Ема Лайона

XCIIIВ СТАЯТА ЗА МОЛИТВИ

Според заповедта на Спечале, осъдените бяха отведени във Викария, а Луиза беше изпратена в Новия замък. И все пак, влюбените, към които войниците проявяваха повече милост, отколкото съдиите, успяха да се простят и да си подарят последна целувка. Салвато, който вярваше безкрайно в помощта на баща си, се закле пред нея, че има твърда надежда за спасение и че тя няма да го напусне, дори в подножието на ешафода. Луиза само проливаше сълзи. Най-после, до вратата, трябваше да се разделят. Осъдените поеха към Викария, Луиза със стражата се върна в Новия замък, където, по разпореждане на принц Франческо, което той беше предал чрез един непознат, беше затворена в отделна стая. Ние не се наемаме да опишем състоянието в което се намираше тя, — нека нашите читатели си го представят сами.

До самата Викария осъдените бяха изпратени от всички, които присъствуваха на процеса. Липсваха само кавалерът Сан Феличе и монахът. Те се бяха приближили един към друг, а после заедно забързаха към края на улица Гуерча, където завиха в една пресечка със същото име.

Вратите на затвора бяха постоянно отворени. Те приемаха след съда осъдените на смърт, държаха ги вътре дванадесет, четиринадесет или петнадесет часа, а след това ги изхвърляха на ешафода. Дворът беше пълен с войници. Вечер те спяха под арките, загърнати в шинелите или плащовете си. Впрочем, това бяха едни от най-горещите дни на годината.

Осъдените се върнаха около два през нощта и веднага бяха изпратени в параклиса. По всичко изглеждаше, че ги бяха очаквали: стаята с олтара беше осветена от запалени свещи, а в съседната стая димеше висящата от тавана лампа. На пода лежаха шест сламеника. Тъмничарите ги очакваха в тази стая.

Войниците се спряха на прага, готови да стрелят, в случай че затворниците се разбунтуват, след като свалят веригите им. Но нищо подобно нямаше да се случи. На този етап от живота си всеки от осъдените на смърт чувствуваше върху себе си не само любопитния поглед на съвременниците, но и безпристрастния поглед на потомството, и нито един от тях не би желал да помрачи безтрепетната си кончина с необмислен изблик на гняв. Затова те невъзмутимо, като че ли това не ги засягаше, позволиха да свалят от ръцете им вериги и да сложат на краката им други, които ги приковаваха към пода на килията. Халката беше достатъчно близко, а веригата достатъчна дълга, за да може осъденият да легне. Ако се изправяше, той можеше да направи само една крачка от ложето си.

Всичко приключи за броени минути. Първи се отдалечиха тъмничарите, а след тях войниците. Вратата с трите катинара и двете резета се затръшна. Когато утихна последният звън на катинарите Чирило каза:

— Приятели, позволете ми, като лекар да ви дам един съвет.

— Дявол да го вземе, тъкмо навреме! — изсмя се Еторе Карафа. — Чувствам че съм болен, толкова болен, че няма да доживея и до три следобед.

— Затова, любезни графе, аз казах „съвет“, а не „рецепта“, — възрази Чирило.

— О, тогава си вземам думите назад. Все едно, че нищо не съм казал!

— Обзалагам се, — каза Салвато, — че се досещам Какъв съвет ще ни дадете, мили наш Хипократе. Да поспим някой час?

— Именно. Сънят е сила, а тя ще ни е необходима, въпреки че сме мъже.

— Как, скъпи Чирило, — намеси се Мантоне, — вие, толкова предвидлив човек, не сте се запасили с някакъв прах или течност, която да ни избави от удоволствието да танцуваме на въжето пред тия зяплювци, ладзароните!

— Помислих за това, но съм егоист и не се досетих, че може да умирам с цяла компания, така че се погрижих само за себе си. В този пръстен, както в пръстена на Ханибал, се крие смъртта на владетеля му.

— А, сега разбирам защо ни съветвате да спим. Вие щяхте да заспите заедно с нас, но нямаше да се събудите.

— Грешиш, Еторе. Твърдо съм решил да умра заедно с вас и от същата смърт. А ако сред нас има някой, който страда от безсъние и чувства известна слабост пред очакващото ни дълго пътешествие, нека да вземе пръстена.

