Ема Лайона

IXКАКВО ОЧАКВАШЕ КОМЕНДАНТЪТ НА ЗАМЪКА

Няма да се връщаме към събитията, които вече преминаха пред очите ни. Ще кажем само, че от стените на замъка, благодарение на превъзходния далекоглед на коменданта, Николино виждаше всичко, което ставаше по улиците на Неапол. Колкото до събитията, които не можеха да се видят, то комендантът Бранди, станал истински приятел на пленника си, му разказваше за тях толкова добросъвестно, колкото префектът на полицията, докладващ пред по-голямо началство.

От височината на укрепленията Николино видя също страшното и ужасяващо зрелище на опожарения флот, узна за примирието в Спаранизе, проследи пристигането на каретите с френските офицери, дошли да получат контрибуциите, и научи на следния ден с каква монета им бяха платили. Най-после стана свидетел на всички перипетии около оттеглянето на кралския наместник, като се почне от назначаването на Молитерно за диктатор до публичното им покаяние с херцог Рока Романа. Всички тези събития изглеждаха неразбираеми за обикновения наблюдател, но обясненията на коменданта изясняваха техния смисъл и бяха за Николоно като нишката на Ариадна в лабиринта на политиката.

И така, да се върнем към двадесети януари. Тогава стана известно за окончателното нарушаване на примирието след срещата с княз Молитерно с френския генерал, за това, че в шест сутринта френските войски бяха вече срещу Неапол.

Това известие вбеси ладзароните забравяйки всяка военна дисциплина, те сами си избраха предводители — Микеле и Палиукела, крещейки, че не искат и да знаят за други началници. После, като се присъединиха към войниците и офицерите, завърнали се от Ливорно с генерал Назели, започнаха де подреждат оръдията в Поджореале, Каподикино и Каподимонте. Други ладзарони бяха разположени при Капуанската порта, на улича Маринела, на площад Пиние и всички пунктове, от където можеха да очакват нападение на французите. През този ден, когато Неапол се готвеше за отбрана, въпреки отчаяните усилия на Микеле и Палиукела, грабежите, пожарите и убийствата достигнаха невиждани размери.

От крепостните стени на замъка Сан Елмо Николино с ужас наблюдаваше извършващите се престъпления. Той се учудваше, че партията на републиканците не предприема никакви мерки против подобни зверства и се питаше, дали комитетът на републиканците не е доведен до толкова жалко състояние и е позволил на ладзароните да станат господари в града, след като не опитваше да сложи край на всички тези безчинство.

Непрекъснат вопъл се разнасяше из различните квартали на града и се издигаше до височината на крепостта Сан Елмо. Кълбета дим се издигаха над скупчените къщи и, разнасяни от сирокото, надвисваха над града като гъста пелена. Убийствата, започнали на улицата, продължаваха по стълбите и завършваха върху терасите на дворците, на разстояние почти един изстрел от часовите. Роберто Бранди обходи всички врати и подземни изходи на замъка, където удвои караула и даде заповед да се стреля по всеки, който се яви в крепостта, бил той ладзарони, или републиканец. Той провеждаше, видимо с враждебни намерения, някакъв свой таен план.

Кралското знаме продължаваше да се развява над стените на крепостта, въпреки отпътуването на краля. Това знаме, в знак на вярност към монарха, радваше очите на ладзароните. С далекоглед в ръка Николино напразно търсеше по улиците на Неапол познати нему лица. Беше известно, че Молитерно още не се е върнал в града, Рока Романа се криеше, Мантоне, Скипани, Чирило и Веласко изчакваха.

В два след обяд стана смяна на караула; в крепостта часовите са сменяха през два часа.

На Николино му се стори, че часовоят, който беше най-близо до него, му кимна с глава. Той не даде вид, че е забелязал това, но след няколко секунди отново погледна към него.

Този път нямаше място за съмнение. Знакът беше още по-очевиден, тъй като другите трима часови бяха устремили поглед — едните към хоризонта, по посока на Капуа, от където се очакваха французите, другият — към Неапол, който беше предаден на огън и меч, и не обръщаха внимание на четвъртия часовой и пленника.

