Ема Лайона

XXXIIЛЕОНОРА ФОНСЕКА ПИМЕНТЕЛ

Вечерта на същия ден, когато кардинал Руфо се срещна с. Карачиоло, в салона на херцогиня Фуско се бяха събрали тези достойни граждани на Неапол, които приемаха новите принципи и се обявяваха за привърженици на републиката, провъзгласена преди осем дни, и на французите, които я поддържаха.

Вече ни са известни почти всички главни участници в тази революция; видяхме ги в действие и знаем колко мъжествено се държаха те.

Остава ни да запознаем читателя с няколко патриоти, които още не са представени, но би било нечестно да ги забравим, тъй като потомството си спомня за тях с признателност.

И така, да отворим вратата към салона на херцогинята между осем и девет вечерта, и, с привилегията на всички романисти да наблюдават, оставайки невидими, да присъствуваме на една от първите вечери, когато Неапол вече вдъхваше с пълни гърди опияняващия въздух на свободата.

Салонът, където беше събрано интересното общество, което смятаме да представим на читателя, имаше тези величествени размери, които италианските архитекти предпочитат за главните зали на дворците, които строят. Сводестият таван, покрит с фрески, се поддържаше от колони покрай стените. Фреските бяха рисувани от Солимена и, според обичая на времето, възкресяваха митологически сюжети. В дъното на салона, в най-тясната и продълговата негова част, на три стъпала се издигаше подиум, който би могъл да служи едновременно за сцена, на която да се играят малки пиеси, и за естрада, където се разполагаха музикантите по време на балове. Сега там имаше пиано, до което стояха трима души. Едната от тях беше жена, която държеше в ръцете си нотен лист с написани думи, и всички го изучаваха.

Тези трима бяха: Леонора Фонсека-Пиментел, поетът Винченцо Монти и маестро Доминико Чимароза.

Леонора Пиментел, чието име ние често произнасяхме, и то винаги с възторг, който предизвиква добродетелта, и с уважение, възбудено от страданието, беше жена на около тридесет-тридесет и пет години, с по-скоро приятна, отколкото красива външност. Тя беше висока, добре сложена, с черни очи, както и й подобава на неаполитанка от испански произход; движенията й бяха величествени и пълни с достойнство, като на оживяла антична статуя. Леонора беше едновременно поет, музикант и политик. Тя събираше в едно талантът на баронеса дьо Стал, Делфина Ге и госпожа Ролан.

В поезията тя си съперничеше с Метастазис; в музиката — с Чимароза, в политиката — с Марио Пагано.

В този момент тя четеше патриотичната ода на Винченцо Монти, към която Чимароза беше съчинил музика.

Винченцо Монти, човек на около 45 години, беше съперник на Алфиери, когото превъзхождаше в хармонията на стиха, поетичността и изяществото на слога. На младини беше секретар на глупавия и алчен княз Браски, племенник на папа Пий VI, за чието обогатяване папата поддържаше скандалния процес Лепри. Винченцо Монти беше написал три трагедии — „Аристодем“, „Тай Гракх“ и „Манфред“ — и поема от четири песни, „Басвилиана“, за сюжет на която послужи смъртта на Басвил. По-късно Монти стана секретар в Директорията на Цизалпинската република, професор по красноречие в Париж и по изящна словесност в Милано. Той току-що беше съчинил думите на „Италианска Марсилеза“, към която Чимароза написа музика, и сега Леонора четеше с възторг тези редове, защото прекрасно отговаряха на чувствата й.

Доминико Чимароза, който седеше пред пианото и разсеяно плъзгаше пръсти по клавишите му, беше роден през същата година, както Монти. Но никога две човешки същества не бяха се различавали толкова силно едно от друго, поне физически, както поетът и музикантът. Монти беше висок и хилав, Чимароза — дебел и нисък. Монти имаше живи и остри очи, очите на късогледия Чимароза бяха изпъкнали и безизразни. Докато само по вида на Монти беше ясно, че е знаменитост, напротив, нищо не издаваше у Чимароза гениалността, с която беше надарен, и когато произнасяха името му, човек едва ли би повярвал, че той беше започнал кариерата си още на 19 години, а по плодовитост и успех вече се сравняваше с Росини.

Една друга група, най-забележителна след тази, която впрочем превъзхождаше всички, както Аполон и музите превъзхождат другите обитатели на Парнас, се състоеше от три жени и двама мъже.

