Ема Лайона

XVIIЧИТАТЕЛЯТ СЕ ВРЪЩА В КЪЩАТА С ПАЛМАТА

Необходимостта да следваме неотклонно политическите и военните събития, в резултат на които Неапол попадна под властта на французите ни накара да се отдалечим от романтичната част на нашето повествование, оставяйки настрана пасивните персонажи, подчинили се на събитията, за да се заемем, напротив, с действените личности, които ръководеха тези събития. Сега, когато отдадохме нужното внимание на всички епизодични лица в тази история, нека ни бъде позволено да се върнем към главните герои, върху които трябва да се съсредоточи целият интерес на нашата драма. Сред тези персонажи, които читателят може би, счита за несправедливо забравени, е бедната Луиза Сан Феличе, която ние, въпреки всичко, не сме изпускали от погледа си нито за миг. Останала в безсъзнание, в ръцете на млечния си брат Микеле, докато съпругът й, верен служител на принца и следвайки обещанията, дадени на умиращия си приятел, с риск за живота си последва калабрийския херцог, Луиза, пренесена в каретата, беше откарана обратно в Къщата с палмата за голямо учудване на Джованина.

Без да знае истинските причини за това учудване, Микеле, на когото смръщените вежди и почти заплашителният поглед придаваха странен изглед, разказа какво се беше случило на крайбрежната Витория.

Луиза беше сложена в леглото със силна треска. Микеле прекара в къщата цялата нощ и, тъй като на разсъмване състоянието на болната изобщо не беше се подобрило, изтича да доведе доктор Чирило.

През това време един куриер донесе писмо, адресирано до Луиза. Нина позна щемпела на Портичи. Тя беше забелязала, че винаги, когато донасяха писмо с такъв щемпел, господарката й се вълнуваше твърде силно. Тя отиваше с писмото в стаята на Салвато, заключваше се там и винаги излизаше със зачервени от сълзи очи.

Джованина разбра, че това е писмо от Салвато и за всеки случай, без още да знае, дали щеше да го прочете, го скри. Беше решила, ако потърсят писмото, да се извини за това, че не го е предала по-рано, с тежкото състояние, в което се намираше Луиза.

Чирило дойде бързо. Той знаеше, че Луиза трябваше да отпътува, но като изслуша простодушния разказ на Микеле, разбра всичко.

Вече бяхме казали, че добрият доктор изпитваше към Луиза бащинска нежност. Той видя у болната всички симптоми на възпаление на мозъка и, без да й задава въпроси, които само биха усилили нравствените й страдания, се зае с лекуването на физическата болка.

Твърде изкусен, за да не се справи с известната му болест, при това открита от него в самото начало, той поведе с нея енергична борба и към края на третото денонощие, Луиза беше ако не напълно излекувана, то поне вън от опасност.

На четвъртия ден вратата се отвори и в стаята влезе особа, при вида на която Луиза радостно извика и протегна към нея ръцете си. Това беше съкровената й приятелка, херцогиня Фуско. Както беше предсказал кавалерът Сан Феличе, след отпътуването на кралицата, заточената херцогиня се завърна в Неапол. За няколко минути Фуско узна всичко. Цели три месеца Луиза беше принудена да скрива в душата си всичките си преживявания. За четири дни сърцето й дотолкова се беше препълнило, че въпреки максимата на един велик моралист, че мъжете по-добре пазят чуждите тайни, а жените — своите, след четвърт час Луиза вече нямаше никакви тайни от своята приятелка.

Не е необходимо да споменаваме, че вратата, която съединяваше покоите им, се отваряше по-често от всякога и че в който и да е час на деня и нощта херцогинята имаше достъп до заветната стая. В деня, когато стана от леглото, Луиза получи още едно писмо от Портичи. Джованина видя с какво вълнение господарката й взе писмото. Тя очакваше да види реакцията на Луиза след прочитането му. Ако в него се споменаваше нещо за предишното и ако Луиза попиташе за него, Джованина щеше да го потърси и би го върнала неразпечатано, обяснявайки своята разсеяност с грижите предизвикани от болестта на господарката й. Но ако Луиза не го потърсеше, Джованина щеше да го запази за всеки случай, като оръдие на мрачния замисъл, който още не беше узрял, но семената му вече покълваха в мозъка й.

