Ема Лайона

LXVIНОЩТА НА 13 СРЕЩУ 14 ЮНИ

Тъмната нощ на 13 срещу 14 юни се спусна над осеяния с мъртви тела бряг, на обагрените с кръв улици.

Кардиналът беше изпълнил замисъла си: с баснята за въжето и появата на свети Антоний той беше успял да разпали гражданската война в самото сърце на Неапол. На моста Магдалина, по крайбрежието на Портичи и Резина огънят престана, но по градските улици все още се стреляше. Патриотите, които бяха убивани в собствените им домове, не пожелаха да чакат смъртта със скръстени ръце. Всеки се въоръжи, излезе на улицата и се присъедини към първата срещната група защитници на републиката. На всеки ъгъл можеха да се видят отряд патриоти и банда ладзарони, които си разменяха пушечни изстрели. Тези изстрели, които отекваха и в кулите на Новия замък, събуждаха угризенията на Салвато — един вътрешен глас му шепнеше, че сега има по-важни неща от обясненията в любов и то в минутата, когато градът беше в плен на разюзданата и безжалостна тълпа. При това жестоко го гнетеше мисълта, че той цели два часа беше играчка в ръцете на ладзароните и досега не беше измил позора на това оскърбление.

Най-после Микеле се завърна и това послужи на Салвато за предлог да излезе от стаята. Лодката беше заминала.

— А сега кажи, знаеш ли къде е бивакът на Николино и хусарите му? — попита генералът.

— В Имаколатела — отвърна Микеле.

— Къде са твоите хора?

— Долу. Заповядах да ги нахранят и напоят. Не трябваше ли?

— Напротив, те напълно са заслужили отдиха си. Но кажи ми, ще поискат ли отново да тръгнат с тебе?

— Мисля, че ще пожелаят да се спуснат с мене и в ада, или да отидат на луната, но при условие, че им кажете някоя ободряваща дума.

— Е, няма да ги скъпя. Да вървим!

Младите хора влязоха в долната зала, където пируваха ладзароните. При вида на своя началник и Салвато, те дружно извикаха:

— Да живее Микеле! Да живее генерал Салвато!

— Приятели, — започна Салвато, — ако се съберете всички до последния човек, колко ще бъдете?

— Шестстотин-седемстотин човека, не по-малко.

— А къде са приятелите ви?

— Е, откъде да знаем… — отвърнаха двама от ладзароните.

— Значи е невъзможно да съберем всичките ви приятели?

— Не е невъзможно, но е доста трудно.

— Ако за всеки човек, когото доведете ви дам по две карли-ни, работата ще бъде ли все така трудна?

— Не, това би помогнало много!

— Ето ви за начало по два дуката на човек: това значи на всеки десет намерени приятели. Имате пари за триста човека.

— Ето това е разговор! За ваше здраве, генерале!

После всички възкликнаха:

— Заповядайте, генерале!

— Слушай ме внимателно, Микеле, и следи всичко да бъде изпълнявано точно така, както ще ти кажа.

— Бъдете спокоен, генерале, няма да изпусна нито дума.

— Нека всеки от твоите хора събере колкото може повече приятели и оглави съставения от тях отряд. Сборният пункт е на улица Тендено. Когато се съберете, пребройте присъствуващите. Ако сте четиристотин, разделете се на четири отряда, ако станете шестстотин — на шест. На неаполитанските улици сто човека могат да се съпротивляват на всеки, а ако това са решителни хора, могат и да победят всеки. Когато часовникът на Кастел Капуано удари единадесет, тръгнете по улица Толедо и премазвайте всичко по пътя си. Давайте знак за местоположението си с пушечни изстрели. Как мислите, задачата не ви ли изглежда много трудна?

— Не, дори е много проста, Може ли да тръгваме?

— Почакайте. Трябват ми трима доброволци!

От редиците излязоха трима.

— Вие тримата получавате една и съща задача.

— А защо, когато е достатъчен един?

— Защото двама от тримата могат да бъдат заловени или убити!

— Вярно, — съгласиха се ладзароните, които харесаха твърдия и лаконичен език на младия човек.

— Вие тримата трябва на всяка цена, по какъвто и да е път, да се доберете до манастира Сан Мартино. Там има шест-седемстотин Патриоти, същите, които Межан не пусна в замъка Сан Елмо. Кажете им да чакат единадесет часа.

— Ще им кажем.

— Щом чуят вашите изстрели, нека слязат в града, няма да срещнат съпротива, в тази част на града няма ладзарони, и нека преградят всички улички, по които санфедистите, преследвани от нашите приятели, ще се опитат да избягат към горната част на Неапол. На улица „Толедо“ те ще се окажат между два огъня. Останалото е моя работа.

— Е, тогава няма за какво да се безпокоим.

— Добре ли ме разбра, Микеле?

— И още как!

— А вие всички?

— Прекрасно разбрахме.

— Тогава на работа!

Вратите се отвориха, подвижният мост беше спуснат. Тримата доброволци тръгнаха по улица „Мола“ към манастира „Сан Мартино“, а останалите се разделиха на две групи, едната от които изчезна в дъното на улица „Медина“, а другата пое по улица „Порто“. Останал сам, Салвато се насочи към Имаколатела.

