Ема Лайона

LXXIIПРЕДСМЪРТНА ГОЩАВКА

Тази вечер твърде много изплаши кардинала и му показа на какво са способни хората, доведени до отчаяние. През цялата нощ до него достигаше ехото на сраженията, но той не можа да разбере каква е работата и едва на разсъмване научи за страшното клане. Руфо веднага скочи на седлото, за да се увери лично в последствията от нощните битки. Съпроводен от де Чезаре, Маласпина, Ламара и двеста отбрани конника, той излезе през вратата Сан Дженаро на улица Фория, пресече задръстения от санфедисти площад Пиние и излезе на улица Толедо.

На площад Санто Спирито той срещна Фра Дяволо и Мамоне. Мрачните физиономии на разбойническите водачи му подсказаха, че сведенията за нощните загуби не са преувеличени.

Все още не бяха успели да махнат труповете и да измият паважа. На площад Карита конят на кардинала се подплаши, тъй като не можеше да направи нито крачка без да настъпи мъртво тяло.

Кардиналът се спеши, влезе в манастира Монте Оливето и изпрати Ламара и де Чезаре на разузнаване, като категорично им забрани да скриват каквото и да е било от него. После повика Фра Дяволо и Мамоне и започна да ги разпитва за събитията от миналата нощ. Но те знаеха само за битката на улица Толедо. Лошата връзка между различните подразделения на санфедистите беше попречила за установяване на здрави комуникации, като в редовната армия. Разбойниците разказаха, че около три сутринта, когато най-малко са можели да го очакват, непонятно откъде ги връхлетяла орда демони. Хората им били твърде изненадани, за да окажат някаква съпротива, и кардиналът щял сам да се убеди до какво е довело това.

Кардиналът смръщи вежди. Републиканските призраци бяха оставили на бойното поле труповете на сто и петдесет санфедисти.

Скоро се появиха де Чезаре и Ламара. Те също носеха нерадостни новини. Ламара съобщи, че албанският батальон е унищожен напълно. Де Чезаре беше узнал, че от поста при батареята в Кияйи са останали живи едва девет човека, че четирите оръдия са повредени, а руските канонери са загинали до тях.

Като връх на всички беди, кардиналът получи през нощта писмо от кралицата, която му съобщаваше, че флотът на Нелсън, е излязъл от Палермо, за да отведе престолонаследника, е бил принуден да се върне обратно заедно с пасажера си, защото Нелсън узнал, че френския флот е напуснал Тулон. Руфо не допускаше този флот да се насочи към Неапол, или поточно, не му се искаше да го вярва, защото тогава начинанието му щеше да се провали напълно.

Най-после, можеше да се повтори това, което вече се беше случило веднъж: след Котрона грабежите бяха взели нечувани размери и три четвърти от санфедистите решили, че вече са достатъчно богати, дезертираха заедно с оръжието, снаряжението и плячката. А сега половината Неапол беше разграбен от шайките ладзарони и санфедистката армия спокойно би могла да сметне, че другата половина не си струва опасностите, на които се подлагаше всеки, който оставаше в града. Кардиналът не се лъжеше, — войската му повече приличаше на ято гарвани, на лешояди, връхлетяла мърша, отколкото на армия, сражаваща се за определена идея или принципи.

Значи, преди всичко, трябваше да спре грабежите, дори само заради това да остане поне малко за хората, които бяха изминали стотици мили с надежда за богата плячка. Като взе решението, кардиналът, с тази стремителност в осъществяването на замислите си, която беше основната черта на неговия гений, заповяда да донесат перо, мастило и хартия и веднага състави възвание, в което строго заповядваше да се прекратят грабежите и кланетата, а също увери жителите на града, че ако предадат оръжието си, няма да им бъде причинено никакво зло, тъй като „неговото величество кралят ще им даде пълна и безпрекословна амнистия“.

Както виждате, не беше така лесно да се съгласува това обещание с безпощадните повели на коронованата двойка относно метежниците, ако кардиналът, използвайки властта си на кралски наместник, не желаеше да спаси колкото можеше повече патриоти. Бъдещето ще покаже, че точно такова беше намерението му.

Между другото Руфо добави, че всички военни действия ще бъдат прекратени веднага щом някой замък или крепост вдигне белия флаг в знак че приема амнистията, и гарантира с честта си за живота на офицерите, които биха се явили като парламентьори.

Възванието беше отпечатано още същия ден и разлепено из целия град, а тъй като патриотите от манастира Сан Мартино, изобщо не го напущаха и можеха да останат в неведение за новите намерения на кардинала, той изпрати при тях Шипионе Ламара с бяло знаме и тръбач, за да им съобщи за готовността на санфедистите да сложат оръжие.

Патриотите от манастира, все още възбудени от нощните си успехи (тъй като те не се съмняваха, че миролюбието на кардинала се дължи именно на последните им победи), отговориха, че са решени да умрат с оръжие в ръка и че са решени да умрат с оръжие в ръка и че не желаят да слушат нищо, докато Руфо и санфедистите не се махнат от града.

Но Салвато, у когото пламенната смелост на воина се съчетаваше с мъдростта на дипломата, и този път не се съгласи с Мантоне. Младият генерал се яви в Законодателната комисия с предложението на Руфо в ръка и като обрисува истинското положение на нещата, без труд убеди представителите на народа да започнат преговори, тъй като само едно евентуално примирие би могло да спаси живота на участвувалите в метежа патриоти. После, тъй като замъците се подчиняваха на Законодателната комисия, заявиха на Маса и коменданта на замъка на Уово Л’Aypopa, че ако те самите не влязат в преговори с кардинала, Законодателната комисия ще преговаря от тяхно име. Но на генерал Мантоне не можеха да заявят нищо подобно, тъй като той се намираше не във форт, а в манастир, и се подчиняваше на самия себе си.