— Дявол да го вземе, съблазнително е, — обади се Микеле.

— Искаш ли го, бедно дете на народа? — попита Чирило. — Ти не можеш, като нас, да призовеш на помощ пред лицето на смъртта, науката и философията.

— Благодаря, докторе, благодаря, — отвърна ладзаронито. — Това би значило напразно да изхабя отровата.

— Защо?

— Нали старата Нано ми предсказа, че ще бъда обесен и нищо не може да попречи на съдбата. Подарете пръстена си другиму, който е свободен да умра както поиска.

— Приемам го, докторе, — промълви Пиментел. — Надявам се, че няма да ми се наложи да го използвам. Но аз съм жена, в съдбоносния час може да се поддам на внезапната слабост. Ако с мен се случи такова нещастие, ще ми простите ли?

— Ето пръстена. Но вие напразно се съмнявате в себе си. Аз отговарям за вас, — каза Чирило.

— Разказват, — започна Леонора, че когато на Клеопатра донесли кошницата със смокините, тя погладила змията и казала: „Добре дошла, мерзка мъничка твар. Ти ми изглеждаш прекрасна, защото ти си свободата“. Ти също си свободата, о скъпоценно пръстенче, и аз те целувам като брат.

Салвато не вземаше участие в разговора. Той седеше на сламеника си, опрял лакти в коленете и обхванал брадичката с дланите си. Еторе Карафа го наблюдаваше с безпокойство. От мястото си той не можеше да стигне до него.

— Спиш ли, или бълнуваш? — попита го той.

Салвато спокойно вдигна глава. Лицето му беше печално само, защото скръбта беше обичайното му изражение.

— Не, — отвърна той. — Размишлявам.

— Над какво?

— Приятелю, това е въпрос на съвест.

— Ах, колко жалко, че кардинал Руфо не е тук! — засмя се Мантоне.

— Мислено аз отправях този въпрос не към него. Този въпрос на съвестта можеше да разрешите само вие.

— Дявол да го вземе! — възкликна Еторе. — Аз и не подозирах, че са ме затворили тук, за да участвувам в съвет.

— Чирило, нашият учител по въпросите на философията, науката и особено по въпросите на честта, току-що каза: „Имам отрова, но само за мен, следователно няма да се възползвам от нея“.

— Искате ли пръстена? — оживено попита Леонора. — Нямам нищо против да ви го дам. Той изгаря ръката ми.

— Не, благодаря ви. Искам само да ви задам един въпрос, приятели мои. Вие не искате да умрете сам, скъпи Чирило, от спокойна и безболезнена смърт, щом тази на вашите приятели ще бъде жестока и позорна. Нали?

— Вярно е. Щом са ме осъдили заедно с вас, значи, трябва да споделя участта ви.

— А сега, кажете ми: какво бихте направили, ако получихте уверение, че можете да живеете?

— Бих се отказал от живота по същите съображения, по които отхвърлих смъртта.

— Всички ли мислите както Чирило?

— Всички, — отвърнаха в хор четирима мъже.

Леонора Пиментел слушаше с все по-нарастващо вълнение.

— А ако вашето спасение би могло да повлече след себе си спасението на едно друго същество, слабо, невинно, което пред угрозата от смъртта разчита само на вас, надява се единствено на вас, и без вас ще загине?

— О, тогава ваш дълг е да се съгласите! — не се сдържа Леонора.

— Вие, Леонора, говорите като жена.

— А ние говорим като мъже, — възрази Чирило, — и казваме същото „Твой дълг е да се съгласиш, Салвато“.

— Така ли мислете, Руво? — попита младият човек.

— Да.

— Подкрепяте ли го, Мантоне?

— Да.

— А ти, Микеле?

— Да, да! Сто пъти да!

И като се наклони към Салвато, той заговори:

— В името на пресветата Богородица, господин Салвато, спасете я, спасете я! Ах, ако бях уверен, че тя няма да умре, щях да танцувам по пътя към бесилката и с примка на шията щях да викам: „Слава на Божията майка!“

— Добре, — каза Салвато. — Узнах това, което исках да зная. Благодаря Ви.

