Ема Лайона

XXIVБУРЯТА

Като видя с каква лекота маневрира „Минерва“ и как се подчинява на господаря си, като послушен кон, Фердинанд започна да съжалява, че не беше тръгнал със стария си приятел Карачиоло, както му беше обещал преди да предпочете „Вангуард“.

Той слезе в каюткомпанията и завари кралицата и младите принцеси почти успокоени. След изминалата нощ те бяха успели да поспят малко. Само принц Алберто, дете с нежно здраве, страдаше от непрекъснато гадене и не слизаше от ръцете на Ема Лайона, която с чудесна самоотверженост, забравила за всяка почивка, изцяло се беше посветила на грижите за кралицата и децата й.

През целия ден корабът непрекъснато сменяше галса. Само че маневрите се извършваха все по-трудно, тъй като морето беше твърде неспокойно. При всяко обръщане страданията на малкия принц се удвояваха.

Към три след обед Ема се качи на палубата.

Само присъствието й можеше да прогони бръчките от челото на Нелсън. Ема беше дошла да каже, че принцът се чувства много зле и че кралицата пита не може ли да хвърлят котва до някой близък бряг или да изменят курса.

Корабът се намираше недалеч от Амантея и би могъл да влезе в залива на Санта Еуфемия. Но какво щеше да помисли Карачиоло? Че „Вангуард“ не може да се справи с бурята, и че победителят Нелсън е бил на свой ред, победен от морето? Неговите неудачи по море бяха също толкова знаменити, както и победите му.

Не беше минал и месец откакто, борейки се с вятъра в Лионския залив, корабът му изгуби всичките си мачти и се върна в пристанището на Каляри, теглен на буксир от друг, по-малко пострадал кораб.

Нелсън оглеждаше хоризонта с опитния поглед на моряк, комуто са известни всички признаци за близката опасност.

Времето не даваше големите надежди. Слънцето, изгубено сред облаците, едва просветляваше зад тях със слаб жълтеникав пламък и бавно се спускаше на запад, обагряйки небето с цветовете на дъгата, което предвещаваше солен вятър и тревожеше лоцманите. „Грози ни беда, слънцето пусна котва!“ — казваха те.

Стромболи, откъдето вече се чуваха отдалечени тътнежи, както и архипелагът, сред който се извисяваше той, бяха напълно изгубени в гъстата мъгла, която сякаш плуваше по морето срещу бегълците. От противоположната страна, от север, хоризонтът малко се разясни, но докъде стигаше погледът не се виждаше нито един кораб, освен „Минерва“, която правеше абсолютно същите маневри като „Вангуард“ и изглеждаше негова сянка.

Другите кораби, възползували се от позволението на Нелсън да се движат самостоятелно, или бяха влезли в пристанището на Кастеламаре, или, обърнали на запад, бяха излезли в открито море.

Ако вятърът се задържеше и „Вангуард“ продължеше пътя си към Палермо, щеше да му се наложи да лавира през цялата нощ и, вероятно, през целия следващ ден.

Това означаваше още два-три дни път по море, а лейди Хамилтън уверяваше, че малкият принц няма да го понесе.

Ако при същия вятър корабът вземеше курс към Месина и поемеше през открито море, би могло, въпреки насрещния вятър, да влезе през нощта, като се възползва от течението, в Месинското пристанище.

Постъпвайки така, Нелсън не търсеше укритие: той се подчиняваше на заповедта на краля.

— Хенри, — каза той, — дайте сигнал на „Минерва“.

— Какъв?

Настъпи минута мълчание.

Нелсън обмисляше как да състави заповедта си, за да пощади своето самолюбие.

— Кралят заповядва на „Вангуард“ да тръгне към Месина, — каза той. — „Минерва“ може да продължи пътя си.

След пет минути заповедта беше предадена.

Карачиоло отговори, че се подчинява.

Нелсън трябваше само леко да отпусне платната, за да излезе в открито море, където би могъл да улови южния вятър, и на рулевия беше дадена заповед да се движи така, че Сали-на да остава по вятъра, и да мине между Панарея и Линарските острови. Ако времето окончателно се развалеше, то, избавил се от контрола на Карачиоло, Нелсън спокойно би могъл да се укрие в залива Санта Еуфемия.

След като даде заповедта, Нелсън хвърли последен поглед на „Минерва“, която, лавирайки по бурните вълни, продължаваше да лети с лекотата на птица, и, като остави на Хенри управлението на кораба, слезе в кают-компанията, където беше сервиран обедът.

Никой не бързаше да седне на масата, дори Фердинанд, който обичаше да си похапва. Отначало морската болест, после постоянната тревога бяха убили апетита му. Но видът на Нелсън, както винаги, успокои царствените бегълци, и всички се приближиха към масата, освен Ема Лайона и малкият принц, чието гадене се беше удвоило и придобиваше застрашителен характер. Корабният хирург, доктор Бити, на два пъти посети кралското дете. Но той не познаваше, както не познават и днес, средства, които биха могли да спрат страшната болест.

