Ема Лайона

XXVКЪДЕТО КРАЛЯТ СИ ВЪЗВРЪЩА АПЕТИТА

Събитията, които ставаха на палубата, намираха, естествено, своя отклик в кралската каюта. Поривистото движение на кораба, свистенето на бурята, гръмотевиците, спасителните работи на екипажа, въпросите на Нелсън, отговорите на Хенри — нищо не беше убегнало от вниманието на царствените бегълци. Особено страшна беше минутата, когато, преминал през рифовете, корабът изпита ужасния Натиск на вятъра, който го наклони почти до водната повърхност. Кралят, кралицата и дори Ема Лайона мислеха, че е настъпил последният им час. Кренът на „Вангуард“ действително беше толкова силен, че ядрата се изсипаха от кошовете между оръдията и, търкаляйки се по наклонената палуба със страшен грохот, внушаваха на пасажерите непреодолим ужас.

Колкото до бедния малък принц, ние вече видяхме колко страдаше той по време на пътя. Морската болест се появяваше у него в най-острата си форма, При всяко рязко движение на кораба той изпитваше страшни конвулсии, толкова мъчителни, че на сутринта той отказа всякаква храна, дори от ръцете на Ема, макар че не слизаше от коленете й. Той не хапна нищо цели два дни — гаденето се редуваше с конвулсии.

Когато „Вангуард“ рязко се наклони, тласък беше токова силен и страхът, че корабът се е разцепил, толкова голям, че кръвта шурна от гърлото на малкия принц и след кратка агония той издъхна в ръцете на Ема.

Детето беше толкова слабо и преходът от живота към смъртта толкова незабележим, че Ема, изплашена от кръвотечението и съпровождащите го конвулсии, сметна неподвижността на принца за покой след кризата. Бяха й необходими няколко минути, за да разбере истината, и, обхваната от непреодолим страх, да извика:

— Велики Боже! Госпожо, принцът е мъртъв!

Този вик на отчаяние, откъснал се от сърцето на Ема, направи на Каролина и Фердинанд по-скоро обратното впечатление.

Кралицата отвърна:

— Бедно дете! Ти толкова малко ни изпревари по пътя към гроба, че едва ли си струва да те оплакваме. Но ако някога си върна короната, тежко на тези, които са причина за смъртта ти!

Мрачна усмивка последва тази заплаха. После, като протегна ръце към Ема, тя каза:

— Дайте ми детето.

Колкото до Фердинанд, то грозящата го опасност беше унищожила всички следи от морската болест. Без да смее да се покаже на палубата след препоръката на Нелсън, той премина всички стадии на мъчителен страх, още по силен от това, че, не познавайки опасността, той не можеше да си състави вярна представа за нея, и фантазията му я рисуваше още по-страшна. Затова, когато ядрата се разпиляха по горната батарея и грохотът им наподобяваше гръмотевична буря, той, както каза Ема, действително почти се побърка от страх, а когато тя извика „Госпожо, принцът е мъртъв!“ — той повтори думите й, застанал на колене, изразявайки с това своето презрение към Сан Дженаро, който го беше напуснал в толкова тежка за него минута. Той веднага и на всеослушание даде обет на блажения Франциск Паолански, живял хиляда години след Сан Дженаро, да му построи храм, подобен на катедралата Свети Петър в Рим.

Това беше точно в момента, когато Ема, след като положи тялото на малкия принц на коленете на кралицата, беше излязла от каютата да повика Нелсън.

Адмиралът огледа бързо всичко, видя кралицата, просната на дивана с мъртвия принц на ръце, и краля, който пред лицето на собствената си гибел, забравил всяко бащинско чувство, даваше на колене обет, молейки за своето спасение, без дори да помисли за включи в молитвите си членовете на своето семейство. Нелсън побърза да успокои царствените си пътници.

— Госпожо, — обърна се той към кралицата, — аз съм безсилен срещу мъката, която току-що ви сполетя, — тя засяга вас и Господ Бог, който утешава. Но мога да ви уверя, поне за тези, които са живи, — те се вече вън от всяка опасност.

— Чувате ли, ваше величество! — възкликна Ема, повдигайки с ръце главата на Каролина. — А вие, господарю?

— Уви, не! — отвърна кралят. — Вие отлично знаете, милейди, че не разбирам нищо от вашия език.

— Милорд казва, че опасността е минала.

Кралят повдигна глава.

