Ема Лайона

LXXVIНЕМЕЗИДА ОТ ЛЕСБОС

От палубата на „Гръмовержец“ Нелсън успя да различи през далекогледа си червената мантия на кардинала и заповяда да приветствуват високия гост със салют от сто оръдейни изстрела.

Като стигна ди почетния трап, Руфо видя Нелсън, който го очакваше на първото стъпало. Двамата си размениха поклони, но не можеха да си кажат нито дума. Нелсън не говореше нито италиански, нито френски. А кардиналът разбираше английски, но не умееше да го говори. Нелсън поведе кардинала към каютата си. Там бяха сър Уйлям и Ема Лайона.

Ето как съпружеската двойка се беше озовала на борда на „Гръмовержец“.

По пътя към Палермо капитан Фут срещна английския флот при островите Липари и като позна но адмиралския вимпел кораба на Нелсън, веднага спусна лодка и се отправи към него.

Линейният кораб „Вангуард“ беше толкова осакатен, че не можеше да плава повече, особено в предстоящите ожесточени битки, така че Нелсън беше прехвърлил вимпела си на новия кораб. Фут не очакваше да срещне адмирала и не носеше копие от договора за капитулацията, но той го беше подписал, а преди това го беше прочел най-внимателно и дори беше участвувал в обсъждането. Затова той не само съобщи на Нелсън фактите, но и преразказа точно договора със същите изрази, които бяха използували съставителите му.

Фут забеляза, че още при първите думи лицето на адмирала се помрачи. И можеше ли да бъде иначе? Нали Нелсън, по настояване на кралицата, не беше изпълнил заповедта на адмирал Кейт да тръгне срещу френския флот и да влезе в сражение с него. Вместо това, той с всички платна плуваше към Неапол и носеше на кардинала разпореждането на техни кралски величества да не започва никакви преговори с републиканците. А сега, почти на половина път, той узнаваше, че е закъснял и че капитулацията е подписана преди два дни!

Тъй като подобна възможност не беше предвидена, Нелсън трябваше да получи нови разпореждания от кралската двойка. Затова той заповяда на Фут да отплава незабавно за Палермо, а сам реши да легне в дрейф и да чака завръщането му.

Пет минути по-късно „Сихорс“ вече пореше вълните толкова стремително, както животното, чието име носеше (морски кон).

През това време кралицата беше във вила „Фаворите“, на около левга от Палермо. Капитанът седна в първата попаднала каляска и заповяда да го откарат на вилата. Небето беше като лазурен килим с избродирани звезди, луната изливаше потоци сребриста светлина над възхитителната долина, която се простираше до самия Кастеламаре. Като пристигна, Фут каза името си и заповяда да доложат, че току-що е пристигнал от Неапол и носи важни новини.

Кралицата беше на разходка заедно с лейди Хамилтън. Приятелките бяха отишли на брега, за да се насладят на двойната свежест, която им предлагаха нощта и морето. Кралят беше сам.

Фут знаеше, какво влияние има кралицата върху царствения си съпруг и вече се колебаеше, дали да не тръгне към брега, когато се появи един лакей и съобщи, че кралят го чака. Вече нямаше място за избор — кралската покана беше равна на заповед.

— А, вие ли сте, капитане, — каза кралят, когато видя пратеника. — Казаха ми, че носите вести от Неапол. Надявам се да са добри.

— Превъзходни, Ваше Величество, във всеки случай, според мен, тъй като Ви нося известие, че войната е свършила, Неапол е превзет и след два дни във Вашата столица няма да остане нито един републиканец, а след седмица, във вашето кралство — нито един французин.

— Какво казахте? — попита Фердинанд. — Нито един французин в кралството ми. Това е отлично! Колкото по-далеч бъдем от тези бесни животни, толкова до-добре. Нито един патриот в Неапол! А къде ще се дянат? На морското дъно?

— Съвсем не, Ваше Величество. Ще отпътуват за Тулон.