Микеле беше прав: Николино с хусарите си лагеруваше между Имаколатела и малкото пристанище, където в наши дни се намира митницата. Охраняваха го нощни стражи, които познаваха младия генерал и му отдадоха чест.

Николино лежеше върху попоната на коня си, главата му почиваше върху седлото, а до него имаше гърне и чаша с вода. Такива бяха постелята и вечерята на същия сибарит, който преди година не можеше да заспи, ако в леглото му попаднеше розов лист, и чиято хрътка ядеше от сребърно блюдо.

Салвато го събуди, от което херцогът не остана никак доволен и сърдито попита каква е работата. Младежът каза името си.

— Ах, любезни приятелю, — усмихна се Николино, — само на вас мога да простя, че ме откъснахте от това упоително съновидение. Представете си, присъни ми се, че съм прекрасният пастир Парис и току-що съм раздал ябълките, че пия нектар и ям амброзия в обществото на богинята Венера, която прилича като две капки вода на маркиза Сан Клементе. Ако знаете нещо за нея, разкажете ми го веднага.

— Не знам нищо. Откъде мога да знам нещо за маркизата?

— А защо не? Нали в деня, когато всички мислеха, че сте убит, в джоба ви имаше писмо от нея.

— Стига шеги, любезни приятелю, трябва да поговорим за сериозни неща.

— Аз съм сериозен като Сан Дженаро… Какво още ви трябва?

— Нищо. Ще ми намерите ли кон и сабя?

— Кон? Слугата ми сигурно е на брега с моя кон и още един, резервен. Колкото до сабята, сред хората ми има няколко тежко ранени, които едва ли ще се обидят, ако вземете оръжието им. А пистолетите ще намерите в кобурите на седлото, заредени са. Нали знаете, че съм ваш доставчик на пистолети. Ако употребите и тези толкова добре, колкото предишните, няма да възразявам.

— Е, приятелю, щом всичко е уредено, аз ще яхна един от вашите коне, ще препаша сабята на един от вашите хора, ще взема половината от вашите хусари и ще тръгна нагоре по улица „Фория“. Вие през това време ще се изкачите на площад „Кастело“ и когато се окажете в двата края на улица „Толедо“ и удари полунощ, всеки ще започне да стреля и, обзалагам се, ще имаме достатъчно работа.

— Не ви разбирам напълно, но това е без значение. Щом вие го организирате, значи всичко ще бъде наред. Считайте, че сме се договорили.

Николино заповяда да доведат конете, Салвато взе сабята на един от ранените. След това младите хора скочиха на седлата, разделиха, както беше уговорено, хусарите на два отряда и препуснаха — единият по улица „Фория“, а другият през площад „Кастело“ към улица „Толедо“.

Докато приятелите се опитват да затворят ладзароните и санфединисти не само между два огъня, но, така да се каже, и между два меча, ние с тебе, читателю, ще преминем моста „Магдалина“ и ще влезем в малката къщичка, твърде живописна на вид, която се намираше между моста и „Гранили“. Тази къща, която и в наши дни показват на любопитните като резиденция на кардинал Руфо в периода на обсадата (тя е запазена напълно), — беше главната квартира на кардинала. Тук той се намираше на един пушечен изстрел от републиканските аванпостове, но можеше да разполага — на моста „Магдалина“ и на улицата със същото име — с голяма част от санфедистката армия. Стражевите му отряди се простираха чак до улица „Габела“. Те бяха съставени от калабрийци, а калабрийците бяха обезумели от ярост.

В ожесточената битка през деня, чийто главен епизод беше взривяването на форт „Вилиен“, те не бяха разбити, но не можеха да се смятат за победители. Победители бяха тези, които геройски посрещнаха смъртта; победени — тези, които четирикратно атакуваха безуспешно, които прибегнаха до руските оръдия, за да пробият стената на форта. Затова, като видяха на петдесет крачки пред себе си форта „Кармине“, калабрийците решиха да го завладеят, без да питат началниците си. Този замисъл предизвика такова въодушевление, че турците, чийто лагер се намираше наблизо, също пожелаха да участвуват в операцията. Предложението им беше прието и ролите — разпределени: калабрийците трябваше да завладеят едни след други всички къщи; които отделяха улица „Габела“ от улицата на замъка. Последната къща на тази улица беше по-висока от крепостните стени, така че защитниците на форта се виждаха там като на длан. Калабрийците трябваше да разстрелват всички, които се приближаваха до стената, а през това време турците, захапали ятаганите си, щяха да се изкатерят по стената и да се нахвърлят върху обсадените.

Планът веднага беше приведен в изпълнение. Денят беше тежък и защитниците на крепостта мислеха, че войниците на кардинала също са уморени, и се надяваха да прекарат нощта спокойно. Тези, които заемаха най-близките до крепостта къщи, с други думи, представляваха част от републиканските аванпостове, бяха изклани в съня си и след петнадесет минути петдесет отбрани калабрийски стрелци заеха долните етажи и терасата на дома срещу Фиомичело, едва на тридесет крачки от стените на форта „Кармине“.