Доктор Бити можеше само да препоръча чай и лимонада в големи количества. Малкият принц приемаше всичко само от ръцете на Ема Лайона, така че кралицата, която впрочем, не осъзнаваше цялата сериозност на положението му, в изблик на майчинската тревога изцяло предостави детето си на грижите на лейди Хамилтън.

Колкото до краля, той беше твърде безчувствен към страданията на другите, и, макар да обичаше децата си повече, отколкото ги обичаше кралицата, личните грижи му попречиха да обърне на болестта на малкия принц вниманието, което тя заслужаваше.

Нелсън тръгна към детето, за да е по-близо до Ема Лайона.

От известно време вятърът беше започнал да утихва, но корабът се клатушкаше тежко от слабото вълнение. Сега към страданията от постоянните завои на кораба се добави и мъчението от страничното клатене.

— Погледнете — каза Ема, протягайки към Нелсън почти безжизненото детско тяло.

— Да, сега разбирам, защо кралицата ме молеше да вляза в някое пристанище. За нещастие, не знам нито едно в целия Липарски архипелаг, което би могло да приеме кораб от класа на „Вангуард“, особено когато му е поверена съдба на кралството, а сме още далеч от Месина, Милацо или залива Санта Еуфемия.

— Струва ми се, че бурята утихва, — каза Ема.

— Искате да кажете — утихва вятърът, защото буря нямаше. Бог да ни пази от буря, милейди, особено по тези места! Да, вятърът утихна, но това е само временно затишие, и, няма да крия от вас, боя се, че днешната нощ ще бъде по-лоша от предишната.

— В думите ви няма нищо утешително, милорд, — каза кралицата, която знаейки английски, беше разбрала, за какво ги предупреждаваше Нелсън.

— Но ваше величество може да бъде уверена, че уважението и предаността ми неизменно ще ви пазят.

В този момент вратата на каютата широко се разтвори и лейтенант Паркинсън се осведоми, дали адмиралът не се намира в апартамента на техните величества.

Нелсън чу гласа на младия офицер и тръгна да го посрещне.

Те тихо се размениха няколко думи.

— Добре! — каза Нелсън високо и премина към командирски тон: — Закрепете оръдията, привържете ги с най-здравите въжета! Качвам се на палубата… Госпожо, — обърна се той към кралицата, — ако на кораба ми не се намираше толкова скъпоценна особа, бих предоставил на капитан Хенри да управлява кораба; но имайки честта да съпровождам ваше величество, поемам командуването сам. Нека ваше величество не се безпокои, че съм принуден да се лиша от щастието да се намирам тук.

И той бързо тръгна към вратата.

— Почакайте, почакайте, милорд, — каза Фердинанд, — ще се кача заедно с вас.

— Какво казва неговото величество — попита Нелсън, който не разбираше италиански.

Кралицата му преведе думите на съпруга си.

— За бога, госпожо, уговорете краля да остане тук. Присъствието му на палубата ще смущава офицерите и ще затрудни управлението на кораба.

Кралицата преведе молбата на Нелсън.

— Ах, Карачиоло, Карачиоло! — въздъхна кралят, падайки в креслото.

Нелсън едва беше стъпил на юта, когато видя нещо, не само сериозно, но въобще небивало на борда на кораба.

Сериозно — това беше не просто шквал, но буря, която обхващаше вече целия небосклон.

Небивалото — компасът, чиято стрелка беше изгубила устойчивост и постоянно се колебаеше, отклонявайки се от север на изток.

Нелсън веднага разбра, че близостта на вулкана беше породила магнитни смущения, чието въздействие беше почувствала стрелката на компаса.

За нещастието, нощта беше тъмна; на небето не се виждаше нито една звезда, по която да се ориентират. Ако южният вятър продължаваше да утихва и морето се успокояваше, опасността би намалявала и скоро би изчезнала съвсем; корабът щеше да легне в дрейф и спокойно да дочака сутринта. Но, за нещастие, нещата не се развиваха така, и скоро стана ясно, че вятърът измяна посоката си и, затихвайки на юг, започва да духа в друго направление.

Последните пориви на южния вятър постепенно отслабваха и скоро съвсем замряха. Вече можеше да се чуе как тежките платна се удрят в мачтите. Заплашителна тишина надвисна над морето. Матросите и офицери се спогледаха тревожно. Тази заплашителна тишина в небето изглеждаше като кратка почивка, дарена от великодушен, но смъртен враг на своя противник, за да му даде време да се приготви за решителната схватка. Изведнъж огнен вимпел се извиси към небето. Вълните тъпо биеха в борда на кораба и от дълбините на морето се издигаха на повърхността неведоми звуци, пълни с тайнствена тържественост.