— Дявол да го вземе, това ми е напълно безразлично! Само да се избавя от тях! Аз лично не желая нищо по-добро. Но, предполагам, че кралицата ще бъде недоволна. И наистина, защо да ги пращаме в Тулон, когато в Неапол има толкова затвори?

— Защото кардиналът беше принуден да сключи с тях договор за капитулация.

— Кардиналът е подписал договор за капитулация, след нашите писма? А при какви условия?

— Сир, ето плик с копие от договора, заверен от кардинала.

— Предайте го сам на кралицата, капитане, не мога да се наема с това. Проклятие! Не бих искал да съм на мястото на онзи нещастник, който ще й попадне пръв пред очите, след като прочете вашия договор!

— Кардиналът ни показа извънредните си пълномощия като наместник на Ваше Величество, затова ние подписахме договора заедно с него.

— Значи, сте го подписали заедно с него?

— Да, сир. Аз от името на Великобритания, господин Бели, от името на Русия, и Ахмед бей от името на Високата Порта.

— И никого ли не сте изключили от документа за капитулация?

— Никого.

— Ах, дявол да го вземе! Дори Карачиоло? Дори Сан Феличе?

— Никого.

— Скъпи капитане, аз заминавам за Фикуца, оправяйте се както знаете. Всеобща амнистия след такъв метеж! Как е възможно? Какво ще кажат моите ладзарони, ако не избеся за тяхна забава поне дузина републиканци? Ще кажат, че съм неблагодарник.

— А кой пречи да ги обесим? — дочу се властния глас на Каролина. Като разбра, че при краля е пристигнал някакъв английски офицер с новини от Неапол, тя веднага се отправи към апартаментите на мъжа си, влезе и чу изказаното от Фердинанд съжаление.

— Господа нашите съюзници, госпожо, които са подписали договор с метежниците и, както изглежда, са им обещали помилване.

— Кой е посмял да го стори? — изсъска кралицата с такава ярост, че зъбите й изскърцаха.

— Кардиналът, госпожо, — отвърна спокойно и уверено капитан Фут, — и ние заедно с него.

— Кардиналът! — извика кралицата, като погледна накриво съпруга си, сякаш казваше: „Виждате ли какви ги е свършил вашият любимец!“

— И негово високопреосвещенство моли Ваше Величество да се запознаете с документите за капитулацията, — с тези думи Фут протегна плика на кралицата.

— Добре, господине, — каза тя. Благодарим ви за труда. — И тя му обърна гръб.

— Простете, госпожо, — продължи Фут все така спокойно. — Аз изпълних мисията си едва наполовина.

— Приключвайте колкото можете по-скоро с втората половина, господине, разбирате, че нямам търпение да прочета този интересен документ.

— Ще бъда кратък, госпожо. Близо до островите Липари срещнах адмирал Нелсън. Преразказах му условията за капитулацията. Той ми заповяда да получа указанията от Ваше Величество и да му ги отнеса незабавно.

Още от първите думи кралицата се обърна към английския капитан и жадно започна да попива всяка негова дума.

— Вие сте срещнали адмирала? — извика тя. — Той чака моите указания? Е, тогава не всичко е загубено. Да вървим, сир!

Но тя напразно търсеше с очи краля. Кралят беше изчезнал.

— Какво пък, — каза Каролина. — Нямам нужда от никого, за да направя това, което ми остава да направя! — И като се обърна към капитана, тя довърши: — След един час, капитане, ще получите нашия отговор.

Кралицата излезе. След минута се дочу яростният вой на звънеца й. Веднага дотича маркиза Сан Клементе.

— Съобщавам Ви добрата новина, скъпа маркизо: Вашия приятел Николино няма да бъде обесен.

За първи път в разговора с маркизата кралицата намекваше за любовта на придворната си дама. Маркизата не очакваше такъв удар и за минута дъхът й спря. Но тя не беше от тези, които остават подобни забележки без отговор.

