на французите и от всички височини, подсилени през нощта с оръдия, едновременно блесна огън и общият оръдеен залп прокънтя из улиците на Неапол.

По този сигнал французите започнаха атака срещу Неапол от три страни.

Келерман, който командуваше десния фланг, се съедини с Дюфрес и нападна града през Каподимонте и Каподикино. Двойната атака трябваше да се слее пред вратите на катедралата Сан Дженаро на улица Тория.

Шампионе беше решил да премине през Капуанската порта, пред която Тиебо беше произведен в чин бригаден генерал и да влезе в града по улиците Трибунале и Сан Джовани а Карбонара. Най-после Салвато, Матийо Морис и Брусие трябваше, както вече казахме, да форсират моста Магдалина и да завладеят замъка Кармине. През площада на Стария пазар трябваше да се изкачат до улица Трибунале и по брега на морето, да стигнат вълнолома.

Ладзароните, които трябваше да защитават Неапол откъм Каподимонте и Каподикино, се намираха под командуването на Фра Пачифико; командир на защитниците на Капуанската порта беше нашият приятел Микеле — глупака; най-после, неговият помощник Палиукела, възглавяваше тези, които трябваше да отбраняват моста Магдалина и портата Кармине. При такъв род сражения, когато да се превземе града с пристъп означава да се отвоюва една след друга всяка къща, въстаналото население представлява особена и съвсем не по-малка опасност, от колкото редовната войска. Армията се сражава механично, хладнокръвно, с възможно най-малко загуби, както е казал лично Шампионе. От своя страна, въстаналото население заменя стратегическите разчети, които се предотвратяват лесно, защото могат лесно да бъдат предвидени, с яростния взрив на страстите, упорството, стигащо до изстъпление, и хитростта на изобретателните единици.

И така, това вече не беше обикновено сражение, а бой не на живот, а на смърт, клане, скотобойна, кървава схватка, в която нападателите трябва да противопоставят на яростта на отчаянието упорството на мъжеството. При тези особени обстоятелства, когато десет хиляди французи се сблъскаха лице в лице с население от петстотин хиляди души, фланговете и тилът им бяха под угрозата на тройно въстание — в Абруцо, Капитанета и Тера ди Лаворо, когато на помощ на въстаналия народ можеше да се върне по море армията, все още способна да се възроди от разбитите части и да нарасне четворно, вече ставаше дума не за победа заради честта, а за спасяване на живота им. Цезар е казал: „Във всички сражения, които съм водил, аз съм се бил за победа, в Мунде се сражавах за живота си“. В Неапол Шампионе можеше да повтори думите на Цезар: той трябваше да се сражава, за да не загине.

Войниците също знаеха това: от превземането на Неапол зависеше спасението на армията. Френското знаме трябваше да се развее над града, пък дори и над купчина пепел.

При всеки военен поход има двама човека, които носят запалителни факли за артилерията. Когато са безсилни оръдията, брадвата и щикът — огънят трябва да проправи път в непроходимия лабиринт от улици и пресечки, както става в непроходимите гори на Америка.

Почти в едно и също време, към седем сутринта, Келерман влезе, предшествуван от своите драгуни, в предградието Каподимонте; Дюфрес, начело на гренадирите — в Каподикино; Шампионе премина през Капуанската порта, Салвато, трицветното знаме на Италианската република — синьо, жълто и червено — форсира моста Магдалина и видя как оръдията от крепостта Кармине покосяваха първите редици.

Би било невъзможно да се проследят подробно всичките тези три атаки. Впрочем, подробностите бяха навсякъде едни и същи. В няколкото квартала, там, където французите се опитваха да си пробият път, те срещаха една и съща съпротива — яростна, нечувана — хората се биеха до смърт. Нямаше нито един прозорец, нито един балкон, нито едно прозорче на изба, които да не бяха защитавани и да не изхвърляха огън и смърт. Французите, от своя страна, настъпваха, придвижваха напред артилерията си, преследвани от картечен дъжд; те нахълтваха в домовете, разрушавайки всичко по пътя си, къща след къща, и оставяха след себе си купчина пепел. Къщите, които не можеха да превземат, предаваха на огъня.

И тогава, от дълбините на огнедишащия кратер, откъдето се издигаха огнени езици и кълба дим, сгъстявайки се над градя, като погребално покривало, се разнесоха предсмъртните стонове и проклятията на нещастниците, изгаряни живи. Улиците представляваха нажежена пещ, под която течеше кървав поток. Ладзароните защитаваха всеки площад, всяка улица, всеки кръстопът с ум и мъжество, каквито не можеше да се очакват от една редовна армия. Ту отблъснати, ту настъпващи, ту победени, ту побеждаващи, те намираха убежище в познатите улички, без да прекъсват сражението и отново преминаваха в настъпление с енергията на отчаянието и упорството на фанатизма.