— Страшна нощ ни очаква, милорд, — каза Хенри.

— Не по-страшна от деня при Абукир.

— Не чухте ли гръм? И ако е гръм, защо бурята се надига отзад, а гръмотевиците трещят пред нас?

— Това не е гръм, Хенри. Това е вулканът Стромболи. Сега ще ни връхлети шквалът. Заповядайте да свалят брамселите, формарселите, грота и бизана.

Хенри повтори заповедта на адмирала, и, възбуден до краен предел от надвисналата опасност, матросите се хвърлиха по въжетата и след по-малко от пет минути огромните платна вече бяха здраво прикрепени към реите.

Тишината ставаше все по-дълбока. Вълните бяха престанали да се разбиват в носа на кораба. Изглежда, самото море предупреждаваше, че се готви близка и страшна промяна.

Птиците, предвестниците на шквала, закръжиха около мачтите. Изведнъж някъде далеч напред, на границата на човешкия поглед, сред мрака се появи вълнение. Развълнуваното пространство се покри с пяна, страшен рев се разнесе откъм хоризонта, и западният вятър, най-свирепият от всички ветрове, връхлетя кораба, който му подлагаше борда си и рязко наклони мачтите си под непреодолимия натиск на бурята.

— Обърни кормилото към вятъра! — извика Нелсън. Обърни към вятъра! — и после, съвсем тихо, сякаш на самия себе си, прошепна: — Борбата е на живот и смърт!

Рулевият се подчини; но за минута, която се стори на екипажа цяла вечност, корабът остана да лежи на левия си борд. По време на това мъчително очакване, едно оръжие от десния борд скъса въжетата и, плъзгайки се по цялата палуба, уби един и рани пет или шест човека.

Хенри понечи да се хвърли на палубата. Нелсън го задържа с ръка.

— Спокойно! — каза той. — Нека хората са готови с брадвите. Ако бъде необходимо, ще отрежа мачтите.

— Вдига се, вдига се! — разнесе се едновременният вик от сто гърла.

И действително корабът бавно и величествено се изправи, като учтив и мъжествен противник, който пред началото на битката се клани на врага; после, като се подчини на управлението и обърна високата си кърма срещу вятъра, той, разсичайки вълните, се поднесе пред бурята.

— Вижте дали компасът не се е успокоил, — каза Нелсън на Хенри.

Хенри отиде до компаса и се върна.

— Не, милорд. Боя се, че отиваме право към Стромболи.

В този момент, сякаш в отговор на гръмотевицата от запад, отпред се дочу тътен, предизвестяващ изригването на вулкана. После огромен пламък се издигна към небето и почти веднага угасна.

Този огнен стълб изригна едва на миля пред тях.

Както се боеше Хенри, корабът се носеше право към вулкана, който сякаш нарочно запали своя маяк, за да предупреди Нелсън за опасността.

— Руля надясно! — извика адмиралът.

Рулевият изпълни нареждането и корабът бързо зави от изток-югоизток на югоизток.

— Вие, милорд, казвахте, че от Стромболи до Панареа, с други думи, на разстояние седем-осем мили наоколо, морето е осеяно с малки островчета и скали на нивото на водата? — попита Хенри.

— Да, — отвърна Нелсън, — изпратете на носа един от най-добрите си матроси, друг поставете на вантите, а Паркинсън нека наблюдава измерването на дълбочината.

— Ще наблюдавам сам, — каза Хенри. — Поставете светлини на грот-мачтата. Милорд на юта трябва да чува това, което ще говоря.

Тази команда подготвяше екипажа за решителната минута.

Нелсън се приближи към компаса, за да го наблюдават лично: магнитната стрелка продължаваше да се колебае.

— Рифовете! Рифовете! — извика вахтеният от фокмачтата.

— Вляво руля! — извика Нелсън.

Корабът леко се обърна на юг.

Бурята се възползувала от това и връхлетя в платната. Разнесе се трясък После се чу взрив. Много от въжетата се бяха скъсали и огромен къс платно беше отнесен от вятъра.

— Нищо! — извика Хенри. — Големият фок се развърза!

— Скали отдясно! — извика предният наблюдател.

— Безполезно е, да лавираме при такова време, — промърмори на себе си Нелсън. — Няма да успеем да изчислим отклонението. Но колкото и да са близко тези островчета, между тях винаги ще остане проход за един кораб. Надясно руля!

Тази команда накара целият екипаж да потръпне. Чакаше го страшна опасност.

— Хвърляй лота! — раздаде се твърдият повелителен глас на Нелсън, който надвика шума на бурята.

— Десет браса! — отвърна Хенри.

