Ема Лайона

LXXXVIIВИДЕНИЕТО

Докато на улиците на Неапол убиваха, в пристанището празнува победата. Както можеше да се съди по белия флаг, издигнат на мястото на трицветното знаме, фортът Сан Ел-мо капитулира и незабавно започна преговори между Межан и Тръбридж. Беше постигнато съгласие по всички главни пунктове, така че кралят, който беше запазил външните признаци на уважение към кардинала, можеше да му изпрати около три след обед следното писмо:

Франческо Руфо прекара съвсем кратко време в Неапол: той пристигна на девети сутринта и замина вечерта на десети юли. Кралят, който се вслушваше в съветите на Нелсън и Хамилтън, не се доверяваше на кардинала и предпочете дон Чичо — както той наричаше Франческо — да се намира в Палермо, а не близо до брат си. Дон Чичо, който никога не беше противоречал на краля и не възнамеряваше да го стори и сега, беше готов в определения час и отпътува за Палермо без никакви възражения.

Когато той заминаваше, в седем вечерта, флагманският кораб се готвеше за пищно празненство. Кралят отложи доклада на довереника си Спечале и раздаде покани за вечерта на избраните лица от тези, които се бяха явили на кораба да приветствуват своя монарх. За миг, като при подготовка за бой, бяха махнати преградите от средната палуба, всяко оръдие се превърна в планина от цветя, или бюфет с разхладителни напитки, и в девет вечерта корабът сияеше с огньовете си от фок-мачтата до последната брамстенга, беше готов да приеме гостите си.

И тогава, при светлината на факлите, които създаваха допълнителна подвижна илюминация, се появиха стотици лодки с поканени щастливци. Сред тях имаше ласкатели, които водеха със себе си музиканти, за да направят серенада на краля, или просто любопитни, които жадуваха да видят всичко, а най-вече, да бъдат видени. Лодките бяха препълнени с разкошно облечени жени, с цветя и брилянти, мъже, отрупани с орденски ленти и кръстове. Всичко това се беше крило при републиката и сега отново изпълзяваше изпод земята, за да се сгрее под слънцето на възстановената монархия. Бледо и печално беше това слънце! То изгря и залезе на 10 юли 1799 година в кървава мъгла.

Балът започна. Вълшебно зрелище представляваше тази движеща се крепост, обсипана с празнични светлини, с хиляди вимпели, които се вееха на вятъра и въжета, обвити с гирлянди от лаврови клонки. Нелсън, комуто монархията беше устроила празник на 22 септември 1798 година, сега връщаше жеста. На това тържество, както и на миналото, също беше съдено да се появи видение, още по-ужасно, съдбоносно и мрачно от първото.

Около кораба, на който по-скоро от страх, отколкото от преданост, се беше събрал целия двор, с изключение на няколко човека, останали в Палермо, — двор, където царуваше прекрасната куртизанка, — се блъскаха, както вече казахме, повече от сто лодки с музиканти, които изпълняваха същите мелодии както и корабният оркестър, при това, съгласувано с него, така че над морето, залято от сребристата лунна светлина, като че ли се разстилаше невидим покров от хармонични звуци. Наистина, тази вечер Неапол беше античната Партенопея, дъщерята на нежната Евбея, а неговият залив — убежище на сирени. Дори най-сладострастните празненства, които е устройвала Клеопатра за Антоний на Мареотиското езеро, небето не беше дарявало с такъв звезден покров, морето — с такова ясно огледало, въздухът — с такъв свеж и благоуханен полъх.

Наистина, от време на време към песента на арфите, китарите и цигулките се смесваше някой предсмъртен вик, приличен на вопъла на морски дух, но нима на празненствата на Александър Македонски, не са звучали стоновете на робите, върху които изпробвали действието на различните отрови?

Точно в полунощ тъмният лазур на неаполитанското небе беше прорязан от ракета, която изпълни нощния въздух със златни искри. Това беше сигналът за вечеря. Балът приключи, но музиката на млъкна, танцьорите се превърнаха в сътрапезници и слязоха на средната палуба, входът към която до сега беше преграден от часовой.

Ако използваме модният език на това време, ще трябва да кажем, че Комус, Бакх, Флора и Помона бяха струпали на борда на „Гръмовержец“ най-прекрасните си дарове. Вината от Франция, Унгария, Португалия, Мадейра и Кипър проблясваха в гарафи от най-чист английски кристал и се преливаха във всички цветове на дъгата, във всички оттенъци на скъпоценните камъни, от прозрачния брилянт до аления рубин. Цели глигани и кошути, пауни с разперени опашки, преливащи от изумруд към сапфир, златисти фазани, надвесващи от блюдата своите пурпурни главички, риби-меч, заплашващи гостите със страшните си носове, гигантски лангусти — преки потомки на тези, които донасяли на Апиций от остров Стромболи, всевъзможни плодове, цветя от всички годишни времена се трупаха на масата, която се простираше от носа до самата кърма на големия кораб и изглеждаше безкрайна поради огледалата, поставени в двата й противоположни края. На бакборда и щирборда на кораба, тоест отдясно и отляво бяха отворени всички амбразури за оръдията, а на кърмата, от двете страни на огледалото, се отваряха две врати към изящната галерия, която служеше за балкон на адмирала. На мястото на всяко оръдие бяха поставени живописни войнски украшения — бойни трофеи, мускети, саби и пистолети, пики и абордажни брадви, чиито острия толкова често червени от френска кръв, а сега, изчистени до блясък, отразяваха ослепителната светлина на свещите и изглеждаха като железни слънца.

Дори самият Фердинанд, свикнал с разкошните празненства в кралския дворец, във вила „Фаворите“ и Казерта, като стъпи в тази импровизирана банкетна зала, неволно извика от възхищение. Такива чудеса и вълшебства не познаваха дори дворците на Армида, възпети в поемата на Тасо.