Събитията следваха хода си. Те са известни: вече разказахме подробно за тях. Херцогиня Фуско, която принадлежеше към партията на патриотите, възобнови своите приеми и събираше в салоните си всички известни патриоти мъже и знаменити жени. Сред последните беше Леонора Фонсека Пиментел, с която скоро ни предстои да се срещнем. Въпреки, че душата й беше женска, тя на отстъпваше по смелост на мъжете и вземаше участие в политиката на родината си.

Политическите събития придобиха сега за Луиза, която преди никога не беше се интересувала от тях, първостепенно значение. Така че, колкото и добре да бяха осведомени посетителите на херцогиня Фуско, Луиза винаги знаеше всички подробности за приближаването на французите към Неапол. И действително, през последните три-четири дни тя знаеше точно къде се намират републиканците.

Беше получила в същност и две писма от Сан Феличе. В първото, където й съобщаваше за благополучното пристигане в пристанището на Палермо, той изразяваше съжалението си, че бурното море му е попречило да я вземе със себе си. Но нямаше нито дума за това, че я вика в Сицилия. Писмото беше спокойно и по бащински нежно, както винаги. Вероятно, кавалерът не беше чул или не беше поискал да чуе последния отчаян вик на Луиза.

Второто писмо съдържаше сведения за положението на двора в Палермо, подробности, които читателят ще узнае по-късно от нашия разказ. Но в това писмо, още по-малко, отколкото в първото, се изразяваше желание тя да напусне Неапол. Напротив, в него той й даваше съвети как да се държи при политически сътресения, които щяха да бъдат неизбежни в столицата и съобщаваше, че банкерът Бекер е уведомен за получаването на определена сума в разпореждане на Луиза Сан Феличе, която да й послужи при нужда.

В същия ден с писмото на кавалера в ръка, Андреа Бекер, когото Луиза не беше виждала от деня на посещението си в Казерта, се яви в Къщата с палмата.

Луиза го прие с присъщата й сериозна грация, благодари му, че е побързал да я посети, но го предупреди, че тъй като живее в пълно усамотение, е решила да не приема ничии визити в отсъствието на съпруга си. Ако й потрябват пари, тя сама ще дойде в банката или ще изпрати Микеле с разписка.

Това беше отказ по всички правила. Андреа разбра това и с въздишка си тръгна.

Луиза го изпрати до вратата и каза на Джованина, която беше дошла да я затвори след него:

— Ако някога господин Бекер дойде да ме търси, кажете му, че не съм в къщи.

Известна е фамилиарността, с която неаполитанските слуги се отнасят към своите господари.

— Ах, боже мой! — възкликна Джованина. — С какво този красив младеж успя да разгневи госпожата?

— С нищо не ме е разгневил, — студено отвърна Луиза. — Но в отсъствие на съпруга си няма да приемам никого.

Джованина, която непрекъснато се измъчваше от ревност, едва не възрази: „с изключение на господин Салвато“, но успя да се овладее и двусмислена усмивка беше единственият й отговор. Последното писмо, което Луиза получи от Салвато, носеше дата 19 януари. То пристигна на 20-ти.

Целият ден на 20 януари Неапол прекара в тъжно очакване, но тъгата на Луиза беше особено мъчителна. От Микеле тя знаеше за страшните приготовления за отбрана; от Салвато й беше известно, че френският главнокомандуващ се е заклел да превземе града на всяка цена.

Салвато умоляваше Луиза, ако бомбардират Неапол, де слезе в най-дълбоките подземия на къщата, за да се укрие от снарядите.

