Ема Лайона

XCIIТРИБУНАЛЪТ В МАНАСТИРА МОНТЕ ОЛИВЕТО

Еторе Карафа не беше сгрешил. В девет вечерта на стълбата пред тъмницата отекнаха тежките стъпки на въоръжени хора, вратата се отвори и в полумрака проблеснаха щикове. Влязоха тъмничарите и захвърлиха на пода куп вериги, които зловещо иззвънтяха при удара в каменните плочи.

Кръвта на благородния граф ди Руво закипя от възмущение.

— Вериги! Вериги! — извика той. — Надявам се, че не са за нас?

— А за кого? — присмя се един от тъмничарите.

Еторе направи заплашителен жест, потърси около себе си нещо, което би могло да му послужи за оръжие и като не намери нищо, спря погледа си върху камъка, който затваряше отвора към кладенеца. Изглежда той, като Аякс, беше готов да го вдигне. Чирило го спря.

— Приятелю, най-почетните белези след тези, които оставя по ръката на героя вражеският меч, са тези, които оставят веригите на тирана. Къде са веригите? Ето ръцете ми.

И благородният старец протегна напред китките си.

Когато вратата се отвори, Веласко, според обичая си, свиреше на китарата и пееше весела неаполитанска песничка. Той не прекрати пеенето и при влизането на надзирателите. Еторе Карафа гледаше ту Доменико Чирило, ту невъзмутимия певец.

— Срам ме е, — промълви той, — тъй като тук виждам двама души, по-мъжествени от мен.

И той също протегна ръце. После дойде ред на Мантоне. След него се приближи Салвато. Докато му слагаха веригите, Леонора и Микеле, които не бяха сваляли очи от Луиза през цялото време на разговора с нейния възлюбен поддържаха младата жена, на която краката се подкосяваха. Когато Салвато беше окован, Микеле с въздишка, предизвикана по-скоро от необходимостта да остави сестра си, отколкото от срам пред позорната процедура, се приближи към тъмничаря. Веласко продължаваше да пее без ни най-малко да измени гласа си. Приближиха се и към него, но той показа със знак, че иска да довърши куплета си, изпя го докрай, след което разби китарата си в пода на килията и протегна ръце. На жените не сложиха вериги, намериха че е излишно.

Част от войниците мина напред, за да освободи място за затворниците, тъй като по тясната стълба можеха да се изкачват само по двама, след пленниците тръгна останалата част от отряда и така излязоха на двора. Там войниците се строиха в две колони от двете страни на патриотите, след тях тъмничарите носеха факли, за да осветят пътя на мрачната процесия.

В този ред те преминаха по цялата улица Медина, през тълпата ладзарони, която обсипваше арестуваните с оскърбления, покрай банката Бекер, където проклятията се посипаха с удвоена сила, защото тълпата позна Луиза Сан Феличе. После излязоха на улица Монте Оливето, в края на която, на площада със същото име, зееха вратите на манастира, превърнат в трибунал.

Съдиите, или по-точно палачите, заседаваха на третия етаж. Голямата манастирска трапезария беше превърната в съдебна зала. Тя беше покрита с черно сукно и за единствено украшение служеха знамената на неаполитанските и испанските Бурбони, а също огромно разпятие, над главата на председателя, — символ на страданието, а не на справедливост. При вида му веднага възникваше мисълта, че то е поставено като доказателство за това, че човешкото правосъдие винаги се е заблуждавало, било от ненавист, било от низост, или страх.

Арестуваните преминаха по тъмен коридор, който водеше към съдебната зала, и отдалеч дочуха рева на очакващата ги тълпа.

— Подъл народ! — промърмори Еторе Карафа. — Струва ли се да се жертваме заради него…

— Не само заради него, — възрази Чирило, — но заради цялото човечество. Кръвта на мъчениците е най-силното средство за събаряне на троновете!

Отвориха, вратата към подиума, приготвен за обвиняемите. Облъхна ги струя горещ спарен въздух, обля ги поток ярка светлина и върху тях се стовари ураган от оглушителни викове. Еторе Карафа, който вървеше пръв, неволно спря.

— Влизай, както в Андрия, — ободри го Чирило.

И смелият пълководец първи стъпи на подиума. Всеки от другарите му беше посрещнат със същите крясъци и вопли, които при вида на жените се удвоиха. Салвато забеляза, че Луиза се олюлява като тръстика, и я прегърна през кръста. После обгърна залата с поглед. На първия ред сред зрителите, опрял се на преградата, която отделяше публиката от съдиите, седеше един монах-бенедиктинец. Когато погледът на Салвато се спря върху него, той отметна качулката си.