Трите жени бяха най-безупречните в Неапол. Херцогиня Фуско, в чийто салон се беше събрало обществото, и която познаваме отдавна като най-вярната приятелка на Луиза, херцогиня Пополи и херцогиня ди Касано.

Когато жените не са надарени от природата с някакъв изключителен талант, като Анжелика Кауфман в живописта, мадам дьо Стал в политиката, Жорж Санд в литературата, най-добрата похвала за тях е, че са целомъдрени съпруги и безупречни майки.

„Тя поддържа дома и преде вълна“, казвали древните и с това изразявали всичко.

И така, ще се ограничим в отзива си за херцогиня Фуско, херцогиня ди Пополи и херцогиня ди Касано с току-що изречената похвала.

Колкото до най-възрастния и най-забележителен сред мъжете от тази група, ще се спрем по-подробно на него.

Този човек, на около шестдесет години, носеше костюм от XVIII век в класическия му вид — къси панталони, копринени чорапи, обувки с катарами, камизол с ръкави, като Жан Жак Русо, и ако не перука, то поне напудрени коси. Възгледите му, твърде либерални и твърде прогресивни, оставаха неизменни.

Този човек беше Марио Пагано, един от най-известните адвокати не само в Неапол, но и в цяла Европа.

Той беше роден в Бриенце, малко селце в провинцията Базиликата, и беше ученик на знаменития Дженовези, открил първи за неаполитанците политически хоризонти, неизвестни им до тогава. Беше близък приятел на Гаетано Филанджери, авторът на „Науката на законодателството“. Ръководен от тези двама учители, Пагано стана едно от светилата на закона.

Мекият му глас, красноречието му бяха заслужили прозвището „Платон от Кампания“. Още на младини той написа „Углавна юрисдикция“, книга, която беше преведена на всички езици и заслужи почетния отзив на френското Национално събрание. В дните на терора Марио Пагано имаше мъжеството да защищава Емануеле де Део и двамата му приятели. Но всяка защита се оказа безполезна, и, колкото и блестяща да беше речта му, тя само увеличи славата на оратора и предизвика състрадание към жертвите, които нищо не можеше да спаси.

Тримата обвинени бяха обречени предварително и, както вече казахме, осъдени на смърт. Правителството, поразено от мъжеството и красноречието на адвоката, разбра, че той е един от хората, които е по-добре да имаш на своя страна. Пагано беше назначен за съдия. Но и на този нов пост той запази такава енергия на характера и такава неподкупност, че стана жив укор за Вани и Гуидобалди. Веднъж, неизвестно по каква причина, той беше арестуван и хвърлен в тъмница, предверие към гроба, където прекара тридесет месеца. През тясното прозорче на килията прониквал тънък лъч светлина, който изглежда, слънцето му изпращало с утешителните думи: „Не се отчайвай! Бог те вижда“. На светлината на този лъч той написа своята „Реч за прекрасното“, произведение, изпълнено с такава доброта и честност, че беше лесно да се отгатне източникът на вдъхновението. Най-после, без да го обявят за оправдан, за да може Държавната джунта винаги да го арестува отново, Пагано беше пуснат на свобода, но лишен от всичките си длъжности.

Тогава, съзнавайки, че не може да живее на тази земя, където се вършат беззакония, той премина границата и се укри в Рим, където току-що беше провъзгласена републиката. Но Мак и Фердинанд го преследваха и там и това го принуди да търси убежище в редовете на френската армия.

Той се върна в Неапол, където Шампионе, който високо ценеше неговите достойнства, го назначи за член на временното правителство.

Неговият събеседник, все още не толкова знаменитост, но добил по-късно известност със своите „Очерци за революциите в Неапол“, беше вече твърде почитан магистрат, известен със своя ум и справедливост. Той разговаряше оживено с Пагано за това, колко е необходим за Неапол един политически вестник от типа на френския „Монитор“. Това беше първият брой на политическия наблюдател, който трябваше да се появи в столицата на Двете Сицилии. Спорът беше, дали всички статии да бъдат подписани.

Пагано разглеждаше въпроса от гледна точка на етиката. Според него беше напълно естествено да постави подписа си под статия, в която излага възгледите си. Куоко смяташе, че такава строгост може да отблъсне от вестника много талантливи хора, които не биха посмели да дадат статиите си в републикански вестник, ако трябва да признаят, че работят за него.

Пагано се обърна към Шампионе, който също присъствуваше на приема, с молба да изкаже мнението си. Генералът каза, че във Франция статиите са подписани само в разделите „Литературна смесица“ и „Наука“; подписват се на полето на листа някои отзиви, чиито автори не са достатъчно скромни, за да печатат инкогнито.