Едновременно с това, Законодателната комисия предложи на Маса да се свърже с коменданта на Сан Елмо — не за да го накара да приеме същите условия (като френски офицер, той можеше да действува независимо от всички), — но за да одобри капитулацията на другите крепости и също да подпише договора, тъй като подписът му можеше с пълно основание да се смята за още една гаранция при изпълнението на условията: той беше само враг, докато останалите бяха метежници.

И така, отвърнаха на Руфо, че не трябва да се съобразява с отказа на патриотите от Сан Мартино и че предложената от него амнистия се приема. Молеха го да посочи деня и часа на срещата между двете страни за изготвяне на условията на капитулацията.

Но на същия ден, 19 юни, се случи това, което и трябваше да очакват.

Калабрийците, ладзароните, селяните, каторжниците — цялата сбирщина, която беше тръгнала след Шиярпа, Фра Дяволо, Мамоне, Панедиграно и другите бандити, само за да може на воля да граби и убива, като видя обявлението на кардинала, което слагаше край на разбойничествата и пожарите, реши да не се подчинява на заповедта и да продължи погромите и кланета. Като почувствува, че оръжието, с чиято помощ досега беше побеждавал, се изплъзва от ръцете му, кардиналът потръпна. Той заповяда да не приемат повече пленени патриоти в затворите. После укрепи, доколкото можа, турските, руските и швейцарските войски — единствената сила, на която можеше да разчита. И тогава народът, или по-точно бандитите, убийци, душители и разбойници, които заливаха града с огън и кръв, като се убедиха, че пътят на пленниците им към затвора е отрязан, започнаха да ги бесят и разстрелват без съд. Най-миролюбивите бандити изпращаха заловените патриоти на Иския. Там ги посрещаше Спечале, който незабавно произнасяше смъртна присъда. Понякога, когато желаеше да се разправи по-бързо с пленниците, той дори не ги разпитваше, а заповядваше веднага да ги хвърлят в морето.

От манастира Сан Мартино и замъка Уово, а също и от Новия замък патриотите наблюдаваха с ужас и ярост безобразията, които се вършиха в града, пристанищата и морето. Възмущението вероятно щеше да ги подтикне отново да хванат оръжието, но в това време Межан, вбесен от това, че не може да спечели нищо, нито от Директорията, нито от кардинала, съобщи на републиканците, че държи няколко заложници, които ще им предаде, ако клането не се прекрати.

Сред заложниците бяха един роднина на кавалера Мишеру, един лейтенант от кралските войски и третият брат на кардинала.

На негово Високопреосвещенство доложиха за положението на нещата: ако избиването не се прекратеше, за всеки убит патриот от крепостните стени щяха да хвърлят по един заложник. Такова известие не можеше да не озлоби и двете страни и вероятно би довело до нови кръвопролития. Нямаше съмнение, че храбрите, но доведени до отчаяние хора, не биха се поколебали да приведат заплахата си в изпълнение.

Кардиналът разбра, че не трябва да губи нито минута. Той събра всичките си командири и им заповяда да поддържат най-сурова дисциплина сред войниците, като им обеща големи награди за това. Той заповяда да съставят патрул само от унтерофицери. Тези патрули обиколиха всички улици и със заплахи, обещания и подаръци успяха да спрат пожарите и кръвопролитията. Неапол въздъхна с облекчение.

За това бяха необходими цели два дни.

На двадесет и първи юни, като се възползува от примирието и спокойствието в града, постигнато с цената на толкова усилия, патриотите от манастира Сан Мартино и двата замъка решиха да направят това, което правеха обречените на смърт древни римляни: да си устроят прощален пир. Липсваше само Цезар, към когото можеха да се обърнат със съдбоносните думи: „Отиващите на смърт те поздравяват!“

Това беше печално празненство, пълно със сурова тържественост: всеки сякаш присъствуваше на собственото погребение, — подобно на последното пиршество на капуанските сенатори, които след него, сред увяхващите цветя и замиращите звуци на лирата, отпили от чашата с отрова и всичките двадесет и четирима сътрапезници се простили с този свят.

За място на тържеството избраха площада пред Националния дворец (днес площад Плебисцит), който тогава не беше толкова просторен.

Масата се простираше през целия площад. По дължината й бяха разположени високи прътове, на които се развяваха бели вимпели с черен надпис: „Да живеем свободни, или да умрем!“

Под вимпелите висяха три знамена, чиито краища почти докосваха главите на сътрапезниците:

Първото, трицветно, беше знамето на свободата;

второто, червено, символизираше пролятата кръв и кръвта, която още трябваше да се пролее;

третото, черно, беше емблема на траура, който щеше да надвисне над родината ако съборената тирания отново се възцари в нея.

В центъра на площада, под дървото на Свободата, издигнаха олтар на Отечеството.

Започнаха с траурна меса в памет на мъчениците, паднали за свободата. Епископ Tope, член на законодателната комисия прочете заупокойна молитва. После всички седнаха на масата. Обстановката беше сурова и печална, всички мълчаха. Само на три пъти тишината се наруши от двойния тост: „За свобода и за смърт!“ — възглас в чест на двете велики богини, към които отправят взор угнетените народи.

Санфедистите видяха от предните си позиции, трагичното тържество, но не можаха да разберат смисъла му. Само кардиналът се възхищаваше от отчаяния порив на тези хора, които така спокойно и тържествено се готвеха да посрещнат смъртта. Страхът и възхищение укрепиха неговата решимост да сключи мир с тях.