И така, Николино безпрепятствено можа да се доближи до караулния и премина само на крачка от него.

— Днес на обяд разгледайте внимателно хляба си, — подхвърли му човекът.

Николино потръпна и продължи разходката си. Първото му чувство беше страх: помисли си, че искат да го отровят. След двадесет крачки той се обърна и като мина отново покрай часовия, попита:

— Отрова?

— Не, бележка.

— А! — възкликна Николино като веднага почувства облекчение. И отдръпвайки се на известно разстояние от часовоя, повече не погледна към него.

„Най-после републиканците са се решили на нещо!“ Липсата на инициатива у средното съсловие и благородниците е главният порок на неаполитанците. Колкото народът, като прах, носен от вятъра, винаги е готов за въстание, толкова средната класа и аристокрацията се боят от революцията. При всяка промяна, която се извършва, те се боят да не изгубят имотите си, докато народът, който не притежава нищо, може само да спечели.

Беше три часът след обяд. Николино обядваше в четири: следователно, трябваше да чака още един час. Той му се стори цяла вечност. Николино броеше всичките четвъртинки и половини, които отзвъняваха тристате камбанарии на Неапол. Той слезе в килията си, масата беше сложена както винаги; хлябът лежеше до приборите. Не беше разчупен — цялата горна коричка беше гладка и недокосната. Ако бележката беше вътре, сигурно я бяха изпекли в тестото.

Николино реши, че предупреждението е било лъжливо. Той погледна тъмничаря, който му прислужваше на масата, откакто блюдата започнаха са стават по-изискани, надявайки се, че той ще му даде някакъв знак да разчупи хляба. Но пазачът оставаше безразличен.

Николино разгледа масата, търсейки предлог да го отпрати. Всичко беше безупречно.

— Приятелю, — обърна се той към надзирателя, — комендантът е толкова добър към мен, че несъмнено ще ми изпрати бутилка асприно за възбуждане на апетита, ако го помоля за това.

Асприното е за Неапол това, което представлява за Париж сюрезанското вино.

Тъмничарят излезе, повдигайки рамене, което означаваше: „що за приумица, да иска оцет, когато на масата има лакрима кристи и вино от лозята на Прочида!“

Но тъй като му бяха наредили да бъде особено внимателен с пленника, той се почини с такава скорост, че дори не затвори вратата след себе си. Николино го повика.

— Да, ваша светлост?

— Моля ви да затворите вратата, приятелю. Отворените врати изкушават пленниците.

Тъмничарят, който знаеше, че бягството от замъка е невъзможно, ако само човек не се спуснеше като Еторе Карафа с въже от стените, затвори вратата не толкова за успокоение на собствената си съвест, колкото, за да не постъпи неучтиво с херцога.

Щом ключът се обърна в ключалката, Николино, чувствайки се в безопасност, разчупи хляба. Той не грешеше. В средата се намираше малка, прилепнала за тестото бележка, която показваше, че е била поставена, преди да изпекат хляба.

Николино се ослуша, и като не долавяше никакъв шум бързо я разгъна. Там пищеше следното:

„Легнете си без да се събличате. Ако чуете шум между единадесет и дванадесет, не се тревожете. Ще бъдат ваши приятели. Бъдете готов да им помогнете“.

— Дявол да го вземе! — измърмори Николино. — Добре че ме предупредиха. Бих ги взел за ладзарони и здравата щях да ги натупам. Да видим послеписа:

„Необходимо е на разсъмване френското знаме да се развее над крепостта. Ако опитът ни не успее, направете всичко възможно от ваша страна. Комитетът ви предоставя петстотин хиляди франка“.

Николино разкъса бележката на хиляди малки късчета и я разпръсна из тъмнината.

Той тъкмо беше приключил, когато ключът се завъртя и на прага се появи тъмничарят с бутилка асприно.