— Преди всичко, поздравявам себе си за това, — отвърна Сан Клементе, — а след това поздравявам и Ваше Величество. Убийството, или обесването на всеки човек от рода Карачиоло ужасно би опетнило всяко царуване.

— Но не и в случая, когато удря шамар на кралица2, защото тогава той слиза до нивото на хамалин, и не когато конспирира против краля, защото тогава пада до нивото на предател.

— Предполагам, Ваше Величество, че не сте ми оказали честта да ме повикате при себе си, за да спорим с Вас на исторически теми?

— Не. Заповядах да ви повикат, за да ви известя, че ако желаете лично да поздравите вашия любовник, нищо не ви задържа тук…

Маркиза се поклони в знак на съгласие.

— … и още за това, да съобщите на лейди Хамилтън да се яви веднага при мен.

Сан Клементе излезе. Кралицата я чу как заповядваше на лакея си да извика Ема Лайона. Каролина бързо се спусна към вратата и с гневно движение я разтвори.

— Защо прехвърляте на друго лице заповедта, която дадох на вас, маркизо? — изписка тя с пронизителния си глас, който показваше, че се намира в гневен припадък.

— Защото, след като не съм вече на служба при Ваше Величество, аз не съм длъжна да получавам заповеди от никого, дори от кралицата.

И маркизата изчезна в дъното на коридора.

— Нахалница! — изпищя Каролина. — О, ако не си отмъстя, ще умра от ярост!

В този момент дотича Ема Лайона и видя, че кралицата се търкаля по дивана и в гнева си хапе възглавниците с прекрасните си зъби.

— Ах, Боже мой!… Какво Ви е, Ваше Величество Какво се е случило?

Като чу гласа й кралицата скочи и като пантера се хвърли на шията на прекрасната англичанка.

Какво се е случило ли, Ема? Случи се това, че ако не ми помогнеш, моето кралски достойнство ще бъде обезчестено навеки и ще трябва да се върна във Виена, за да доживея дните си като обикновена австрийска ерцхерцогиня!

— Боже справедливи! А аз бях толкова радостна! Казаха ми, че всичко е свършило, че Неапол е превзет и аз вече смятах да пиша в Лондон, за да ни изпратят най-модните и красивите бални рокли за празненствата по случай завръщането Ви!

— Празненства? Ако дадяхме празненства по случай нашето завръщане би трябвало да ги наречем празници на позора! Хубав празник, няма що! Проклетият кардинал!

— Как, госпожо! — възкликна Ема. — Значи, ваше величество е толкова ядосана на кардинала?

— О! Ако знаеш какви ги е свършил този лъжесвещеник!

— Каквото и да е то, нищо няма право да погубва красотата ви. Какви са тези петна по прекрасните ви ръце? Това са следи от вашите зъби, позволете ми да ги унищожа с докосване на моите устни. Какви са тези сълзи в прекрасните ви очи? Позволете ми да ги пресуша с диханието си. Какви са тези капки кръв по устните ви? Дайте да я изпия с целувките си. О, зла кралице, милосърдна към всички, освен към самата себе си!

И докато говореше така, леда Хамилтън покриваше с целувки ръцете на Каролина, после очите й, след това устните. Кралицата задиша учестено, сякаш към гнева й се прибави друго чувство, също толкова могъщо, но по-сладостно. Тя прегърна Ема за шията и я повали на дивана.

— О, да, ти си единствената, която ме обича! — промълви тя като неистово започна да връща ласките на любимката си.

— И ви обичам толкова колкото всичко заедно, — отвърна Ема, полузадушена от прегръдките на кралицата, — вярвайте ми, царствена приятелко!

— О, ако ти наистина ме обичаш, дошло е време да ми го докажеш.

— Заповядайте, скъпа кралице, аз ще се подчиня. Ето всичко, което мога да отговоря.

— Ти знаещ какво се е случило, нали?

— Знам, че е пристигнал някакъв английски офицер и от името на кардинала ви е донесъл договор за капитулация.