— А! — измърмори той. — Така ли каза милорд?

— Да, господарю.

— И това не е само, за да ни успокои?

— Милорд говори истината.

Кралят стана и отупа с ръце коленете си.

— В Палермо ли сме вече? — попита той.

— Не още, — отвърна Нелсън, — но, вероятно, ще бъдем там на разсъмване, а ако вятърът се промени, можем да пристигнем и тази вечер. Изменихме пътя си, само защото кралицата заповяда така.

— Искате да кажете, помоли, милорд. Но сега вече можете сам да избирате пътя. Сега ще моля само Бога, ще се моля за детето, което лежи мъртво в ръцете ми.

— Значи, сега трябва да моля за указание от краля?

— Моите указания, — отвърна кралят, — сега, когато съобщихте, че вече няма опасност, са такива: бих предпочел да спрем само в Палермо и никъде другаде. Но, — продължи той, олюлявайки се от странично клатене, — струва ми се, че все още във вашия дяволски клатушкащ се дворец не е токова спокойно, и че ако ние пожелахме добър път на бурята, тя никак не е разположена да ни пожелае същото.

— Наистина, не сме приключили напълно с нея, — каза Нелсън. — Но, ако не греша, гневът й вече е утихнал.

— Какви ще бъдат вашите съвети?

— Моите съвети да си починете, защото ми се струва, че имате нужда от това, а аз трябва да се погрижа за маршрута ни.

— Какво ще кажете за това, мила ми наставнице?

— Ще кажа, че винаги е добре да се следват съветите на милорд, особено когато става дума за морето.

— Чухте ли, милорд? Доверяваме ви се. Всичко, което направите, ще е за добро.

Нелсън се поклони и, тъй като под грубата обвивка сърцето му беше изпълнено с религиозен, а понякога и с поетичен плам, преди да излезе от каютата, той коленичи пред малкия принц.

— Спете спокойно, ваше височество, — каза той на детето. — Няма за какво да отговаряте пред Бога, който в неизповедимата си благост е изпратил ангела на смъртта да вземе душата ви, на прага на живота. О, ако и ние бихме могли да бъдем толкова чисти, когато на свой ред застанем пред престола Господен, за да дадем отчет за делата си! Амин!

И, като се изправи, той още веднъж се поклони и излезе.

Когато Нелсън отново стъпи на капитанския мостик, беше започнало да се разсъмва и омаломощената буря изпускаше последните си въздишки, ужасни въздишки, подобни на тези, с които Титан премества Сицилия при всяко свое обръщане в гроба.

Всеки друг, комуто това зрелище би било по-малко познато, отколкото на Нелсън, би бил поразен от величието му. Вятърът постепенно, утихваше, и, подобно на синкава мъгла, в далечината се издигаха върховете на Апенинските планини. Вляво се простираха необятните морски ширини — полето на нощната битка, където вятърът и морето се бяха вкопчили в смъртоносен двубой. Отдясно, на фона на чистото небе, се очертавах бреговете на Сицилия, над които, като някаква прищявка на твореца, се извисяваше огромната Етна, чийто връх се губеше в облаците. Отзад оставаха, белеейки сред морските вълни, скали, отломки от угаснали и разпаднали се вулкани, които бегълците бяха избегнали по чудо; най-после, под тях беше морето, развълнувано до самите си дълбини, разорано от черни пропасти, в които „Вангуард“ се спускаше със стон, и при всяко падане изглеждаше, че бездната ще го погълне навеки.

Нелсън огледа великолепната картина, която природата беше разгърнала пред очите му; но той твърде често беше виждал подобни зрелища, за да могат те, колкото и прекрасни да бяха, да привлекат вниманието му за дълго.

Той повика Хенри.

— Какво мислиш за времето?

Беше очевидно, че Хенри, този опитен капитан, не беше очаквал да му зададат такъв въпрос. Но, за да не говори необмислено, той още веднъж обгърна с поглед целия хоризонт, опитвайки се през мъглата и облаците да проникне в тайнствената далечина на необятните простори.

— Милорд, — каза той, — изпитанието вече е отминало; смятам, че сме приключили с бурята, и че след час тя съвсем ще утихне. Но тогава, струва ми се, вятърът ще промени посоката си на юг или на север; във всеки случай, той ще е благоприятен за нас, защото ще бъдем в открито море.

— Казах същото на техни величества. Бях убеден, че мога да им обещая да прекарат следващата нощ в двореца на краля Роджеро.