Николино, който беше наследил от майка си френския вкус, не можеше да търпи асприното. Но този път трябваше да принесе жертва за родината си. Той напълни чашата, вдигна я, произнесе тост за здравето на коменданта и я пресуши на един дъх, примлясквайки с език така, като че ли току-що беше изпил чаша шамбретен, шато лафит или бузи. Възхищението, което тъмничарят изпитваше към Николино се удвои: човек трябваше да обладава мъжеството на античен герой, за да изпие чаша подобно вино без да се намръщи.

Обедът беше още по-добър от обикновено. Николино изказа благодарност на коменданта, който се появи, както му беше станал навик, по време на десерта.

— Е, — отвърна Роберто Бранди, — трябва да благодарите не на готвача, а на асприното, което ви е отворило апетита.

Николино нямаше навика да се качва на укрепленията след обяда, който сега, когато беше станал много по-обилен, продължаваше до пет и половина и дори до шест вечерта. Но, възбуден не толкова от изпитото вино, както си мислеше комендантът, колкото от получената бележка, виждайки, че сеньор Бранди е в добро настроение, Николино започна толкова упорито да се оплаква от тежест в стомаха и главоболие, че комендантът сам му предложи да излезе на чист въздух.

Николино накара да го се молят; после, за да не обиди коменданта, се съгласи да се качат заедно на стената.

Вечерта Неапол предлагаше същата гледка, както и през деня, само че в тъмното тя беше още по-ужасна.

Сега грабежите и убийствата се извършваха при светлината на факли, чиито огньове се мятаха в мрака като безумни, като че ли играеха някаква фантастична и страшна игра, измислена от смъртта. От към града се издигаха пламъците на пожара, гъстият дим се разстилаше над цялата област и Неапол напомняше в този час Рим, преди осемнадесет века, по времето на Нерон.

Николино би могъл успешно, като украси главата си с венец от рози и запее стиховете на Хораций под акомпанимента на лира, да изпълни ролята на божествения император, приемник на Клавдий и син на Агрипа и Домициан.

Но Николино нямаше желание да фантазира. Той просто наблюдаваше убийствата и пожарите, незапомнени от времето на Мазаниело, и с ярост в сърцето гледаше бронзовите дула на оръдията; на мястото на сеньор Бранди, той бързо би накарал всички тези разбойници да търсят убежище в каналите, от където се бяха появили.

В тоя момент нечия ръка докосна рамото му и четейки мислите му, нечий глас попита:

— Какво бихте направили на мое място?

Николино нямаше за що да се обръща: той беше познал гласа на достойния комендант.

— Кълна се в честта си, не бих се колебал нито миг! — извика той. — веднага бих открил огън по тези убийци в името на човечността и цивилизацията!

— По-спокойно, младежо! Знаем ли, как ще го посрещнат и какво ще ни струва всеки оръдеен залп? На вашата възраст вие говорите като френски рицар: „постъпи както повелява дългът и да става каквото има да става!“

— Казвал го е рицарят Баяр.

— Да, но на моята възраст и като баща на семейство, аз казвам: „мисли първо за себе си“. Това не думи на рицаря Баяр. Изрича ги здравият разум.

— Или егоизмът, скъпи коменданте.

— Това е едно и също, скъпи пленнико.

— Какво искате, най-после?

— Нищо. Просто си стоя на балкона, спокоен съм и нищо не ме заплашва. Гледам и изчаквам.

— Виждам, че гледате. Не разбирам какво очаквате.

— Това, което може да очаква комендантът на непристъпна крепост: чакам да ми направят предложение.

Николино взе тези думи за това, което те означаваха в действителност: предложение за преговори.

Но той нямаше пълномощия да преговаря с коменданта от името на републиканците, в писмото му предлагаха само да изчака спокойно и, ако е възможно да подпомогне събитията, които трябваше да се случат между единадесет и дванадесет вечерта.

Можеше ли да знае, че това, за което биха се договорили с коменданта, би помогнало главно на републиканците?

Затова Николино замълча. Като видя това, Роберто Бранди за трети или четвърти път обиколи, подсвирквайки си, всички постове и заповяда на часовите да удвоят бдителността, а на артилеристите да стоят до оръдията с готови фитили.