Ема Лайона

XLIIIОРЕЛЪТ И ЛЕШОЯДЪТ

Това, което толкова беше възмутило Шампионе по отношение на гражданина Фейпу и възложената му от Директорията мисия, се дължеше на личен опит. Приемайки командването на римската армия, генералът беше видял бедственото положение на древната столица на света, която изнемогваше под бремето на контрибуциите и всевъзможните налози. Това се дължеше на агентите на Директорията, които тънеха в безсрамен разкош, оставяйки оцелялата част от славната армия без хляб, дрехи, обувки и заплата.

Шампионе веднага изпрати следното послание:

После той събра войските си и заговори:

— Мои храбри приятели! Вие търпите големи лишения, знам това. Изчакайте още няколко дни — и царството на грабители-те ще свърши. Завоевателите на Европа няма да тънат повече в жалката нищета, която унижава хората, увенчани със слава.

Но Шампионе или беше много непредпазлив или съвсем не познаваше хората, към които се обръщаше. Да преследва разхитителите, значеше да напада членовете на самата Директория, тъй като комисията, която директорите бяха облекли в своите пълномощия, трябваше да се отчита само пред Директорията. За да дадем представа за доходите на петимата управници, заседаващи в Люксембургския дворец, ще бъде достатъчно да кажем, че касиерът, който събираше налозите, имаше правото да взема за себе си три сантима от всеки франк. Така, при един примерен сбор от шестдесет милиона, този чиновник, далеч от всички опасности на войната, прибираше милион и осемстотин хиляди франка, докато заплатата на френските генерали беше дванадесет — петнадесет хиляди франка годишно, ако те изобщо я получаваха.

Директорията, някои от членовете на която заемаха високи постове в армията, се тревожеше сериозно и от това, че след дългата и победоносна война главните места могат да заемат военачалници, обкръжени с ореола на славата. Директорията прекрасно разбираше силата на корупцията, създадена от богатството, и се погрижи да се допусне натрупването на значителни суми в ръцете на генералите.

Но предпазните мерки се оказаха недостатъчни. След като отне на военачалниците правото да получават средства и да се разпореждат с тях, Директорията все пак им остави възможността да установяват размера и характера на контрибуциите. Убеден, че това право е именно негово, Шампионе спокойно очакваше гражданина Фейпу.

Гражданинът Фейпу, който се беше погрижил да назначи тъста си за касиер, събирател на налозите, не пропусна да се яви в уреченото време и видя Шампионе на същото място, където го беше оставил, като че ли за тези четиридесет и осем часа генералът не беше напускал креслото си.

Шампионе му кимна с глава без да става и посочи с поглед креслото срещу себе си.

— Е? — попита комисарят по гражданските дела.

— Закъсняхте, господине, — отвърна генералът.

— Как! Закъснял съм да получа контрибуцията?

— Не. Закъснели сте да организирате получаването й така, както, както правят в Рим. Макар трите сантима да са прекалено много, оставям ви ги.

— Защото не можете да постъпите иначе, признайте си!

— О! Признавам от цялата си душа. Ако можех да ви попреча да вземете дори едно дение от франк, веднага бих го сторил. Та нали вашият труд се свежда само до събиране на сумите, а това ви носи чудесен доход — над два милиона.

— Как така, генерале? Нима контрибуцията, наложена на Неаполитанското кралство е не повече от шестдесет милиона?

— Шестдесет и пет. Аз ви казах „над два милиона“, но ако трябва да бъда точен, това са два милиона, сто и петдесет хиляди франка.

— Не ви разбирам, генерале.

— Не разбирате? Всичко е толкова просто. След като намерих в Неаполитанската аристокрация и буржоазия не врагове, а съюзници, аз тържествено обявих, че се отричам от правата на завоевателя и изисквам само контрибуция от шестдесет и пет милиона франка за издръжка на освободителната армия. Разбирате, господине, че прогоних Неаполитанския крал, не за да струвам на Наполеон по-скъпо, отколкото му е струвал монархът, и че разбих оковите на неаполитанския народ, не за да го правя роб на Френската република. Само варварин, някой Атила или Хайзерих, може да опорочи победа като нашата, победа на принципите, отнемайки с въоръжена сила имуществото и собствеността на народа, при когото е дошъл с обещание за свобода и щастие.

— Съмнявам се, че Директорията ще приеме тези условия.

— Длъжна е да ги приеме, господине, — надменно каза Шампионе, — защото аз не само го поставих в пълното си право, но ги подписах, и те бяха приети от неаполитанското правителство. Излишно е да споменавам, че имате пълното право на контрол, и че ако можете да ме уличите в нещо нередно, аз от все сърце ви позволявам да го сторите.

— Позволете ми да забележа, генерале, че разговаряте с мен така, като че ли не познавате инструкциите на Директорията.

— Напротив, господине. Вие говорите така, като че ли не знаете датата на написването им. Тя е пети февруари, нали?

— Да. И какво от това?

— Моят договор с неаполитанското правителство е подписан на първи февруари. Значи, пет дни преди вашата инструкция.

— Значи, не признавате решенията на Директорията?

— Не, напротив, признавам ги като самовластни, невеликодушни, небратски, антирепубликански, антифренски, и им противопоставям моя договор.

— Чуйте ме, генерале, вярвайте, че е по-добре, вместо да се караме като глупаци, да се разберем като умни хора. Неапол е нова страна и тук могат да се спечелят милиони.