— Тогава, остава само да удържим на обещанието си, а това поемам аз.

— Вие сте изморен, колкото и аз, Хенри, не, извинете, повече — нали не спахте изобщо.

— Е, в такъв случай, с разрешението на ваша светлост, ще си поделим дневните грижи: милорд ще отиде да си почине пет-шест часа; за това време вятърът ще определи посоката си, а милорд знае, че когато отдясно и отляво, отпред и зад кърмата ме окръжава вода, това ме затруднява не повече от всеки друг. Така че, дали вятърът ще духа от юг или от север, ще взема курс към Палермо и, когато милорд се събуди, ще бъдем вече на път. Тогава ще му предам управлението на кораба, което милорд ще продължи колкото му е угодно.

Нелсън се чувствуваше напълно разбит; при това, макар че плаваше по море от млади години, още страдаше от морска болест. Той отстъпи пред настояванията на Хенри и, като му остави командуването на кораба, слезе в каютата си.

Когато отново се качи на палубата, беше вече единадесет сутринта. Вятърът беше южен и доста хладен. „Вангуард“ беше заобиколил нос Орландо и се движеше със скорост от осем възела.

Нелсън огледа кораба. Само опитното око на моряка можеше да познае, че е претърпял бурята, оставила следите си в такелажа. Той протегна ръка на Хенри с благодарна усмивка и го изпрати на свой ред да си почине.

В момента, когато Хенри вече слизаше по стълбата, той го повика, за да попита какво са направили с тялото на малкия принц; лекарят Бити и капеланът Скот бяха пренесли момчето в каютата на лейтенанта Паркинсън.

Адмиралът се увери, че корабът следва правилен курс, даде разпорежданията си на рулевия и слезе в кубрика.

Малкият принц лежеше върху леглото на младия лейтенант; беше покрит с чаршаф, а седящият до леглото капелан, забравил че е протестант, се молеше за католика, четейки за-упокойна молитва.

Нелсън коленичи, прочете наум молитвата си и, като повдигна чаршафа от лицето му, хвърли на детето последен поглед.

Макар тялото да беше вече вкочанено, смъртта беше придала на чертите божествена чистота, премахвайки следите от страданието. Дългите светло-руси коси със същия оттенък, както у майка му, се спускаха на изящни къдрици покрай бледите бузи и шията със синкави жилки; ризата с голяма яка беше обшита на гърдите със скъпи дантели. Принцът изглеждаше като заспал.

Само, че вместо майка му или Ема, над него бдеше свещеникът.

Нелсън, макар и да не беше много чувствителен по природа, не можа да не помисли за това, че само на няколко крачки от малкия принц, който лежеше в каютата сам, се намираха неговите родители, четирите му сестри и брат му, но никой от тях не беше се сетил да дойде и се помоли за детето, както беше сторил Нелсън. Една сълза навлажни очите му и падна върху вкочанената ръка на малкия принц, до половина скрита под маншет от великолепна дантела.

В този момент той почувствува нечий лек допир и една малка ръка легна на рамото му. Той се обърна и усети докосването на нежни устни; това бяха ръката и устните на Ема.

Детето беше починало именно в нейните ръце. Докато майка му спеше или лежеше със затворените очи, обмисляйки злобно мрачни планове за отмъщение, не друг, а Ема беше дошла да изпълни благочестивия дълг на погребението, тъй като не желаеше грубите ръце на матросите да докосват крехкото детско тяло.

Нелсън почтително й целуна ръка. Най-великото и пламенно сърце, ако не е съвсем чуждо на поезията, изпитва силно смущение пред лицето на смъртта.

Като се изкачи на юта, той видя там краля. Още изпълнен със спомени за печалното зрелище, Нелсън очакваше да срещне баща, нуждаещ се от утеха. Но грешеше. Кралят се чувствуваше по-добре, кралят беше огладнял. Беше дошъл да поръча любимите си макарони, без които обедът му беше невъзможен.

После, тъй като пред очите им беше целият Липарски архипелаг, той започна да разпитва Нелсън за името на всеки остров, посочвайки го с пръст. При това кралят разказа, че на младини имал цял полк младежи от тези острови, и че ги наричал липариоти.

Последва разказ за празника, устроен преди няколко години за офицерите от този полк, на който Фердинанд, облечен като готвач, играел роля на кръчмар, докато кралицата, в костюм на проста селянка, обкръжена от най-прелестните си придворни дами, била кръчмарката.