— Виж! — каза кралицата, като посочи късчетата хартия, разхвърляни по целия килим. — Ето неговата капитулация. Да сключва договор с тези негодници! Да им гарантира живота! Да им даде кораби, за да заминат за Тулон! Като че ли изгнанието е достатъчно наказание за всичките им престъпления! И да направи това, да направи това! — с голяма ярост продължаваше кралицата, — когато писмено му заповядах да не щади никого!

— Дори прекрасния Рока Романа! — попита Ема с усмивка.

— Рока Романа изкупи вината си, като премина на наша страна, — отвърна Каролина. — Но не за това става дума. Слушай! — продължи тя, като притисна Ема го гърдите си. — Остава ми една надежда и, както вече ти казах, това си ти.

— Но, прекрасна ми кралице, — каза Ема, като гладеше с ръка косите на Каролина и я целуваше по челото, — ако всичко зависи от мен, значи нищо не е загубено.

— От теб… и от Нелсън, — прошепна кралицата. Най-убедителните думи не биха били толкова красноречиви, както усмивката, с която Ема отвърна на царствената си възлюбена.

— Нелсън не е подписал договора, — продължаваше Каролина. — Той трябва да откаже да го ратифицира.

— Но аз мислех, че щом като капитан Фут е подписал вместо него…

— Точно това е нашият коз. Нелсън ще каже, че не е давал на Фут никакви пълномощия, значи капитанът не е имал право да подписва.

— И какво от това?

— Това, че ти трябва да накараш Нелсън, — за теб няма да е трудно, чаровнице, — да постъпи с договора така, както постъпих аз.

— Да опитаме, — каза леда Хамилтън с усмивка на сирена. Но къде е Нелсън?

— Близо до островите Липари. Чака Фут с моите заповеди. Но ще му ги занесеш ти. Как мислиш, дали ще ти се зарадва? И дали ще започне да оспорва тези заповеди, ако чуе от нежната ти устичка?

— А какви са заповедите на Ваше Величество?

— Никакви договори, никаква пощада. Разбра ли? Например, този Карачиоло, който ни оскърби, предаде ме! Нима този човек ще замине жив и здрав за Франция? За да постъпи там на служба и да се върне за да дебаркира с французите в най-незащитеното кътче на кралството! Нима и ти, като мен, не искаш той да умре?

— Аз искам всичко, което иска моята кралица.

— Тогава, твоята кралица, която познава доброто ти сърце, иска от тебе клетва, да не се поддаваш на никакви молби и клетви. Дай ми дума, че дори да видиш в краката си майките, сестрите, дъщерите на осъдените, ще отговориш, както бих отговорила самата аз: „Не, не, не!“

— Кълна се, скъпа ми кралице, да бъда безжалостна като Вас.

— Добре, това е всичко, което ми трябва. О, мила владетелко на сърцето ми! На теб ще дължа най-скъпия диамант в короната си — моето достойнство. Тъй като, кълна ти се на свой ред, ако този позорен договор беше спазен, аз никога нямаше да се върна в столицата си.

— А сега, — каза през смях Ема, — всичко е уредено, освен една дреболия. Сър Уйлям не ограничава свободата ми, но аз все пак не мога да скитам сама по моретата и да се явя при Нелсън без него.

— Ще се заема с това, — отвърна кралицата. — Ще му дам писмо до Нелсън.

— А какво ще дадете на мен?

— Първо, целувка (Каролина страстно притисна устните си към устните на Ема), а после всичко, което поискаш.

— Добре, — каза Ема, като се надигна. Ще уредим сметките си, когато се върна.

И тя церемониално присви коляно пред кралицата.

— Вашата покорна служителка ще бъде готова, когато Ваше Величество заповяда.

— Не трябва да губим нито минута, обещах на този английски глупак да му дам отговор след един час.

— Ще се видим ли още веднъж с кралицата?