Тази опасност можеше да възникне главно в случай, че замъкът Сан Елмо не удържеше обещанието си и се появеше като враг на французите и патриотите. Сутринта на 21 януари Неапол беше обхванат от огромно вълнение. Замъкът, както си спомняме, беше вдигнал трицветното знаме.

Луиза почувствува радост, но не за едните или другите; тя никога не беше имала политически пристрастия. Въпреки всичко й се струваше, че тази подкрепа, оказана на французите и патриотите, ще намали опасността, която грозеше нейния възлюблен, защото, патриот по душа, Салвато беше станал французин по убеждения.

Същият ден при нея дойде Микеле. Микеле, един от народните вождове, решил да се бори до края за делото, което не разбираше напълно, но на което беше предан с цялата си душа, защото беше дело на средата, в която се беше родил. Микеле дойде да се прости с Луиза, в случай на нещастие и да й поръча да се грижи за майка му.

Луиза горчиво плака, прощавайки се с млечния си брат. Но тя оплакваше не само Микеле; половината от сълзите тя проливаше заради опасностите, които заплашваха Салвато.

Микеле, който сам плачеше и се смееше и приписваше всичките й сълзи на своя сметка, се стараеше да я успокои за съдбата си, като й напомняше предсказанието на Нано. Та нали, по думите на албанската магьосница, Микеле трябваше да умре като полковник и на бесилката. А той е само капитан и ако му предстои да умре, то ще бъде от нож или куршум, но не и от въже.

В същност, ако предсказанието на Нано се сбъдне за Микеле, то трябва да се сбъдне и за Луиза и ако Микеле умре на бесилката, Луиза трябва да умре на ешафода.

Алтернативата никак не беше утешителна.

Когато Микеле вече си тръгваше, ръката на Луиза го задържа, и устните й най-после отрониха думите, които отдавна напираха в гърдите й:

— Ако срещнеш Салвато…

— О, сестричке! — извика Микеле.

Двамата прекрасно се бяха разбрали.

Само час след раздялата им се дочуха първите оръдейни залпове.

Голяма част от неаполитанските патриоти, тези, които благодарение на преклонната си възраст или мирни занимания, не бяха призовани на оръжие, се обединиха около херцогиня Фуско. В салона й всеки час пристигаха известия за боевете. Но за Луиза тези известия значеха толкова много, че тя не можеше да ги приеме в гостната, в обществото, което се събираше при херцогинята. Сама, в стаята на Салвато, на колене пред разпятието, тя се молеше.

Всеки оръдеен залп отекваше в сърцето й. От време на време херцогиня Фуско посещаваше приятелката си и й съобщаваше сведения за придвижването на французите, но едновременно с патриотична гордост разказваше за чудесата от храброст, проявени от ладзароните при защитата на града.

Луиза отговаряше със стон. Струваше й се, че всеки снаряд, всеки куршум заплашва сърцето на Салвато. Нима тази ужасна борба ще продължава вечно? По време на събитията от 21 и 22 януари Луиза, без да се съблича, лягаше в леглото на Салвато и постоянно чуваше призивите на ладзароните: положението на херцогинята, като привърженичка на патриотите, не беше безопасно. Но Луиза беше далеч от това, което безпокоеше другите: тя мислеше само за Салвато и се тревожеше единствено за него.

На третия ден от обсадата, на разсъмване, стрелбата се прекрати. Дойде вестта, че французите са удържали победа по всички направления. Но те все още не бяха станали господа-и на града. Как ли беше завършила тази касапница? Жив ли беше Салвато? След трите оръдейни изстрела от замъка Сан Елмо по дворцовата колонада, шумът от битката съвсем утихна.

Тя скоро щеше да види Микеле или Салвато, ако не беше се случило някое нещастие, — Микеле, очевидно, първи, защото можеше да дойде по всяко време, докато Салвато, който не знаеше, че тя е сама, би се осмелил да я посети само нощем и по уговорения начин.