През този ден, той сам сварил огромен казан с макарони и оттогава не бил ял нищо по-вкусно. Освен това, тъй като предния ден той собственоръчно си наловил риба в залива Мерджелина и, както винаги, наблюдавал как доубиват застреляните от него в гората Персано кошути, глигани, зайци и фазани, този обяд оставил в паметта му незабравими спомени, които той изрази с дълбока въздишка и с думите:

— Ех, да можех да намеря в горите на Сицилия толкова дивеч, колкото имах в моите гори, на континента!

И така, този крал, когото французите бяха лишили от кралството, този баща, когото смъртта беше лишила от син, молеше бога за утеха от двойното си нещастие само едно: да му остави поне горите и дивеча!

Към два след обед корабът заобиколи нос Чефалу.

Две неща занимаваха Нелсън в този момент и го караха да пита ту небето, ту морето, ту земята: къде беше сега Карачиоло и как щеше самият той при този южен вятър да влезе в залива на Палермо.

Нелсън, който беше прекарал живота си в Атлантика, не беше много опитен в корабоплаването из такива морета, като Средиземно, където беше плавал твърде рядко. Наистина, на борда имаше двама сицилийски моряци. Но, как той, първият моряк на своето време, да се обърне за помощ към простия матрос, за да въведе своя седемдесет и две оръдеен кораб във фарватера на Палермо?

Ако пристигнеха през деня, можеше да поиска лоцман. Но ако това стане нощем — щеше да му се наложи да лавира до сутринта.

Но тогава кралят, който не разбираше трудностите на мореходството, би попитал: „Ето Палермо, защо не влизаме в пристанището?“ — И би трябвало да му отговори: „Защото не зная къде е входът“.

Не! Нелсън никога нямаше да си позволи подобно признание!

При това, в толкова лошо устроен край, където човешкият живот не струваше нищо, едва ли имаха лоцманската служба.

Впрочем, това трябваше да се изясни скоро, тъй като на хоризонта се показва планината Пелегрино, която се издига на запад от Палермо. Към пет вечерта щеше да се появи и столицата на Сицилия.

Кралят слезе на палубата към два часа и, тъй като макароните бяха приготвени според указанията му, превъзходно се наобядва. Кралицата остана в леглото си, а младите принцеси и принц Леополдо седнаха на масата заедно с баща си.

Към три и половина, когато корабът щеше да заобиколи носа, съпроводен от Юпитер, който беше понесъл сравнително добре пътуването, и младия принц Леополдо, излезе на юта и се присъедини към Нелсън. Адмиралът беше загрижен: той напразно оглеждаше хоризонта, но никъде не забелязваше „Минерва“.

За него би било голям триумф да пристигне в Палермо преди Неаполитанския адмирал; но по всяка вероятност, се беше случило тъкмо обратното.

Към четири „Вангуард“ заобиколи носа. От югоизток духаше силен вятър. В пристанището можеше да се влезе само лавирайки, а лавирайки, можеха да заседнат на плитчина или да се натъкнат на подводна скала.

Щом пред очите им се показа пристанището, Нелсън даде сигнал да му изпратят лоцман. С помощта на превъзходния си далекоглед той можа да различи всички кораби на рейда и лесно позна стоящия пред всички, като войник в строя, който очаква командира си, фрегатата „Минерва“, с непокътнат такелаж.

Нелсън с досада прехапа устни: беше се случило това, от което най-много се опасяваше.

Нощта се спускаше бързо. Адмиралът повтори сигналите и, в нетърпението си, тъй като в морето не се виждаше никаква лодка, нареди да дадат оръдеен залп, като предпазливо предупреди кралицата, че стрелят само, за да доведат лоцман.

Тъмнината дотолкова се беше сгъстила, че фонът вече изчезваше и се виждаха само многочислените светлини на Палермо, които сякаш пробиваха мрака.

Нелсън вече смяташе да даде втори залп, когато Хенри, който внимателно оглеждаше залива с нощния далекоглед, съобщи, че към „Вангуард“ се насочва лодка.

Нелсън взе тръбата от ръце на Хенри и видя лодка с триъгълно платно, в която седяха четирима матроси и човек, загърнат в груба моряшка пелерина.

— Хей, в лодката! — извика един матрос. — Кой сте вие!

