Ема Лайона

LVIIIВ КОЯТО ЧЕСТЕН ЧОВЕК ПРЕДЛАГА ДА ИЗВЪРШИ БЕЗЧЕСТНА ПОСТЪПКА, А ДРУГИ ЧЕСТНИ ХОРА, ПОРАДИ ГЛУПОСТ, ГО ОТБЛЪСКВАТ

Разговорът продължи около час.

Салвато излезе от кабинета с наведена глава, погледът му беше мрачен. Той се спусна по склона към улицата Инфраската, нае кабриолет на улица Студи и заповяда да го откарат в кралския дворец, където заседаваше Директорията.

Всички врати се отвориха при вида на мундира му и той безпрепятствено стигна до зала за заседания. Членовете на Директорията слушаха доклада на Мантоне за създалото се положение.

А то беше следното:

Кардиналът лагеруваше в Ариано — на два прехода от Неапол.

Фра Дяволо беше в Сесе и Теано, също на два дни път от града.

Шиярпа чакаше в Ночера, на същото разстояние от Неапол.

Най-после, републиката беше заплашена от роялистите-неаполитанци, сицилийците, англичаните, римляните, тосканците, руснаците, португалците, далматинците, турците и албанците.

Докладчикът беше мрачен, слушателите му — още повече.

Когато Салвато влезе всички погледи се устремиха към него. Той направи на Мантоне знак да продължава и до края на речта му остана прав.

После председателят попита Салвато:

— Нещо ново ли искате да ни съобщите, генерале?

— Не. Но искам да внеса предложение.

Всички познаваха пламенната смелост и непоколебимия патриотизъм на младия човек, затова се превърнаха в слух.

— След всичко, което разказа сега храбрият генерал Мантоне, считате ли, че ни остава някаква надежда?

— Почти никаква.

— А все пак? На какво можете да разчитате? Кажете.

Всички мълчаха.

— Следователно, — продължи Салвато, — вие няма на какво да се надявате и се самозалъгвате.

— А вие, генерале, имате ли надежда?

— Да, ако постъпим точно така, както ви кажа.

— Говорете.

— Всички вие сте храбри и мъжествени хора. До един сте готови да умрете за отечеството, нали?

— Така е! — извикаха членовете на Директорията, като в единен порив скочиха от местата си.

— Не се съмнявам, — продължи Салвато с обичайното си спокойствие. — Но да умрем за отечеството все още не означава да го спасим, а ние трябва да го спасим, защото така ще спасим и републиката. А да спасим републиката — значи да изградим на тази многострадална земя царство на разума, прогреса, законността, просвещението, свободата — всичко това, което ще изчезне за половин, а може би и за цял век, в случай че Фердинанд се завърне.

Разсъжденията на Салвато бяха толкова справедливи и неоспорими, че слушателите запазиха мълчание. А той продължи:

— Когато Макдонадд беше отзован в Северна Италия и французите изоставиха Неапол, аз видях вашата бурна радост от свободата. Националното самолюбие и местния патриотизъм ви бяха заслепили. Вие направихте първата крачка към робството.

Всички почервеняха от гняв. Мантоне промърмори:

— Чужденецът си остава чужденец.

Салвато присви рамене.

— Аз съм повече неаполитанец от Вас, Мантоне, — възрази той. — Вашият род е от Савоя и едва преди половин век се е преселил в Неапол. А аз съм роден в Тере де Молизе, където са се родили и почиват всичките ми предци. Бог ще ми даде великото щастие да умра на тази земя, като тях.

— Слушайте, — раздаде се нечий глас. — Мъдростта говори чрез устата на този юноша.

— Не зная какво разбирате под думата „чужденец“, — продължи Салвато, — затова пък знам какво разбирам аз под думата „братя“. Моите братя са хората от всяка страна, които като мен искат да запазят достойнството на личността чрез независимостта на нацията си. Французи, руснаци, турци, та-тари, — от момента, в който прекрачат с факел в ръка в обкръжаващия ни мрак и изрекат думите „прогрес“ и „свобода“, те стават мои братя. А чужденци за мен са тези неаполитанци, мои съотечественици, които благославят управлението на Фердинанд, маршируват под знамената на Руфо и искат отново да ни навлекат деспотичната власт на глупавия крал и разпътната кралица.