— Баща ми! — прошепна младият човек в ухото на Луиза.

Тя се изправи, озарена от лъча на надеждата, като лилията под лъчите на топлото слънце. Очите на останалите обвиняеми, които нямаше какво да търсят в залата, се обърнаха към съдиите.

Те бяха седем, включително и председателят, и седяха в полукръг, може би, в подражание на атинския ареопаг. Определените за дадения случай защитник и прокурор — последното издевателство в тази пародия на правосъдие — бяха обърнали гръб на подиума, където се намираха обвиняемите, с които не бяха се виждали нито веднъж до днешната вечер.

Липсваше само един съветник — дон Винченцо Спечале, кралския съдия. Всички прекрасно знаеха, че той представя волята на Фердинанд и, макар че по закон е само обикновен съветник, всъщност е истинският председател на трибунала. Наистина, имаше още един човек, който съперничеше в усърдието си на Спечале, — същият, който беше намалил наградата на палача, държавният прокурор Гуидобалди.

Обвиняемите заеха местата си.

Макар че прозорците на залата бяха отворени, многобройните светилници така бяха нажежили въздуха, че беше почти невъзможно да се диша.

— Кълна се в Христа! Сигурно сме попаднали в предверието на ада, — възмути се Еторе Карафа. — Човек направо се задушава!

Гуидобалди бързо се обърна към него.

— Ти ще се задушиш по съвсем друга причина, когато въжето те стегне за гушата!

— Е, господине, — възрази патриотът, — веднага се вижда, че нямате честта да ме познавате. Човек с име като моето не го бесят, само му прерязват врата и от това той не само че не се задушава, а дори диша по-свободно.

В този миг залата се раздвижи в тръпка на неволен ужас: отвори се вратата на кабинета за съвещания и от там излезе Спечале. Той беше човек на около петдесет години, с резки черти на лицето; правите му коси се спускаха ниско над хлътналите му страни, малките черни очички, живи и злобни, втренчено се взираха в тълпата и всеки, на когото се спираха те, настръхваше. Подобният му на клюн нос увисваше над тънките устни и почти се събираше с издадената напред брадичка. Главата си държеше високо изправена поради забележима гърбица, която повдигаше отзад черната му мантия. Той би изглеждал нелепо, дори смешно, ако не беше толкова страшен.

— Винаги съм забелязвал, — каза тихо Чирило към Еторе Карафа, но достатъчно силно, за да го чуят и в залата, — че грозните хора са зли, а уродливите са още по-лоши. И ето, — продължи той, като посочи с пръст Спечале, — още едно потвърждение.

Спечале дочу тези думи, завъртя главата си, като на ос, и затърси с поглед този, който ги беше произнесъл.

— Обърнете се повече, господин съдия, — подкани го Микеле. Гърбицата ви пречи да виждате.

И той се разсмя, твърде доволен от това, че се беше намесил в разговора. Смехът му многократно отекна под сводовете на просторната зала. Ако продължаваше така, заседанието щеше да се превърне в приятно развлечение за зрителите. Спечале позеленя, но почти веднага смени цветя си на червен, като че ли всеки момент щеше да получи удар. Той с две крачки преодоля разстоянието, което го отделяше от съдийското кресло, и се строполи в него, хапейки от ярост устни.

— Да преминем по-скоро към делото, — изсъска през зъби той. — Граф Руво, назовете своето име, фамилия, обществено положение, възраст и професия?

— Името ми, — започна републиканският герой, — Еторе Карафа, граф Руво, херцог Андрия. Моята възраст? Тридесет и четири години. Моята професия? Патриот.

— С какво се занимавахте по време на така наречената република?

— Можете да започнете от по-отдавна и да попитате с какво съм се занимавал по време на монархията.

— Няма защо.

— А аз съм на друго мнение и затова сега ще ви разкажа: участвувах в заговор, бях затворен в замъка Сан Елмо от проклетия Вани, който не подозираше, когато прерязваше гърлото си, че може да се намери още по-голям подлец от него самия. Спасих се и отидох при храбрия и знаменит генерал Шампионе, за да му помогна заедно с моя приятел Салвато, който присъствува тук, да разбие в Чивита генерал Мак.