— Лоцманът, — кратко отвърна човек с пелерината.

— Хвърлете му въже и завържете лодката му зад кораба, — каза Нелсън.

Лодката обърна левия си борд към кораба и свали платното. Четиримата матроси хванаха веслата и се прилепиха към „Вангуард“.

Спуснаха въже, което лоцманът хвана, и с негова помощ се изкачи по обшивката, както правят опитните моряци, промуши се през един от оръдейните отвори на горната батарея и скоро се оказа на палубата.

Той се отправи към командирския мостик, където го чакаха Нелсън, капитан Хенри, кралят и принц Леополдо.

— Накарахте ни да ви чакаме дълго, — каза Хенри на италиански.

— Тръгнах още при първия залп, капитане.

— Значи, не сте видели сигналите?

Лоцманът не отговори.

— Да не губим време, — каза Нелсън. — Попитайте го на италиански добре ли познава пристанището и ще може ли благополучно да отведе големия линеен кораб до кея.

— Милорд, разбирам езика ви, — отвърна лоцманът на превъзходен английски. — Познавам пристанището и поемам цялата отговорност.

— Отлично! — каза Нелсън. — Командвайте, тук вие сте стопанинът. Само не забравяйте, че на борда са вашите монарси.

— Зная, че имам тази чест, милорд.

И, без да обръща внимание на рупора, който му протягаше Хенри, лоцманът даде със звучния си глас разпорежданията си на такъв безупречен английски, употребявайки английските технически термини така, като че ли служеше във флота на крал Джордж.

Като буен кон, който чувства юздата на опитния ездач и разбира, че всяко своеволие е безполезно, „Вангуард“ наведе глава пред лоцмана и му се подчини не само без никаква съпротива, но и толкова бързо, че привлече внимание на краля.

Фердинанд се приближи към лоцмана; Нелсън и Хенри, движими от националната гордост, оставиха краля сам.

— Приятелю, — каза кралят, — смяташ ли, че ще мога да сляза на сушата тази вечер?

— Нищо няма да попречи на ваше величество: след по-малко от час ще хвърлим котва.

— Кой e най-добрия хотел в Палермо?

— Кралят, предполагам, няма нужда от хотел, след като разполага с двореца на крал Роджеро.

— Където никой не ме очаква, където няма да има какво да ям и управителите, които не подозират за пристигането ми, ще ме окрадат изцяло, дори до чаршафите от леглото ми.

— Напротив, ваше величество ще намери всичко в пълен ред… Адмирал Карачиоло, който пристигна в Палермо в осем сутринта, се е погрижил за всичко.

— А ти как си узнал за това?

— Аз съм лоцман на адмирала и мога да съобщя на ваше величество, че, след като пристигна в осем сутринта, в девет адмиралът вече беше в двореца.

— Значи, трябва да се погрижа само за карета?

— Тъй като адмиралът предвиди, че ваше величество ще благоволи да пристигне вечерта, от пет часа три карета чакат в пристанището.

— Не! Адмирал Карачиоло наистина е безценен! — възкликна кралят. — Ако някога пътувам по суша, ще го взема отново със себе си.

— Това би било голяма чест за него, господарю, не само поради високия пост, но повече поради доверието, за което би свидетелствувало такова назначение.

— А адмиралът претърпял ли някакви повреди по време на бурята?

— Нито една.

— Да, наистина, трябваше да удържа думата си, която му бях дал, — промърмори кралят, като се почеса по ухото.

Лоцманът потръпна.

— Какво ти е? — попита кралят.

— Нищо, господарю. Мисля си, че ако адмиралът чуеше от устата на ваше величество думите, които току-що чух аз, би бил безкрайно щастлив.

— А! Не скривам това.

После, като се обърна към Нелсън, кралят му каза:

— Знаете ли, милорд, че адмиралът е пристигнал днес в осем сутринта, без нито една повреда? Изглежда, този Карачиоло е някакъв магьосник, защото „Вангуард“, макар и управляван от вас, — а вие сте първият моряк в целия свят, — „Вангуард“ се лиши от главните си мачти и изгуби този … как го нарекохте … този … блинд.

— Да преведа ли на милорда това, което ваше величество току-що каза?

— Защо не! — усмихна се кралят.

— Буквално?

— Буквално, ако това ви доставя удоволствие.

Хенри преведе думите на краля.