Мнението на Шампионе по въпроса беше още по-важно, защото идеята за републикански вестник принадлежеше нему.

Решиха, че статиите ще се подписват по желание.

Оставаше въпросът за главния редактор. При евентуална реставрация на кралската династия, главният редактор на „Партенопейски Монитор“ беше готов за бесилката, както се изразяваха шутовете на господин Пурсоняк.

Но и този път Шампионе спаси положението, като каза, че редактор вече е намерен.

При тези думи у Куоко заговори националната гордост. Представен от Шампионе, този редактор, естествено, щеше да бъде чужденец; а, колкото и благоразумен да беше нашият достоен магистрат, той все пак би предпочел да рискува главата си, като постави името си под официалния орган, отколкото да позволи там да стои името на французин.

Първият брой на вестника трябваше да се появи на другия ден. Докато обсъждаха въпроса дали статиите да се подписват, броят вече се съставяше.

Около голяма маса, покрита със зелено сукно, на която имаше мастило, хартия и пера, седяха пет или шест човека — членове на комитетите и съчиняваха указите, които трябваше да бъдат разлепени на другия ден по стените на къщите. Председател беше Карло Лауберг.

Указите засягаха кралския дълг, дълг, който се признаваше за национален. В този дълг бяха включени всички кражби, извършени от краля до момента на отпътуването му, било от частни банки или благотворителни учреждения, такива като заемната каса, сиропиталището и приюта за стари хора.

След това съставиха декрет за подпомагане на вдовиците на революционните мъченици или жертвите на войната, на майките на героите, загинали за родината. Съчиняваше го Мантоне и, като го завърши, написа в полето следното „Надявам се, че майка ми ще получи някога право на тази милост“.

Следваше декрет за понижаване цената на хляба и макароните, за премахване вносното мито на маслото, отмяна на целуването на ръка при мъжете и титлата „сиятелство“.

Малко в страни от другите, генерал Дюфрес, комендантът на града и замъците, пишеше указ за театрите:

Като съчини указа, Дюфрес направи знак на Шампионе, който четеше някакъв документ под светлината на голям канделабър. Главнокомандуващият прекъсна четенето, приближи се, изслуша постановлението и го одобри изцяло. Възгордян от това, Дюфрес го подписа.

Тогава Шампионе помоли за минута внимание и подкани Веласко и Николино Карачиоло (двамата политици, които едва събираха общо четиридесет и три години и които, докато сериозните хора просвещаваха народа, се забавляваха да обучават папагала на херцогиня Фуско) да запазят тишина.

Младите хора охотно се подчиниха. Със своята благост и едновременно твърдост, със своето уважение към нравствеността и любовта си към изкуството, Шампионе беше завоювал симпатиите на всички класи. В Неапол, град, който е твърде неблагодарен, и днес се долавя отзвук, отслабен от изминалото време, но все пак различен, който пренася името му до съвременниците през пет поколения и две трети от столетието.

Шампионе се приближи до камината, разгъна документа, който четеше, преди Дюфрес да го прекъсне, и с мекия си и звучен глас произнесе на превъзходен италиански:

— Милостиви госпожи и господа! Моля за позволение да ви прочета уводната статия на „Партенопейски Монитор“, който ще се появи утре, събота, шести февруари хиляда седемстотин деветдесет и девета година по стар стил (защото още не сте свикнали с новия; иначе бих казал осемнадесети плювиоз). Ето коректурите на статията, които получих веднага след отпечатването. Желаете ли да я чуете и да изкажете след това забележките си, ако има такива?

Това кратко встъпление предизвика най-жив интерес. Вече казахме, че името на главния редактор оставаше неизвестно и всеки жадуваше да узнае как ще се прояви той в неизвестното още за Неапол изкуство на вестникарската публицистика.

Всички млъкнаха — дори Монти, дори Чимароза, дора Веласко, дори Николино, и дори техният ученик, папагалът на херцогинята.

Всред настъпилата дълбока тишина Шампионе прочете следната политическа програма:

Залата потръпна, всеки беше готов да повтори този ликуващ вик, който изригваше от всички благородни сърца, на които новият предвестник на великите принципи, провъзгласени от Франция, известяваше за появяването си на бял свят.