Френските войници, не по-малко яростни в атака, отколкото противниците им в отбраната, преследваха ладзароните сред пламъците, които, изглежда, считаха за свой дълг да ги погълнат. Подобни на дяволи, сражаващи се в родната стихия, черни от сажди, с димящи дрехи, те изскачаха от горящите домове, за да нападнат отново с още по-голяма смелост от преди. Сражават се, настъпват, отстъпват от купчините развалини, рушащите се домове ги погребват под отломките си; щиковете проникват в телата, но редиците се стягат отново, показвайки небивалото зрелище на бой гърди в гърди на тридесет хиляди воини или, по-точно, тридесет хиляди двубоя, когато обикновеното оръжие се оказва безполезно. Френските войници с удар на пушката в оръдието свалят щика и пробождат с него, като с кинжал, а пушките, които няма кога да бъдат презаредени, се превръщат в тояги. Ръцете търсят гърлото на врага, зъбите гризат, гърди се стоварват върху гърди. В пепелта, по камъните, по горящите въглени, в ручеи кръв пълзят ранените; тъпчат ги като змии и те, смазани, предават Богу дух. Земята се отвоюва педя по педя и на всяка крачка настъпват мъртвец или умиращ. Към пладне възникна опасността, че ладзароните могат да получат подкрепление. Десет хиляди фанатици, подстрекавани от свещениците, се бяха отправили предния ден по Понтанския път, за да си възвърнат Капуа. От висотата на амвона архиепископът им беше обещал победа. Те не се съмняваха, че стените на Капуа ще паднат пред тях, както стените на Йерихон пред израилтяните. Това бяха хора от кварталите на Малкия вълнолом и Санта Лучия.

Но при вида на тълпата, която вдигаше прах между старата Капуа и новата, Макдоналд, който оставаше в душата си французин, дори и в оставка, доброволно оглави гарнизона на крепостта и докато десетте оръдия от високите крепостни стени обсипваха с картеч тълпата, на два пъти атакува през разположените една срещу друга порти. Образува огромен кръг, в чийто център беше Капуа с нейните оръдия, а в двете крила — пехотата и стрелците. Опустошенията в редовете на ладзароните бяха страшни. Две хиляди убити и ранени останаха да лежат на бойното поле между Казерта и Понтана. Всички, останали живи и невредими, или леко ранени, побягнаха и се събраха едва в Казанова.

На другият ден оръдейна канонада се разнесе от страната на Неапол. Измъчени, невъзстановени от вчерашното поражение, ладзароните се подкрепяха с вино и чакаха вести от бойното поле. На сутринта те узнаха, че французите са победили, завладели са двадесет и седем оръдия, убили са хиляда и взели в плен шестстотин човека.

Тогава те отново се събраха и в група от седем хиляди човека, бързо потеглиха на помощ на защитниците на Неапол, оставяйки по пътя си като кървава диря ранените, които се бяха присъединили към тях през нощта, и сега вече нямаха сили да ги следват.

На площад Кастело се разделиха на три групи: едната през улица Толедо трябваше да отиде на помощ на площад Пи-ние; другите по улица Трибунале трябваше да стигне замъка Капуано; третите през Марина — до Стария пазар.

Покрити с прах и кръв, пияни от виното, с което ги бяха поили по пътя новото попълнение ладзарони започнаха да се вливат в редовете на тези, които бяха защитавали града предния ден.

Самите те веднъж победени, дошли на помощ на победените си братя, те не искаха да допуснат второ поражение. Всеки републиканец, който се сражаваше сам против шест, сега трябваше да порази още един или двама, а за да порази, трябваше не само да ги рани, но да ги убие, защото, както вече казахме, тези, които даваха някакви признаци на живот, продължаваха да се бият упорито до последен дъх.

И така, битката продължи почти до три часа, без някоя от страните да вземе превес. Салвато, Моние и Матийо Морис превзеха замъка Кармине и Стария пазар. Шампионе, Тиебо и Дюем завладяха замъка Капуано и придвижиха аванпостовете си до площад Сан Джузепе, а Дюем стигна до улица Трибунале. Келерман измина цялата улица Кристалине, докато Дюфрес, след ожесточени боеве, превзе Болницата за бедни.

И тогава, благодарение на изнемогата от двете страни, настъпи нещо като примирие: хората се бяха уморили да убиват. Шампионе се надяваше, че ужасният ден, когато ладзароните изгубиха четири или пет хиляди човека, ще им послужи за урок и те ще молят за милост. Но като не видя никакво желание за примирение от тяхна страна, под звуците на изстрелите главнокомандуващият написа на един барабан обръщение към народа на Неапол и поръча на своя адютант Вилньов, който отново беше поел задълженията си, да го предаде на неаполските магистрати. Като парламентьор, връчиха му тръба и бяло знаме. Но сред ужасния безпорядък, чиято жертва стана градът, магистратите бяха изгубили всякакъв авторитет. Патриотите, знаейки, че у дома ще ги убият, се криеха. Въпреки тръбата и бялото знаме, навсякъде, където се опитваше да мине, Вилньов срещаше само пушечни изстрели. Куршум проби седлото му и той трябваше да се връща пеша, без да може да запознае врага с прокламацията на генерала.

Ето я. Беше съставена на италиански, който Шампионе знаеше толкова добре, колкото и френския.

След приема, оказан на Вилньов, не оставаше никаква надежда, поне за този ден. В четири часа неприятелските действия се възобновиха с още по-голяма ожесточеност от преди. Дори нощта, спуснала се от небето, не можа да раздели сражаващите се. Едни продължаваха да стрелят в тъмнината, други заспиваха направо на земята, сред трупове, гореща пепел и пламтящи развалини.

Френската армия, изнемогваща от умора, изгубила хиляда човека, повечето убити, отколкото ранени, все пак издигна трицветното знаме над крепостта Кармине, замъка Капуано и Болницата за бедни.

Както вече казахме, почти една трета от града беше в техни ръце.

Беше дадена заповед да не оставят оръжието през нощта, да запазят заетите позиции и на разсъмване да възобновят боя.