— Крадците могат, знам това. Но за сега в Неапол те няма какво да правят. Обмислете спокойно думите ми, господин комисар, и заминете за Рим, колкото може по-скоро. Забравили сте няколко къса месо по костите на скелета, който някога е бил римски народ. Побързайте да ги изкълвете, иначе гарваните няма да оставят нищо на лешоядите.

Шампионе стана и с пълен с презрение жест посочи на комисаря вратата.

— Добре, искате война, генерале. Ще я получите.

— Така да бъде, войната е моята професия. Но да печелите от конфискацията на имущества, от реквизиция на стоки и боеприпаси, от съмнителни продажби, от подправени или фиктивни отчети — това не е моя работа. Да оставя без поддръжка гражданството на Неапол, братята на парижките граждани, и да конфискувам имуществото на емигрантите в страна, където няма емигранти, — това не е моя работа. Най-после, да ограбвам банките, където се пазят оскъдните спестявания на хората, и като най-груб варварин да разравям гробницата, наречена Помпей, — това също не е моя работа. А ако вие го вършите, господине, предупреждавам ви, че докато аз стоя тук, няма да го допусна.

Същата сутрин Шампионе заповяда да разлепят договора му с неаполитанското правителство, който задължаваше града да изплаща шестдесет и пет милиона контрибуция на френската армия.

На следващия ден всички копия на договора бяха покрити с обявленията на комисаря Фейпу. В тях се заявяваше, че по силата на правата на завоеванията, Директорията обявява за собственост на Франция цялото имущество на неаполитанската корона, имуществата на манастирите, именията, банките, фабриките, всичко, дори античните ценности, все още заровени в пясъците на Помпей и лавата на Херкулан.

Шампионе обяви този акт не само за нарушение на правата си, но и за оскърбление. Като изпрати Салвато и Тиебо да поискат от комисаря удовлетворение, той им заповяда в случай на отказ да го арестуват и изведат от границите на Неапол.

Тази постъпка предизвика у неаполитанците небивал възторг. Обичан и уважаван от дворянството и буржоазията, Шампионе стана популярен в низшите слоеве на обществото.

Кюрето от църквата Санта Ана намери в църковните записи, че един Джовани Шампионе е бил кръстен там. Той извади този акт на бял свят и обяви генерала за свой енориаш. Народът, който неведнъж се беше учудвал на чудесното му неаполитанско наречие, намери обяснение за това обстоятелство и пожела непременно да направи френския генерал свой съотечественик. Шампионе счете за полезно да не отрича това твърдение.

Главнокомандуващият добре помнеше кървавите събития от времето на френската революция и искаше да предпази Неапол от вътрешни раздори и външно-политически грешки. Мечтата му беше филантропична утопия, революционен преврат без арести, без изгнания, без екзекуции. Вместо, следвайки заветите на Сен Жуст, дълбоко да оре почвата с революционния плуг, той избра мирния път на цивилизацията.

Подобно на Фурие, който искаше да накара всички човешки способности, дори лошите, да съдействуват за постигане на общата социална цел, Шампионе искаше да привлече всички класи на обществото за участие в неговото възраждане. Духовенствата, като отслаби влиянието на насажданите от него предразсъдъци, дворянството, като го привлече с перспективата за славно бъдеще при новия ред; буржоазията, изпълнявала досега само служебна роля, като и даде достъп до висшата власт; хората със свободна професия — адвокати, лекари, литератори, артисти, — като ги поощрява и награждава; най-после, ладзароните, като ги просвещава, предоставяйки им прилична заплата и възпитавайки ги в неизвестната им до сега любов към труда.

Такава беше мечтата на Шампионе, но грубата действителност неочаквано нахлу в мирното му съществуване и разбърка всичките му карти, точно когато той, господарят на Неапол, се готвеше да потуши въстанието в Абруци. През нощта на петнадесети срещу шестнадесети март Шампионе получи заповед от Директорията да се яви в Париж при военния министър. Върховният властелин на Неапол, любимият и уважаван от всички главнокомандуващ се подчини, като римлянин от героичните времена, пред получената заповед и, като се обърна към Салвато, който беше до него в тази минута, му каза:

— Заминавам доволен, защото изплатих на войниците си заплатата им за изминалите пет месеца, замених скъсаните им мундири с нови, осигурих им по чифт хубави ботуши и хляб, какъвто не са яли през живота си.

Салвато го притисна до гърдите си.

— Скъпи генерале, — каза той, — вие сте един от мъжете на Плутарх.

— И все пак, — прошепна Шампионе, — остана да правя още много, което моят приемник вероятно няма да изпълни. Но кой ли стига края на мечтата си? Никой.

После добави с въздишка, като извади часовника си:

— Сега е един сутринта. Няма да спя, имам твърде много работа. Елате при мен в три и запазете всичко в абсолютна тайна.

Когато Салвато пристигна в двореца Ангри, нищо не показваше предстоящото отпътуване на Шампионе. Както винаги, той работеше в кабинета си.

— Вие сте точен, скъпи ми Салвато, благодаря ви. Сега, ако желаете, ще се поразходим.

— Пеша?

— Да, — отвърна Шампионе. — Да вървим.

На прага генералът се спря и огледа за последен път кабинета си, в който беше живял последните два месеца и където беше замислил и изпълнил толкова велики дела.

— Казват, че стените имат уши. Ако имат и глас, аз ги заклинам да кажат, дали са видели или чули някога поне една постъпка, която да е била за благото на човечеството, откакто отворих тази врата като главнокомандуващ, до момента, в който я затварям като осъден…