Кралят зае мястото си на масата и посочи стола вдясно от себе си на Ема Лайона, вляво на Нелсън, а сър Уйлям седна срещу него. Останалите гости се разположиха според етикета — на по-голямо, или по-малко разстояние от краля.

Когато всички седнаха, Фердинанд изгледа двойния ред сътрапезници. Може би той си помисли, че този, който имаше най-голямо право да седне на празничната маса, отсъстваше, дори беше отхвърлен и кралят си прошепна името на кардинал Руфо. Но кралят не беше човек, който да задържи дълго добрата мисъл, ако тя носеше след себе си упрек в неблагодарност. Той тръсна глава, сви устни в привичната му хитра усмивка и така, както при завръщането в Казерта, след бягството от Рим, той казваше: „Тук сме по-добре, отколкото на пътя за Албана!“ — така и сега кралят потри ръце и изрече следното съждение: „Тук сме по-добре, отколкото по пътя за Палермо!“

Бледото болезнено лице на Нелсън почервеня. Той си спомни за Карачиоло, за тържеството на неаполитанския адмирал по време на този преход, за това какво оскърбление му нанесе той, като се яви като лоцман на борда на кораба му и прекара „Вангуард“ между подводните камъни, които преграждаха входа към пристанището на Палермо, там, където самият той, не привикнал към тези опасни брегове, не беше се решил да мине. Единственото око на Нелсън се възпламени, но устните му веднага се изкривиха в усмивка на удовлетворена жажда за мъст. Лоцманът беше изчезнал в океана, където няма никакви пристанища!

Към края на вечерята оркестърът засвири „Боже пази краля!“ и Нелсън с непоколебимата английска гордост, която не признаваше никакви условности, и без да се смущава от това, че седи на масата на един друг монарх, провъзгласи наздравица за крал Джордж. Отговор на този тост беше оглушителното „ура!“ на английските офицери, които седяха на масата и английските матроси по реите. Оръдията от втора батарея дадоха залп.

Фердинанд, който скриваше зад вулгарните си привичен превъзходното познаване на етикета и, главно, голямото си пристрастие към него, прехапа устните си до кръв. След пет минути сър Уйлям на свой ред вдигна тост — този път за здравето на крал Фердинанд. Раздаде се същото гръмко „ура“ последвано от същия оръдеен залп. Но Фердинанд сметна, че редът все пак е нарушен, и че тостът в негова чест трябваше да бъде произнесен първи.

На околните лодки сигурно бяха чули ликуващите викове, затова кралят реши, че трябва да изрази своята благодарност не само на присъствуващите, но и на тези, които не бяха попаднали на празника, но все пак показваха не по-малка преданост, дори и зад борда на „Гръмовержец“. Той леко кимна в отговор на тоста на сър Уйлям, пресуши до половина чашата си и излезе на галерията, за да приветства тези, които от страх, низост или преданост бяха дошли да му изразят симпатиите си.

При появата на краля, гръмнаха викове ура, раздадоха се аплодисменти, човек имаше чувството, че възгласите „Да живее кралят!“ се издигнаха към небето от морските бездни. Фердинанд се поклони и поднесе ръка към устните си за въздушна целувка. Но изведнъж ръката му замръзна. Погледът му се втренчи в една точка, зениците му се разшириха от ужас, а косите му започнаха да се изправят. Сподавен вик на страх и изумление се откъсна от треперещите му устни. В този миг сред лодките настъпи объркване и те се отдръпнаха в страни, като оставиха пред Фердинанд празно пространство.

В средата на това пространство се виждаше нещо ужасно: от водата се подаваше човешки труп. Въпреки че в костите, прилепнали покрай слепоочията, се бяха заплели водорасли, въпреки дългата брада и безкръвно лице, все пак кралят позна Карачиоло. Виковете „Да живее кралят!“ като че ли го бяха призовали от морското дъно, където беше почивал тринадесет дни, и той се беше явил, за да присъедини към хора на ласкателите и страхливците гласа на отмъщението.

Кралят го позна от пръв поглед, познаха го и останалите. За секунда Фердинанд помисли, че това е видение, но напразно: Трупът се навеждаше и изправяше, полюшван от вълните, като че ли се кланяше на този, който го беше осъдил на смърт, а сега изглеждаше по-мъртъв от него.

Но малко по-малко нервното напрежение спадна, ръката на краля затрепери и изпусна чашата, която се разби на парчета в пода на галерията, а той, бледен и задъхан, разбит от страх, се върна в залата на пиршеството, като криеше лицето си в ръце и викаше:

— Какво иска? Какво иска от мен?

При вида на ужасения крал сътрапезниците скочиха и като един се спуснаха към галерията. След миг от всички се откъсна едно име, което като електрическа искра удари по всички сърца:

— Адмирал Карачиоло!

Като чу това име, Фердинанд падна в креслото и повтори:

— Какво иска? Какво иска от мен?

— Прошка за измяната, господарю, — отвърна сър Уйлям, който си оставаше царедворец до мозъка на костите, дори пред лицето на този побъркал се от страх крал и този страшен мъртвец.

— Не! — извика Фердинанд. — Не! Той иска нещо друго!

— Християнско погребение, господарю, — прошепна в ухото му корабният капелан.

— Ще го получи, — отвърна кралят. — Ще го получи!

И като се спъваше на всяка крачка и се удряше в стените, той се спусна към своята каюта и затръшна вратата след себе си.

— Хари, вземете една лодка и вдигнете тази мърша! — произнесе Нелсън със същия тон, с който заповядваше: „Вдигни марсела!“ или „Прибери фока!“