— Господарю, — студено отвърна Нелсън, — ваше величество беше свободно да избира между „Вангуард“ и „Минерва“. Кралицата се спря на „Вангуард“. „Вангуард“ направи всичко, което можеха да направят дървото, желязото и платното, взети заедно.

— Вярно е, — каза кралят, който не искаше да се лиши от удоволствието да си отмъсти на Нелсън за това, че, благодарение на адмирала, Англия го беше накарала да изгори флота си, за което той сега горчиво се разкайваше, — но ако бях на „Минерва“, щях да пристигна в Палермо още сутринта и вече бих прекарал на сушата цял ден. Но нищо! Все пак съм ви признателен: нали направихте всичко, което беше по силите ви. — И добави с престорено добродушие: — който е направил това, което може, е изпълнил дълга си.

Нелсън изкриви недоволно устни, тропна с крак и, като остави капитан Хенри на палубата, влезе в каютата си.

В този момент лоцманът извика:

— Всички по местата, — спускаме котва!.

Минутата, когато се спуска или вдига котвата, е една най-тържествените в живота на големите военни кораби. Затова, щом прозвуча командата, на борда на „Вангуард“ се възцари пълна тишина.

В тази тишина, спазвана от целия екипаж, и на нещо завладяващо: осемстотин човека, внимателни и безмълвни, очакват думата на капитана.

Вахтеният офицер, с рупор в ръка, повтори командата, а боцманът наду свирката си.

Матросите, увиснали на въжетата, веднага се заловиха за работа. Реите се завъртяха като по вълшебство и „Вангуард“, разтърсвайки могъщия си корпус, премина между два кора-ба, които вече стояха на котва, без да ги докосне и, въпреки тясното пространство, оставено му за маневриране, гордо се приближи към определеното му място, за да спусне котвата.

По време на маневрата голяма част от платната бяха вече прибрани. Тези, които още оставаха по местата си, служеха само за да намалят твърде голямата скорост на кораба. Лоцманът постави на руля един от сицилийските матроси, този, който беше давал на Нелсън сведения за теченията в пролива.

— Спускай котвата! — извика лоцманът.

Рупорът на вахтения офицер и свирката на боцмана потвърдиха командата.

Котвата веднага се отдели от борда и шумно потъна в морето: след нея се заточи масивна верига, която се извиваше и хвърляше през котвеното отвърстие блестящи пръски.

Корабът се тресеше от мачтите до кила: разнесе се силен трясък, морето закипя и, потръпвайки за последен път, „Вангуард“ застана на котва.

Работата на лоцмана приключи. Той почтително се приближи към Хенри и му се поклони.

Капитанът му протегна двадесет гвинеи, оставени от лорд Нелсън.

Но лоцманът с усмивка поклати глава и, като отблъсна ръката на Хенри, каза:

— Плаща ми моето правителство и, освен това, приемам пари само с лика на Фердинанд или крал Карл.

Кралят не изпускаше лоцмана нито за минута и, когато той, приведен, минаваше покрай него, го хвана за ръката.

— Кажи, приятелю, би ли могъл да ми окажеш една малка услуга?

— Заповядайте, ваше величество, и ако това е по силите на човек, заповедта ви ще бъде изпълнена.

— Можеш ли да ме закараш на брега?

— Няма нищо по-лесно, господарю … Но тази жалка лодка, удобна за лоцмана, ще бъде ли достойна за краля?

— Питам те, можеш ли да ме свалиш на брега?

— Разбира се, господарю.

— Отлично! Направи го.

Лоцманът се поклони и, като се обърна към Хенри, каза:

— Капитане, кралят желае да слезе на брега. Бъдете така добри, заповядайте да спуснат почетния трап.

Капитан Хенри застина, поразен за миг, от желанието на краля.

— Какво има? — попита го Фердинанд.

— Господарю, — каза Хенри, — трябва да предам желанието на ваше величество на лорд Нелсън: никой не може да напусне британски кораб без разпореждането на адмирала.

— Дори аз? Значи, съм пленник?

— Кралят не може да бъде пленник: но колкото по-знатен е пътник, в толкова по-голяма немилост ще се почувства командирът на кораба, ако високия му гост отиде без негово знание.

И като се поклони на краля, Хенри слезе в каютата на адмирала.

— Проклети англичани! — изръмжа кралят. — Струва ми се, че съм готов да стана якобинец, само за да не получавам повече никакви заповеди от тях!