— Говори, Салвато, говори, — дочу се същият глас.

— Ето какво искам да ви кажа: вие умеете да умирате, но не умеете да побеждавате.

Сред събралите се премина тръпка. Мантоне рязко се обърна към Салвато.

— Вие умеете да умирате, — повтори момъкът, — но не умеете да побеждавате, и ето доказателство: Басети е разбит, Скипани е разбит, самият вие, Мантоне, сте разбит.

Мантоне наведе глава.

— А французите умеят да умират, но умеят и да побеждават. В Котрона те бяха 32, от тях убиха 15, а единадесет раниха. В Чивита Кастелана срещнаха четиридесет хилядна вражеската армия и я разбиха. Следователно, те могат и да побеждават.

Никой не посмя да възрази.

— Без французите ние ще умрем, ще умрем със слава и блясък, като Брут и Касий в битката при Филипи; но ще умрем отчаяни, съмнявайки се в справедливостта на провидението, казвайки си: „Доблестта е само празна дума!“ Ще умрем с още по-страшната мисъл, че заедно с нас ще умре и републиката. А с французите ние ще победим и републиката ще бъде спасена!

— Значи, французите са по-храбри от нас? — възкликна Мантоне.

— Не, генерале, никой не е по-храбър от нас, никой не е по-храбър от Чирило, който вече два пъти одобри речта ми; и когато удари смъртният ни час, надявам се да докажем, че никой не може да умре по-добре от нас. Костюшко също беше храбрец, но падайки, произнесе ужасните думи, чиято справедливост доказа трикратното разделяне на родината му: „С Полша е свършено!“ Не се съмнявам, че ние също, и на първо място вие, генерале, ще паднем с исторически думи на уста. Но повтарям ви, ако не заради самите нас, то поне Заради нашите деца, които ще трябва да започват борбата от самото начало, по-добре да не падаме.

— Но къде са тези французи? — попита Чирило.

— Идвам от форта Сан Елмо. Току-що говорих с полковник Межан.

— Познавате ли този човек?

— Да. Той е негодник, — спокойно както винаги отвърна Салвато. — Ето защо с него може да се преговаря. Той е готов да ми продаде хиляда французи.

— Но той има само 550! — извика Мантоне.

— За Бога, оставете ме да довърша, скъпи Мантоне, времето е скъпо и ако можех да купя, както сега мога да купя хора, бих го сторил. Межан ми продава хиляда французи.

— Ние претърпяхме страшно поражение, но все пак можем да съберем десет-петнадесет хиляди човека, — каза Мантоне. — Нима разчитате да постигнете с хиляда французи това, което не бихте успели да сторите с петнадесет хиляди неаполитанци?

— Не разчитам само на французите. Но с петнадесет хиляди неаполитанци и хиляда французи аз ще мога да извърша това, за което не биха ми стигнали и тридесет хиляди неаполитанци!

— Вие ни клеветите, Салвато.

— Опазил ме Бог! Но ето ви пример. Как мислите, ако Мак беше разполагал с хиляда човека от старата армия, хиляда опитни, дисциплинирани, свикнали да побеждават войници, като принц Ойген или Суворов, — щеше ли бягството ни да бъде толкова паническо, а разгромът ни — толкова позорен? Та нали ако не със сърцето, то поне с ума си, аз самият бях на страната на бягащите неаполитанци, против които се сражавах! Виждате ли, скъпи Мантоне, хиляда французи са каре, а карето е сила, недостъпна нито за артилерията, нито за кавалерията. Хиляда французи са непреодолима преграда за врага, това е стена, зад която храбрите, но непривикнали към дисциплина войници могат да се съберат и престроят редици си. Дайте ми дванадесет хиляди неаполитанци и хиляда французи, и след седмица ще ви доведа кардинал Руфо с вързани ръце и крака.

— Толкова ли е необходимо именно вие да командвате тази армия?

— Пазете се, Мантоне! Сърцето ви е уязвено от лошото чувство, което прилича на завист.

Под открития и невъзмутим поглед на младия човек Мантоне стана от мястото си, приближи се към Салвато и му протегна ръка.