В килията отново се възцари мълчание. Само лампата, в която свърши маслото, за миг засъска, премигна и бавно угасна. Скоро сивкавият печален проблясък на утрото проникна през двойната решетка на прозореца и възвести началото на деня, който за нашите осъдени трябваше да бъде последен.

— Ето емблемата на смъртта: лампата угасва, настъпва тъмнина, а после се разсъмва.

— Уверени ли сте, относно разсъмването? — попита Чирило.

В осем сутринта тези от осъдените, които успели да заспят, бяха събудени от дрънкането на ключалките в първата стая, където беше олтарът. Влязоха тъмничарите и старшият обяви високо:

— Заупокойна меса!

— Защо ни е меса? — промълви Мантоне. — Може би, мислят, че няма да можем да умрем без нея?

— Нашите палачи искат да привлекат на своя страна Господа Бога, — обади се Еторе Карафа.

— Никъде не съм чел, че месата е била предписана от светото Евангелие, — намеси се на свой ред и Чирило. — А Евангелието е единственото, в което вярвам.

— Тогава, — прозвуча същият повелителен глас, — освободете от веригите само тези, които искат да присъствуват на църковната служба.

— Освободете ме, — каза Салвато.

Същото пожелаха Леонора Пиментел и Микеле. Тримата преминаха в съседното помещение. Пред олтара седеше свещеник, вратата се пазеше от войници, а в коридора проблясваха щикове, което показваше, че са взети всички предпазни мерки.

Салвато поиска да го освободят от веригите, само за да не изпусне евентуалната възможност да се свърже с баща си, или неговите помощници, които може би вече започнали да действуват. Леонора пожела да слуша месата, защото беше жена и поетеса и цялата й душа се стремеше към светото тайнство. Микеле пък беше неаполитанец и ладзарони, и като такъв свято вярваше, че не може да има достойна смърт, без заупокойна меса.

Салвато застана до вратата, която съединяваше двете стаи, но напразно оглеждаше с въпросителен поглед присъствуващите и надничаше дори в коридора, — нямаше никакви признаци за това, че някой се занимава със спасението му. Леонора взе стол и се подпря на облегалката му, Микеле преклони коляно на стъпалата пред олтара.

Младият ладзарони представляваше сляпата безгранична вяра, Леонора — надеждата, Салвато — съмнение. Той слушаше месата разсеяно. Леонора съсредоточено, Микеле — в пълно упоение: та той само четири месеца беше патриот и полковник, а през целия си предишен живот беше ладзарони.

Службата свърши. Свещеникът попита:

— Кой иска да се причести?

— Аз! — извика Микеле.

Леонора наведе глава без да отговори, Салвато направи жест на отрицание.

Микеле се приближи до свещеника, изповяда му се тихо и прие причастието. После тримата се върнаха при другарите си, където вече ги чакаше закуска.

— За колко часа е определена — попита Чирило тъмничарите, които разнасяха храната. Един от тях се приближи.

— Струва ми се, за четири, господин Чирило.

— Познаваш ли ме? — учуди се докторът.

— Миналата година излекувахте жена ми.

— Как е тя сега?

— Много е добре, ваша светлост. — После с въздишка прошепна: — Бих ви пожелал толкова дълъг живот, колкото, може би, ще преживее тя.

— Приятелю, — отвърна Чирило, — дните на човешкия живот са преброени. Но Бог не е толкова суров, колкото негово величество Фердинанд, защото Бог понякога ни помилва, а кралят — никога! Значи, за четири часа?

— Така мисля, — каза тъмничарят. — Но много е възможно да започнат и по-рано, за да им стигне времето.

Чирило извади часовника си.

— Десет и половина, — каза той и започна да го прибира обратно, но изведнъж си спомни нещо: — Забравил съм да го навия! Ако спра аз, защо да спира и той, — и лекарят започна невъзмутимо да навива часовника.

— Желае ли още някой от осъдените да приеме помощта на религията? — попита свещеникът, който се беше показал на прага на килията.

— Не, — в един глас отвърнаха Чирило, Еторе Карафа и Мантоне.

— Ваша воля, — каза свещеникът, — това засяга само Бога и вашата съвест.

— Мисля, отче, че по-правилно би било да кажете: Бога и крал Фердинанд, — възрази Чирило.