— Значи, — прекъсна го Спечале, — сте се сражавали против родината си?

— Не против родината си, а против крал Фердинанд. Моята родина е Неапол, той не сметна, че се сражавам против него и за доказателство ме помоли да му служа с чин генерал.

— И вие приехте това предложение?

— От все сърце?

— Господа, — каза Спечале, — надявам се, няма да губим време за обсъждане. На всички ни е ясно как трябва да накажем този предател, този ренегат.

Руво стана, по-точно скочи на крака.

— Ах, негоднико! — извика той като разтърси оковите към главата на Спечале. — Осмеляваш се да ме обиждаш, защото съм окован! Ако бях свободен, щеше да говориш по друг начин!

— На смърт! — изкрещя Спечале. — И тъй като, поради положението на херцог, имаш право да ти отсекат главата, ще ти я отрежат на гилотината.

— Амин! — каза Еторе с най-безгрижен вид, седна отново на скамейката и обърна гръб на трибунала.

— Сега ти, Чирило! — извика Спечале. — Твоето име, възраст, обществено положение?

— Доменико Чирило, — прозвуча спокойният глас. — На шестдесет години. При монархията бях лекар, при републиката — народен представител.

— А сега какъв си?

— Пред тебе страхливецо, съм герой!

— На смърт! — изпищя Спечале.

— На смърт! — като зловещо ехо повтори трибуналът.

— Да вървим по-нататък. Сега е твой ред! Сега ти! Ти, който носиш мундира на генерал от така наречената република!

— Аз? — в един глас попитаха Мантоне и Салвато.

— Не, ти, бившият военен министър. По-живо, името ти…

Мантоне го прекъсна:

— Габриел Мантоне, четиридесет и две годишен.

— С какво се занимаваше при републиката?

— С велики дела. Но явно са били недостатъчно велики, тъй като все пак капитулирахме.

— Какво можеш да кажеш в своята защита?

— Аз капитулирах.

— Малко е.

— Тъжно е, но няма какво повече да отговоря на тези, които потъпкват свещените закони на договора.

— На смърт!

— На смърт! — повтори трибуналът.

— А ти, Микеле-глупакът! — продължи Спечале. — С какво се занимаваше по време на републиката?

— Поумнях.

— Можеш ли да кажеш нещо в своя защита?

— Няма смисъл.

— Защо?

— Защото магьосницата Нано ми предсказа, че първо ще стана полковник, после ще ме обесят. Полковник вече бях, сега остава да увисна на въжето. Никакви мои думи няма да попречат на това. Значи, не се стеснявайте, навивайте латерната: „На смърт!“

— На смърт! — потвърди Спечале. — А сега вие, посочи той Леонора Пиментел.

Тя се изправи, прекрасна, спокойна, сурова и горда като антична матрона.

— Аз? — попита тя. — Казвам се Леонора Пиментел и съм на тридесет и две години.

— Какво можете да кажете в своята защита?

— Нищо, но мога да кажа много в свое обвинение, тъй като днес обвиняват героите и възнаграждават подлеци.

— Говорете, щом ви харесва да обвинявате сама себе си.

— Именно аз първа извиках на неаполитанците: „Свободни сте!“, аз издавах вестник, в който изобличавах престъпленията, низостите и злодействата на тираните, аз четях от сцената на театър Сан Карло „Химна на Свободата“ на Монти, аз…

— Достатъчно, — прекъсна я Спечале. Ще продължите своя панегирик по пътя към бесилката.

Леонора седна на мястото си толкова спокойно, както преди малко беше станала от него.

— А сега ти, китаристе! — обърна се Спечале към Веласко. — Казаха ми, че си убивал времето си в затвора, свирейки на китара.

— Нима това е оскърбление на кралското величество?

— Не. И ако беше виновен само за това, макар че то е занимание за безделници нямаше да стоиш сега пред съда. Но тъй като си тук, бъди така добър да ни посочиш своето име, фамилия, възраст и обществено положение.

— Ако не искам да ви отговарям?

— Това няма да ми попречи да те изпратя на смърт.

— Добре! — каза Веласко. — Няма да чакам да ме изпратиш ти.

И с един мощен скок, подобен на скока на ягуар, той прескочи подиума и се озова в средата на залата. Преди да се досетят какво иска да прави, преди да успеят да го спрат, той се спусна към прозореца, като размахваше веригите си и викаше „Път! Път!“ Всички се отдръпнаха пред него. Той скочи на перваза и за секунда замря. Залата наддаде вик на ужас и Веласко политна в празното пространство. Почти веднага се дочу шумът от падането на тежкото тяло върху камъните.