— Простете ми, приятелю. Аз още не съм се опомнил от неотдавнашното поражение. Ако ви възложат експедицията, бихте ли ме взели за помощник?

— Продължавайте, Салвато, — подкани Чирило.

— Да, крайно необходимо е да командвам аз и сега ще ви кажа защо. Необходимо е французите, на които разчитам да се опра, хилядата французи, моят железен стълб, да видят как се бия заедно с тях, защото те знаят, че аз съм не само адютант, но и приятел на генерал Шампионе. Ако се ръководех от честолюбие, аз бих последвал Макдоналд в Северна Италия, където се разгръщат грандиозни битки, и за няколко години човек може да стане Дезе, Клебер, Бонапарт или Мюра, а не бих напуснал армията, за да командвам банда диви калабрийци и да загина безславно в някоя схватка със селяните, насъсквани от кардинала.

— А за каква цена комендантът на замъка ви продава тези французи? — попита председателят.

— Много по евтино от истинската им цена, разбира се, но аз не плащам на тях, а на Межан: за петстотин хиляди франка.

— А откъде ще ги вземете?

— Почакайте, — възрази невъзмутимо Салвато. — Ще ми потрябват на петстотин хиляди франка, а милион.

— Още повече. Откъде ще вземете този милион, когато в касата ни едва ли има и десет хиляди дуката?

— Дайте ми право да се разпореждам с живота и имуществото на десетина богати граждани, чиито имена ще ви посоча, и утре те сами ще донесат този милион.

— Гражданино Салвато — извика председателят. — Вие ни предлагате да направим същото, за което укоряваме враговете си.

— Салвато! — измърмори Чирило.

— Почакайте. Аз ви молих да ме изслушате до край, не ме прекъсвайте.

— Вярно е, не сме прави, — кимна Чирило. — Продължавайте.

— Както е известно на всички, аз имам в провинция Молизе земи и къщи за около два милиона. Тези милиони предавам на нацията. Когато Неапол бъде спасен. Руфо побегне или бъде заловен, нацията ще продаде земите ми и ще върне по сто хиляди франка на десетте граждани, които ще ми заемат, по-точно на нея, тази сума.

Шепот от възхищение пробягна сред събралите се членове на Директорията. Мантоне се хвърли на врата на младия човек.

— Искам да ме назначат лейтенант под негово командване, — каза той. — Искаш ли да стана обикновен доброволец?

— Но докато ти се биеш срещу Руфо, кой ще пази спокойствието в града? — попита председателят.

— Вие засегнахте единственото уязвимо място. Ще трябва да вземем страшно решение. Патриотите ще се оттеглят във фортовете и ще ги защищават, защищавайки с това самите се-бе си.

— Но градът, градът? — извикаха всички.

— Ще трябва да рискуваме осем, може би десет дни анархия!

— Десет дни пожари, грабежи и убийства!

— Ние ще се върнем победители и ще накажем виновните.

— Нима това ще възстанови изгорените домове, ще върне разграбените богатства, ще възкреси мъртвите?

— След двадесет години никой няма да си спомня, че са били изгорени 20 къщи, ограбени двадесет състояния, прекъснати двадесет човешки живота. Главното е да възтържествува републиката, защото ако тя не устои, падането й ще повлече след себе си хиляди несправедливости, хиляди бедствия, хиляди смърти.

Членовете на Директорията се спогледаха.

— Мини в съседната стая, — каза председателят. — Ще обсъдим този въпрос.

— Ще гласуваме за теб, Салвато! — извика Чирило.

— Аз оставам, за да повлияя на решението, ако бъде възможно, — каза Мантоне.

— Граждани, членове на Директорията, — каза Салвато като тръгваше към вратата, — спомнете си думите на Сен Жуст: „Когато става дума за революция, този който не копае достатъчно дълбоко, си копае гроба.“

При тези думи той излезе и, както му беше наредено, се настани в съседното помещение.

След десет минути вратата се отвори и към младия човек пристъпи Мантоне. Той го хвана под ръка и го поведе към улицата.

— Да вървим, — каза той.

— Къде?

— Там, където умират.

Предложението на Салвато беше отхвърлено единодушно, ако не се брои един глас. Гласът на Чирило.