— Ще се сбогуваме с теб едва когато седнеш в лодката. Както беше предвидила Каролина, тя успя твърде лесно да убеди сър Уйлям да отнесе заповедта на адмирала и точно след час тя предложи на капитан Фут да приеме на борда на „Сихорс“ лорд Хамилтън и съпругата му. Сър Уйлям носеше писмените разпореждания, но истинските й заповеди беше получила между две целувки и трябваше да ги предаде на Нелсън по същия начин Ема Лайона.

Както беше обещала, кралицата се раздели с лейди Хамилтън едва на пристанището и махаше с кърпичката си докато нощния мрак не погълна кораба.

Ето така сър Уйлям Хамилтън и Ема Лайона се оказаха на борда на „Гръмовержец“.

По писмото, което беше получил кардиналът, читателят може да прецени, че прекрасната пратеничка беше изпълнила твърде успешно мисията си.

Като влезе в каютата на английския адмирал, Руфо бързо огледа намиращата се там двойка. Сър Уйлям седеше в креслото пред масата, на която имаше пера и хартия, а най-отго-ре бяха разпръснати късчетата от разкъсания договор за капитулацията. Ема Лайона лежеше на дивана и, тъй като времето беше горещо, си вееше с ветрило от паунови пера.

Нелсън влезе след кардинала, посочи едно кресло, а сам седна срещу него, на един оръдеен лафет, който войнствено украсяваше каютата. При вида на кардинала сър Уйлям стана, но Ема се ограничи само с леко кимване.

Въпреки оръдейните салюти приемът, оказан на кардинала от екипажа на кораба, беше толкова невежлив, че ако Руфо разбираше така добре езика на матросите, както литературния език на Поп и Милтън, той сигурно би се оплакал на адмирала за оскърблението на персоната си, тъй като най-невинната забележка на матросите, която Нелсън се престори, че не чува, беше: „Хвърлете във водата този папски омар!“

Руфо поздрави съпрузите с полулюбезна, полупрезрителна усмивка и се обърна към английския посланик.

— Сър Уйлям, радвам се да ви срещна тук, не само защото ще бъдете преводач между мен и милорд Нелсън, но и защото писмото, с което ме ощастливи Ваша светлост прави Вас и вашето правителството причастни към въпросите, които трябваше да решаваме.

Сър Уйлям се поклони.

— Благоволете, ваше високопреосвещенство, да кажете на милорд Нелсън това, което желаете, и за мен ще бъде чест да го преведа, колкото може по-точно, на негова милост.

— Ще отговоря, че ако милорд беше дошъл в Неаполитанския залив по-рано, той би бил по-добре осведомен за станалите тук събития, и вместо да изрази неодобрението си, би подписал договора за капитулация едновременно с мен.

Сър Уйлям преведе тези думи на Нелсън и той с усмивка поклати отрицателно глава. Този жест не се нуждаеше от превод. Руфо прехапа устни.

— Аз все пак продължавам да мисля, че някой е дал лош съвет на лорд Нелсън. Така или иначе, аз трябва да науча негова милост как се подписва капитулация.

— Научете ни, господин кардинал. Във всеки случай, това няма да ви затрудни, нали поучаването с думи и личен пример влиза в задълженията ви.

— Ще се постарая, — отвърна кардиналът с лека усмивка. — Макар, за голямо мое съжаление, да говоря с еретици, а това, сами разбирате, намалява наполовина изгледите ми за успех.

Сега беше ред на сър Уйлям да прехапе устни.

— Говорете, слушаме ви, — произнесе едва чуто той.