Вълнението още не беше утихнало, когато Шампионе продължи:

Четенето, което вече беше прекъсвано от чести аплодисменти, този път предизвика всеобщи овации. Авторът беше засегнал най-чувствителните струни в сърцата на неаполитанците, струните на признателност на просветената част от италианския народ към Френската република, която през толкова опасности се яви, за да му донесе двете велики светини — цивилизацията и свободата.

Шампионе благодари на аплодиращите с очарователната си усмивка и продължи:

Този вик за свобода, откъснал се едновременно от устите и сърцата, този патриотичен призив за братство там, където до този ден това беше непозната дума, тази преданост на родината, чиито мъченици от миналото дадоха пример за мъжество на мъчениците от бъдещето, възнаградени от обществената похвала, всичко това, повече от всякакви речи, засегна чувството за национална чест, което се надига в душите на хората по време на революциите, всичко това спомогна за успеха на четенето и предизвика невероятен възторг. Всички, които току-що бяха чули статията, възкликнаха в един глас: „Автора!“ Тогава от естрадата с бавни и плахи стъпки слезе и застана до Шампионе, като муза на отечеството, охранявана от победата, прекрасна в своето величие, чистата и благородна Леонора Пиментел.

Статията беше написана от нея. Тя беше неизвестният редактор на „Партенопейски монитор“. Жената беше известила в тази статия за своята, може би, посмъртна слава, докато мъжете, и дори известните патриоти, от страх обясняваха правото си да стоят на страна.

Екзалтацията достигна върха си. Разнесоха се неистови викове „Ура“. Всички тези патриоти, съдии, законодатели, писатели, учени, висши офицери — всички се устремиха към нея с този южен ентусиазъм, който се изразява в странни жестикулации и пламенни викове.

Мъжете паднаха на колене, жените се приближиха с поклон. Това беше успехът на Корина, възпявала в Капитолия изчезналото величие на римляните, успех още по-шумен, защото Леонора възпяваше не величието на миналото, а надеждата на бъдещето. И, както това винаги става в живота, където гротескното се смесва с възвишеното, в момента, когато утихна тройният гръм от аплодисменти, се чу дрезгав пиянски глас, който изписка: „Да живее републиката! Смърт на тираните!“

Това беше папагалът на херцогиня Фуско, ученикът на Веласко и Николино, който показа на своите учители, че добре е усвоил уроците си.

Беше два през нощта. С този комичен епизод вечерта приключи. Гостите, загърнати в плащовете и наметките, викаха слугите си, а те викаха каретите, защото всички тези санкюлоти, както ги наричаше кралят, които принадлежаха към богатите и учените, за разлика от френските санкюлоти, имаха свои карети и кочияши.

След като се целуна с жените и стисна ръка на мъжете, херцогиня Фуско остана сама в салона, преди минута многолюден и шумен, а сега опустял и тих и, като се приближи към прозореца, покрит с разкошна завеса от малинов плюш, бързо я дръпна. В амбразурата на прозореца тя видя Луиза и Салвато. Ползвайки се от свободата, която в Италия никой не смята за осъдителна, те се бяха уединили от хорското сборище и, хванати за ръка, седяха притиснати един до друг, като две птички в едно гнездо, Луиза беше положила главата си на работа на Салвато и те си говореха милите глупости, които, макар и да се произнасят шепнешком, заглушават за влюбените трясъка на гръмотевицата и воя на бурята.

Младите хора, разтревожени от светлината, проникнала в тяхното убежище, потънало в удобен полумрак, се върнаха към реалния живот, от който бяха отлетели с позлатените крила на чистата любов, и, без да се движат, обърнаха към херцогинята сияещи погледи, както трябва да са постъпили първите обитатели на рая при вида на ангела господен, под зеленото дърво, сред цветята, в минутата, когато за първи път са си казали: „Обичам те“.

Те се бяха укрили тук в самото начало на вечерта и бяха останали до края. Не чуха нищо от това, което беше казано, дори не подозираха какво се беше случило. Стиховете на Мон-ти, музиката на Чимароза, статията на Пиментел — всичко се разби в плюшената завеса, която отделяше света от техния, неизвестен никому рай.

Като видяха празния салон и самотната херцогиня, те разбраха само, че е време да се разделят.

Двамата въздъхнаха и с един и същи тон прошепнаха: „До утре!“

После, развълнуван, опиянен от любовта, Салвато я притисна за последен път до сърцето си, сбогува се с херцогиня-та и излезе, а Луиза обви с ръце шията на приятелката си, като млада девица от античността, поверяваща своята тайна на Венера и прошепна в ухото й:

— О! Ако знаеш, колко го обичам!