Когато се разнесоха първите викове, часовите вдигнаха тревога и патриотите се спуснаха към бойниците, като мислеха, че са надеждно укрити от каменните зъбери. Но изведнъж над главите им загърмяха изстрели и ги връхлетя оловен ураган.

През това време турците бяха стигнали основата на стената и започнаха да се катерят по нея. Обсадените не можеха да ги спрат, без да се покажат, а всеки показал се човек щеше да е мъртъв. Подобна борба не можеше да продължава дълго. Патриотите оставиха осеяната с трупове площадка, панически побегнаха към задния вход, който излизаше на площад „Меркатело“ и се разпръснаха из града.

Като дочу калабрийските мускети, кардиналът помисли, че републиканците са преминали в настъпление. Той заповяда да ударят тревога, всички да бъдат в бойна готовност и изпрати разузнавачи, за да установят причината за целия този шум. Но в този момент се появиха опиянените от успеха турци и калабрийци и доложиха, че са овладели форта.

Това беше важна новина. Сега кардиналът нямаше повече да се бои от нападение от към Маринела, или Стария пазар, защото оръдията на форта господствуваха над тези пунктове. В този момент се завърна Фра Пачифико, който цял ден беше обикалял града с хоругвите си и навсякъде беше оставил след себе си пламъци. За награда Руфо го назначи командир на артилерията във форта и му даде за помощници една дузина капуцини.

Кардиналът едва беше дал тази заповед, когато му доложиха, че са заловили една лодка, която се движила от Новия замък към Гранатело. У собственика намерили някакъв пакет. Руфо заповяда да въведат пленника, за да го разпита, но още при първите му думи човекът отвърна с паролата, известна само на кардиналското семейство и неговите помощници, която беше нещо като предпазно средство при краен случай: „Малагата все още е Малага“.

По тази парола кардиналът беше разпознал готвача си Кошия в руския лагер. А сега странното беше, че стопанинът на лодката, вместо да избяга по-далече от санфедистите, което му беше напълно възможно, се беше оставил да го заловят твърде лесно.

Колкото до писмото, което носеше, то най-просто би било да го изхвърли във водата или да го скъса. Но той беше го запазил и при първото поискване го връчи на санфедисткия офицер.

Офицерът се оказа Шипионе Ламара. Кардиналът го повика и той потвърди всичко, казано от задържания лодкар. Впрочем човекът имаше надеждната защита на паролата, която беше получил от сестрата на кардинала, княгиня Кампани. Знаеха я и спътниците му — на тях можеше да се разчита, тъй като и те като него се бяха престрували на патриоти до момента, когато вече можеха да свалят маската.

Стопанинът на лодката доложи, че полковник Микеле, който го изпратил в Гранатело, изглежда не му се доверява напълно, тъй като е поставил в лодката свой доверен човек — лейтенант Палиукела. Когато преследвачите се бяха приближили плътно до баркаса, дали по нещастна случайност, или за да не попадне в плен, Палиукела беше паднал зад борда, или нарочно се беше хвърлил в морето и оттогава никой не го беше виждал.

Кардиналът не обърна голямо внимание на тази подробност и поиска писмото. Шипионе му подаде пакета. Ето какво съдържаха разпорежданията до Скипани:

— Е,? — попита задържаният, като видя, че кардиналът за втори път и още по-внимателно препрочита писмото. — Малагата все още ли е Малага, Ваше Високопреосвещенство?

— Да, момчето ми и сега ще ти го докажа.

Той се обърна към маркиз Маласпина и заповяда:

— Дайте на този юнак петдесет дуката и го нахранете добре. Сведенията му си струват цената.

Маласпина изпълни заповедта на кардинала в частта, която се отнасяше лично до него, и даде на лодкаря дукатите. Колкото до вечерята, той я възложи на грижите на Карло Кукаро, лакеят на неговото високопреосвещенство.

Когато Маласпина се върна, кардиналът му заповяда да напише на де Чезаре, който се намираше в Портичи, да не сваля очи от армията на Скипани. Той заповяда да се запазят вчерашните позиции и му изпрати на помощ двеста-триста калабрийци и сто руснаци. Едновременно с това заповяда да разположат хиляда човека по склоновете на Везувий, от Резина до Tope дел Анунцията. Тези хора трябваше да обстрел-ват войниците на Скипани иззад дърветата, купчините лава и скални късове, с които е покрит източният склон на вулкана.

Като получи писмото на кардинала, де Чезаре от своя страна заповяда, на коменданта на Портичи да се престори, че отстъпва под натиска на Скипани, и да го примами в града. А когато той се окаже на дългия три левги път от Фаворите за Неапол, да му отреже отстъплението по фланговете. През това време метежниците от Соренто, Кастеламаре и Кава ще нападнат Скипани в тил и ще разгромят армията му.

Всички тези мерки бяха взети, тъй като беше възможно заповедта на Басети да има втори екземпляр и Скипани все пак да го получи.

Кардиналът не беше действувал напразно. Вторият екземпляр още не беше изпратен, но това щеше да стане скоро и Скипани, за свое нещастие, щеше да го получи.