Желанието на краля незабавно да слезе на брега порази Нелсън не по-малко от капитан Хенри. Той бързо изкачи на юта.

— Вярно ли е, — обърна се той към краля, въпреки етикета, който забраняваше да се задават въпроси на монарсите, — вярно ли е, че ваше величество желае да напусне „Вангуард“ веднага?

— Няма нищо по-вярно, скъпи милорд! — отвърна Фердинанд. — На борда на „Вангуард“ се чувствам прекрасно, но на брега ще ми бъде още по-добре. Не, аз решително не съм роден за моряк!

— Ваше величество няма ли да размисли?

— Не, уверявам ви, скъпи адмирале.

— Спуснете лодката! — извика Нелсън.

— Не си струва! — каза кралят. — Не трябва да безпокоим тези славни хора, ваше сиятелство. Те са изморени.

— Но аз не мога да повярвам на това, което ми каза капитан Хенри!

— А какво ви каза, милорд?

— Че кралят иска да слезе на брега с лоцманската лодчица.

— А защо не? Струва ми се, че е опитен моряк и верен поданик. Значи, мога разчитам на него.

— Но, господарю, аз не мога да се съглася някой друг, освен мен и с друга лодка, а не с лодка от „Вангуард“ и с други матроси, а не с матросите на нейно британско величество, да ви откара на брега.

— Значи, какво току-що казах на капитан Хенри, аз съм ваш пленник?

— За да не остава кралят с такова впечатление, веднага се прекланям пред желанието му.

— Отлично, милорд! Това ще ни помогне да се разделим като приятели.

— А кралицата? — попита Нелсън.

— О! Кралицата е уморена. Кралицата страда. За нея и за принцесите би било твърде мъчително да напуснат „Вангуард“ тази вечер. Кралицата ще слезе на брега утре. Оставям я на вашите грижи, милорд.

— Ще дойда ли с вас, татко? — попита младият принц Леополдо.

— Не, не, какво ще каже кралицата, ако взема със себе си нейния любимец!

Нелсън се поклони.

— Спуснете почетния трап! — изкомандва той.

Трапът беше спуснат; лоцманът слезе по въжето и след няколко секунди беше вече в лодката, която приближи до стълбата.

— Милорд Нелсън, — каза кралят, — преди да напусна вашия кораб, позволете ми да ви кажа, че никога няма да забравя вниманието, което ни оказахте на борда на „Вангуард“, и утре вашите матроси ще получат доказателство за моята благодарност.

Нелсън се поклони втори път, но сега мълчаливо. Кралят слезе по стълбата и седна в лодката с въздишка на облекчение, която беше чута от адмирала, останал на първо стъпало.

— Тръгвай, — заповяда лоцманът.

Четирите весла се спуснаха в морето и със силни, отмерени удари насочиха лодката към пристанището, където, срещу Толедо, стояха каретите в очакване на краля.

Лоцманът първи скочи на брега, придърпа лодката и я завърза.

Но преди да успее да подаде ръка на краля, той сам скочи на кея.

— Е, най-после съм на твърда земя! — радостно възкликна той. — И, по дяволите крал Джордж, неговото адмиралтейство, лорд Нелсън, „Вангуард“ и целият британски флот! Дръж, приятелю, това е за теб.

И той протегна кесията си на лоцмана.

— Благодаря, господарю, — отвърна човекът, отстъпвайки крачка назад. — Но ваше величество чу, какво отговорих на капитан Хенри. Плаща ми моето правителство.

— Да, и ти даже добави, че приемаш пари само с лика на крал Фердинанд и крал Карл. Вземи ги!

— А вие уверен ли сте, господарю, че парите, които ми давате, не носят лика на крал Джордж?

— Голям смелчага си, щом се решаваш да даваш уроци на краля си. Във всеки случай, знай, че ако получавам пари от Англия, то е срещу много висока лихва. Дай кесията на своите хора, а за себе си вземи този часовник. Ако някога отново ще бъда крал и поискаш нещо от мен, ела в двореца, покажи часовника — молбата ти ще бъде изпълнена.

— Утре, господарю, — отвърна лоцманът, като взе часовника и хвърли кесията на матросите, — ще бъда в двореца и се надявам, че ваше величество няма да ми откаже милостта, за която ще имам честта да го помоля.

— Виж ти! — измърмори кралят. — Този не си губи времето напразно!

И, като скочи в най-близката карета, извика:

— В двореца!

Екипажите потеглиха.