И кардиналът заговори на френски, — впрочем, разговорът и до сега се беше водил на същия език, — започна да разказва събитията от 13 и 14 юни. Той описа страшното сражение със Скипани, самоотвержената отбрана на абат Тоскано и неговите калабрийци, които бяха предпочели да взривят барутния погреб и да загинат, вместо да се предадат. Той с поразителна точност подреждаше събитията ден след ден, чак до смъртоносния излаз на 18 срещу 19-ти, когато републиканците бяха унищожили оръдията, избили да последния човек албанския батальон, засипали с трупове улица Толедо, а бяха изгубили едва дузина от своите. Той стигна до момента, когато беше разбрал, че е необходимо да даде почивка и да подпише примирие, тъй като едно ново поражение би отчаяло напълно санфедистите, а те, както той беше принуден да признае, бяха и без това, повече грабители, отколкото войници, и бойният им дух се изпаряваше твърде лесно. Кардиналът добави, че беше узнал от самия крал за пристигането в Средиземно море на френско-испанския флот и се опасявал да не би този флот да се насочи към Неапол, като по този начин Сложи край на цялото им дело. При вида на тази заплаха, той беше побързал да сключи примирието, тъй като желаеше да получи в свои ръце фортовете и да ги държи в бойна готовност за отбраната на пристанището. Най-после, завърши кардиналът, тъй като договорът за капитулацията беше сключен честно и доброволно от двете страни, то следваше клаузите да бъдат безпрекословно уважавани и да се действува по друг начин би било нарушение на човешките права.

Сър Уйлям преведе на Нелсън дългата реч в защита на договорите, но когато стигна до опасението на кардинала за евентуалното нападение на френския флот, адмиралът прекъсна преводача с глас, треперещ от оскърбена гордост:

— Нима господин кардиналът не знаеше, че аз съм тук? Нима мислеше той, че щях да позволя на френския флот да завладее Неапол.

Хамилтън се готвеше да преведе думите на адмирала, но Руфо толкова внимателно слушаше Нелсън, че преди посланикът отвори уста, той живо възрази:

— Нали ваша милост позволи на френския флот да заеме Малта. Това би могло да се повтори.

Нелсън гневно хапеше устни. Ема Лайона оставаше неподвижна и няма, като мраморна статуя; тя беше изпуснала ветрилото си и лежеше, подпряна на лакът, истинско копие на Хермафродита на Фарнезе. Кардиналът я погледна и му се стори, че зад безстрастната маска прозира разгневеното лице на кралицата.

— Чакам отговора на негова милост, — студено каза Руфо. — Въпросът не е отговор.

— Аз ще отговоря вместо милорд Нелсън, — отсечено произнесе сър Уйлям. — Владетелите не сключват договори с метежните си поданици.

— Може би, владетелите не сключват договорите с метежните си поданици, — възрази кардиналът, — но ако метежните поданици са сключили един договор със своите владетели, дълг на последните е да уважават този договор.

— Възможно е това съждение да е истина за господин кардинал Руфо, — отвърна Нелсън, — но то положително не е такова за кралица Каролина. И ако господин кардиналът, въпреки нашето потвърждение, все още се съмнява в това, можете, милорд, да му покажете, късчетата хартия от договора, разкъсан от ръката на Нейно Величество, събрани от ръката на леди Хамилтън в спалнята на господарка й и донесени от нея на борда на „Гръмовержец“. Не ми е известно, какви разпореждания е получил ваше високопреосвещенство в качеството си на кралски наместник, но ето какви получих аз, като командир на флота. — И той посочи с пръст разкъсания договор.

Леди Хамилтън кимна едва забележимо в знак на одобрение и кардиналът още веднъж се увери, че тя представляваше на това съвещание царствената си приятелка.

Като видя, че Нелсън се съгласява с посланика, Руфо разбра, че му предстоеше да се бори не само с Хамилтън, който беше само ехо на жена си, но и с каменните устни, които бяха донесли от името на кралицата смърт и, както самата смърт, бяха неми и безмълвни. Той стана, приближи се към масата, до която седеше Хамилтън, разгъна едно от парчетата хартия, смачкани на топка от яростните ръце на кралицата, и позна своя почерк и печат.

— Какво ще отвърнете на това, господин кардинал? — попита английският посланик с насмешлива усмивка.