Луиза стоеше до прозореца, устремила поглед към Кияйи: оттам тя очакваше новини.

Часовете минаваха. Тя видя предаването на града, чу приветствените викове на тълпата, която съпровождаше Шампионе до гроба на Вергилий, научи за очакваното чудо с мощите на Сан Дженаро, — но всичко това премина встрани от съзнанието й, както призраците минават покрай главата на спящия.

Всичко това нямаше никакво отношение към новините, които тя очакваше, които желаеше, на които се надяваше.

Но да оставим Луиза до прозореца, да се върнем в града и станем свидетели на страданията на една душа, не по-малко развълнувана, от тази на Луиза.

Ясно е, за кого смятаме да говорим. Ако правилно сме обрисували външния и нравствен портрет на нашия герой, нашите читатели разбират с какво пламенно нетърпение младият офицер очакваше срещата с Луиза и как дългът на войника вземаше връх при всички обстоятелства над желанието на влюбения.

И така, той действуваше отделно от армията; беше далече от Неапол, а го прие без нито една жалба, без най-малкото възражение, макар прекрасно да знаеше, че е достатъчна само една дума за магнита, който го притегляше към Неапол, — и Шампионе, който изпитваше към него нежност, примесена с възхищение, веднага би го изпратил в предната бригада и би му предоставил възможността първи да влезе в Неапол.

Затова, когато се беше оказал на площад Пиние тъкмо навреме, за да спаси живота на Микеле, и притискаше до гърдите си младия ладзарони, сърцето му биеше от двойна радост — преди всичко, защото напълно се беше отплатил за оказаната му някога услуга, но и за това, че останал с него насаме, той би могъл да получи вести за Луиза, и би имал приятел, с когото винаги да говори за нея.

Но и този път той грешеше в очакванията си. Живото въображение на Шампионе веднага беше видяло в дружбата между Салвато и ладзароните нещо, от което би могъл да извлече полза. Породилата се в него идея да накара Сан Дженаро да извърши чудо, крепнеше в съзнанието му и той реши да поръча на Салвато охраната на катедралата и да назначи Микеле за водач на почетната стража.

Очевидно, този двоен избор беше удачен.

Но така Салвато не можеше да се отлъчи до утрешния ден, тъй като носеше голяма отговорност.

Затова пък, още щом гренадирите му достигнаха катедралата и се разположиха под портала й и на малкия площад, който стигаше до улица Трибунале, Салвато бързо прегърна Микеле и го поведе в катедралата, като произнесе само две думи, които включваха в себе си цяла вселена от въпроси:

— Как е тя?

И Микеле с дълбоко разбиране, произтичащо от тройното чувство на почит, нежност и признателност, каквито изпитваше към Луиза, му разказа всичко, от напразния опит на младата жена да замине със съпруга си, до последните думи, откъснали се преди три дни от дълбините на сърцето й: „Ако срещнеш Салвато…“

Последните думи на Луиза и първите думи на Салвато биха могли да се изтълкуват така:

— Обичам го вечно!

— Боготворя я още по-предано!

Макар чувството на Микеле към Асунта да не достигаше по размерите си любовта на Салвато и Луиза, младият ладзарони можеше да оцени висините, които му бяха недостъпни. И в прилив на благодарност, опиянен от радостта от живота, която младостта изпитва след голяма опасност, Микеле разтълкува чувствата на Луиза с дълбока правдивост и такова красноречие, на каквото тя сама никога не би се осмелила, и от нейно име, въпреки че не беше му го поръчала, той двадесет пъти повтори това, което Салвато не се уморяваше да слуша, — че Луиза го обича.

Микеле говореше, а Салвато слушаше — така те прекарваха времето си, докато Луиза, подобно на сестра Ана, тревожно гледаше пътя от Кияйи, с надеждата да види някого.