Шумната доскоро зала потъна в тягостно мълчание. Съдиите, обвиняемите, зрителите — всички бяха потресени. Луиза се хвърли в обятията на възлюбения си.

— Дали да не прекъснем заседанието? — попита председателят.

— Защо? — възрази Спечале. — Вие все едно щяхте да го осъдите на смърт, а той ви изпревари. Правосъдието се извърши. Отговаряйте, господин французино, — обърна се той към Салвато. — как стана така, че вие също се озовахте при нас?

— Озовах се пред вас, — отвърна Салвато, — защото не съм французин, а неаполитанец. Казвам се Салвато Палмиери и съм на двадесет и шест години. Аз горещо обичам свободата и ненавиждам тиранията. Кралицата искаше да ме убие с ръката на сбира Паскуале де Симоне, а аз имах наглостта да се отбранявам срещу шестима убийци, да раня двама, а други двама да изпратя в по-добрия свят. Аз съм заслужил смъртта си, осъдете ме.

— Е, — потвърди Спечале, — не трябва да отказваме на този достоен патриот. Щом иска смърт, ще я получи!

— Смърт! — отзоваха се съдиите.

Луиза беше очаквала това и все пак не можа да сдържи тежката си въздишка, прилична повече на стон. Монахът-бенедиктинец отново повдигна качулката си и размени със Салвато бърз поглед.

— Така! — произнесе Спечале. — А сега е ред на синьората и приключваме. Разкажете ни за себе си, госпожо, макар че ние го знаем не по-зле от вас самата. Име, фамилия, обществено положения, а после ще преминем и към Бекер.

— Стани, Луиза, и се облегни на рамото ми, прошепна й Салвато.

Луиза послуша съвета му. Като я видяха толкова млада, толкова скромна и толкова прекрасна, зрителите не можаха да сдържат шепота на съжаление и възхита.

— Въдворете тишина! — извика Спечале и се обърна към Луиза:

— Говорете!

— Казвам се Луиза Молина Сан Феличе, — започна младата жена с треперещ глас. — Аз съм на двадесет и три години и не съм виновна за престъпленията, в които ме обвиняват, но искам само едно: да умра.

— Значи, — намеси се Спечале, раздразнен от това, че публиката единодушно изразяваше симпатиите си към обвиняемата, — значи, Вие твърдите, че не сте издали банкерите Бекер?

— Тя го твърди с достатъчно основание, — извика Микеле, — защото ги предадох аз. Нали аз служех при генерал Шампионе, нали аз го посъветвах да разпита Джованина. Бедната ми сестричка няма нищо общо с всичко това! Така че можете спокойно да изпратите в къщи тази свята жена, за да се помоли и за вас.

— Млъкни, Микеле, млъкни… — промълви Луиза.

— Не, говори, Микеле! — подкани го Салвато.

— Ще говоря. Нали сега съм осъден на смърт и нищо по-лошо не може да ми се случи. Щом така или иначе ще трябва да увисна на въжето, поне да ви разкажа цялата истина. Честните хора ги души лъжата, а не въжето. Та аз ви казах: тя е толкова чиста, колкото и Мадоната от Пие ди Грота нейната съседка. Тя нарочно се върна от Пестум, за да предупреди Бекер, но го срещна, когато войниците вече го водеха към Новия замък. А преди смъртта си Бекер-син й писа, че вече знае всичко и че не тя, а аз съм причина за смъртта им. Покажи писмото, сестричке! Нека тези господа го прочетат. Те са справедливи и няма да те осъдят, щом не си виновна.

— То не е у мен, — промълви младата жена. — Не знам къде съм го сложила.

— То е у мен, — извика Салвато. — Бръкни в джоба ми Луиза и го предай на съда.

— Ти го искаш, Салвато! — прошепна Луиза. И още по-тихо добави: — А ако ме помилват?…

— Дай Боже!

— А ти?

— Баща ми е тук.

Луиза извади от джоба на Салвато писмото и го протегна на съдията.

— Господа, — побърза да се намеси Спечале. — Дори това писмо да е писано лично от Бекер, вие, надявам се, няма да му придадете по-голямо значение, отколкото заслужава. Нали знаете, че Бекер-син беше любовник на тази жена.