— Ще отговоря, господине, че ако бях крал, аз по-скоро бих разкъса мантията си, отколкото договора, подписан от мое име от човека, който току-що е върнал цялото ми кралство.

И той презрително хвърли на масата смачканото парче хартия.

— Но, надявам се, — нетърпеливо възрази посланикът, — вече смятате този договор за скъсан не само на хартия, но и морално?

— Противно на всякакъв морал, искате да кажете.

Като видя, че спорът продължава, но можеше да съди за същността му само по лицата на събеседниците, Нелсън също стана от мястото си и се обърна към сър Уйлям:

— Няма смисъл да водим толкова дълга дискусия. Ако се сражаваме с оръжието на софизмите и остроумията, кардиналът разбира се ще вземе връх над адмирала. Затова, любезни Хамилтън, задоволете се с въпроса, дали негово високопреосвещенство все още упорства в намерението си да съблюдава договора.

Сър Уйлям повтори на френски въпроса на Нелсън. Руфо почти беше разбрал думите на адмирала, но въпросът беше толкова важен, че той не искаше да отговаря преди да се е убедил в значението им. И когато посланикът особено подчерта последната фраза на адмирала, той се поклони и изрече:

— В договора, който иска да скъса Ваша светлост, участвуват представители на съюзни държави, и аз мога да отговарям само за себе си. Така и казах на господата Бол и Тръбридж.

— И какъв е отговорът?

— Аз поставих подписа си, а за него отговарям с честта си. Доколкото е по силите ми, няма да позволя да опетнят нито едното, нито другото. Тъй като почтените капитани подписаха договора едновременно с мен, ще ги уведомя за намеренията на милорд Нелсън, а те ще постъпят така, както намерят за нужно. Но тук една неточно предадена дума може да измени смисъла на цялата фраза и затова ще бъда признателен на милорд Нелсън, ако ми представи писмен ултиматум.

— На какъв език да го съставим? — попита адмиралът.

— На английски. Аз мога да чета, а капитан Бели е ирландец. При това, намирам за особено важно този толкова значителен документ да бъде написан отначало до край от ръката на адмирала.

Нелсън кимна и с наклонения си назад, характерен за леваците почерк, той написа следните редове:

Посланикът взе документа от ръцете на адмирала и се приготви да го прочете на глас, но Руфо направи знак, че това не е необходимо, на свой ред взе листа, прочете го и като се поклони каза:

— Милорд, остава ми да Ви помоля за последна милост: заповядайте да ме откарат на брега.

— Благоволете, Ваше Високопреосвещенство, да се качите на палубата, — отвърна адмиралът, — и същите хора, които Ви доведоха тук, ще Ви върнат обратно. — И той посочи с ръка стълбата.

Кардиналът изкачи няколко стъпала и се озова на палубата. Нелсън застана на първото стъпало на почетния трап и не го напусна докато кардиналът не слезе в лодката. Двамата си размениха студен поклон. Лодката се отдели от кораба и се насочи към брега, но оръдията, които трябваше да отбележат отпътуването на почетния гост със същото количество изстрели, както и пристигането му, този път мълчаха.

Известно време адмиралът следеше лодката, но скоро някой го докосна по рамото и един нежен глас прошепна в ухото му:

— Скъпи ми, Хорас!

— Ах, това сте вие, миледи! — потръпна Нелсън.

— Да… Човекът, когото повикахме, е тук.

— Какъв човек?

— Капитан Шипионе Ламара.

— Къде е той?

— Отведоха го при сър Уйлям.

— Донесъл ли е някакви новини за Карачиоло? — живо попита Нелсън.

— Не знам, възможно е. Само че, той реши, че ще е по-добре да се скрие, за да не го види кардиналът, — нали той е на служба при него като ординарец.

— Да вървим при него. Е, доволна ли сте от мен, миледи?

— Бяхте възхитителен и аз ви обожавам.

След тези уверения Нелсън цял засия и бодро закрачи към каютата на сър Уйлям.