— Любовник! — възмути се Салвато. — О, негоднико, не смей да цапаш този чист ангел, дори с гнусните си думи!

— Вие искате да кажете, господине, че беше влюбен в нея?

— Влюбен до безумие, тъй като само безумец може да повери на жена тайната на заговора.

— Прочетете писмото, — извика Салвато, като стана от мястото си, — и по-високо!

— Да, по-високо! По-високо! — завикаха присъствуващите.

Спечале беше принуден да се подчини и прочете на глас известното ни писмо в което Андреа Бекер, в доказателство за доверието си към Луиза и убеждението си, че тя няма нищо с разобличаването на роялисткия заговор, молеше младата жена да раздаде на жертвите на войната четиристотин хиляди дуката.

Съдиите се спогледаха: те не можеха да произнесат присъдата въз основа на едно напълно опровергано обвинение. Освен това жертвата прощаваше, а престъпникът сам изтъкваше вината си. Но волята на краля беше недвусмислена: да я осъдят на смърт. При това, Спечале не се предаваше лесно.

— Добре, — каза той. — Трибуналът отхвърля това главно обвинение.

Залата посрещна думите му с одобрителен шепот.

— Но, — продължи Спечале, — вие сте обвинена и в друго, също толкова сериозно престъпление.

— В какво? — попитаха едновременно Луиза и Салвато.

— Обвинявате се в това, че сте предоставели убежище на човек, пристигнал в Неапол, за да организира заговор против правителството, укривали сте ги месец и половина в дома си и сте го пуснали, само за да се сражава против войските на законния си крал.

Вместо отговор Луиза наведе глава и нежно погледна Салвато.

— Ама че престъпление! — извика Микеле. — Нима можеше да му позволи да умре пред прага й без никаква помощ? Нима първата евангелска заповед не ни задължава да помагаме на ближния си?

— Изменниците не са ближни за никого, — отсече Спечале. И добави, тъй като бързаше да приключи с това дело, което беше заинтересувало публиката много повече, отколкото му се искаше: — И така, вие сте приели, крили сте и сте се грижили за заговорника, който е излязъл от дома ви, само за да се присъедини към френските войски?

— Признавам, — отвърна Луиза.

— Това е достатъчно. Извършили сте държавно престъпление, измяна. На смърт!

— На смърт! — повтори без желание трибуналът.

Залата зашумя в недоволен ропот. Всички изразяваха съчувствието си към осъдената. Луиза Сан Феличе, спокойна и горда, притисна ръка до сърцето си и се обърна към зрителите, за да им благодари, но изведнъж замря, с поглед, втренчен в дъното на залата.

— Какво ти е? — разтревожи се Салвато.

— Там, там, виждаш ли? — промълви тя, без да помръдне, но като се наклони напред, като че ли искаше да достигне своето видение, но краката й бяха залепнали за пода. — Той! Той! Той!

Салвато на своя ред проследи посоката на погледа й и забеляза човек на около шестдесет години, в елегантен черен костюм с избродиран на него малтийски кръст. Той бавно се приближаваше към трибунала и тълпата почтително се отдръпваше пред него. Той отвори вратичката с преградата и се обърна към съдиите, които го гледаха в недоумение:

— Вие току-що осъдихте на смърт тази жена, но аз идвам да Ви кажа, че присъдата не може да бъде изпълнена.

— Защо? — заинтересува се Спечале.

— Защото е бременна.

— Откъде знаете?

— Аз съм съпругът й, — кавалерът Сан Феличе.

Сред публиката отекна радостен вик, осъдените също не можеха да сдържат възхищението си. Спечале пребледня, чувствайки че плячката му се изплъзва. Съдиите се спогледаха с безпокойство.

— Лучано! Лучано!… — прошепна Луиза като протегна ръце към кавалера, а едрите сълзи рукнаха от очите й.

Кавалерът се приближи към подиума и войниците също се отдръпнаха пред него, без да чакат заповед. Той хвана ръката на жена си и нежно я целуна.

— Ах, ти беше права, Луиза, — прошепна Салвато, — този човек е ангел и аз със срам трябва да призная цялото си нищожество пред него.

— Отведете осъдените във Викария, — заповяда Спечале. И добави: — А тази жена прехвърлете в Новия замък.

Вратата, през която бяха въвели обвиняемите, се отвори за да излязат смъртниците, но преди да слезе от подиума Салвато успя да размени още един поглед с баща си.