— Всички да внимават! — заповяда Нелсън.

— Скали отляво! — извика предният наблюдател.

— Нелсън се приближи към мрежите на защитните заслони и видя, че морските вълни яростно се кълбяха на разстояние половин кабелт от кораба.

Носеха се с такава скорост, че почти бяха преминали скалите.

— Дръж по-здраво руля! — каза Нелсън на лоцмана.

— Скали от дясно! — извика предният наблюдател.

— Хвърляй лота!

— Седем браса! — отвърна Хенри. Но ми се струва, че се движим твърде бързо и ако скалите се окажат пред нас, няма да успеем да ги избегнем.

— Спуснете марсела на фока и грота! Хвърляй лота! — изкомандва Нелсън.

— Шест браса!

— Минаваме между Панарея и Стромболи, — каза Нелсън и добави тихо: — След десет минути или ще сме спасени, или ще бъдем на дъното на морето.

И действително, вместо хармонията, която запазва движението ма морските вълни, дори и при буря, този път сякаш се разбиваха една в друга и в хаоса от пяна, чийто шум напомняше воя на песовете на Скила, се виждаше само една тъмна линия, очертана между двете стени на скалите.

Това беше тесният пролив, през който трябваше да мине „Вангуард“.

— Колко браса? — попита Нелсън.

— Шест.

Адмиралът се намръщи: още един брас по-малко и „Вангуард“ щеше да заседне.

— Милорд, — глухо каза рулевият, — корабът почти не се движи.

Действително, движението на „Вангуард“ едва се усещаше. Ако по-рано, бягайки от бурята, той летеше със скорост единадесет възела, то сега те едва ли бяха повече от три.

Нелсън се огледа наоколо. Вятърът, чиято сила се намаляваше от скалистите островчета, сред които минаваше „Вангуард“, можеше да бъде използван само от горните платна, ако бяха поставени.

От друга страна, изглежда, някакво подводно течение спираше хода на кораба.

— Колко браса?

— Все още шест.

— Милорд, — каза старият рулеви, който беше родом от едно сицилианско село в Паче, и разбираше тревогата на Нелсън, — с ваше позволение, бих искал да ви кажа нещо.

— Говори.

— Течението се вдига.

— Какво течение?

— Течението на пролива. И, за щастие, ще повиши нивото на водата с половин или дори цял фут.

— Мислиш ли, че течението ще стигне до нас?

— То стига до Паоло, милорд.

— Вдигнете марселите и брамселите! — извика Нелсън.

Макар заповедта да учуди матросите, те я изпълниха мълчаливо, с безпрекословно подчинение, което е главно достойнство на моряците, особено в часове на опасност.

Щом заповедта на адмирала беше повторена от вахтения офицер, горните платна се разпънаха по мачтите — само те можеха да поемат вятъра.

— Движи се! Движи се! — радостно извика рулевият, който едва преди минута се боеше, че остават между скалите.

— Хвърляйте лота! — извика Нелсън.

— Седем браса, — отвърна Хенри.

— Скали отпред! — извика от формарса предният наблюдател.

— Скали отдясно! — извика матросът от носа.

— Дясно на борд! — гръмогласно изкомандва Нелсън. — До край! До край! До край!

Тази три пъти повторена заповед показваше колко голяма беше опасността. Корабът действително се подчини само за минута, когато двама матроси с общи усилия завъртяха руля надясно, а носът на кораба вече надвисваше над пяната. Всички, които бяха на палубата, с тревога следяха маневрата. Още десет секунди и корабът спря.

За нещастие, накренявайки се на левия борд „Вангуард“ попадна под ударите на вятър, от когото нямаше укритие. Ужасният шквал се стовари върху кораба, който за втори път се накрени силно, този път надясно, така че краищата на грот-реите докоснаха сребристия гребен на вълните. Мачтите се огъваха и скърцаха, а, тъй като не бяха поддържани от долните платна, три брамстенги се счупиха със страшен трясък.

— Хора с брадви на марсовете! — извика Нелсън. — Сечете всичко и хвърляйте в морето!

Дузина матросите се хвърлиха към вантите и, въпреки наклоненото им поколение, се изкатериха по тях с ловкостта на маймуни. Като стигнаха до мястото на аварията, те започнаха да секат с такова ожесточение, че за няколко минути всички платна, въжета и мачти бяха хвърлени в морето.

Корабът се изправи; но в същата минута огромна водна маса се стовари отгоре му. Блинд-реята се счупи с такъв оглушителен трясък, като че ли самият кораб се беше разцепил на две.

Но и този път по някакво чудо избегнаха корабокрушението. Матросите с облекчение си поеха дъх и се огледаха наоколо като хора, които се свестяват след дълъг припадък.

В същия миг се раздаде женски вик:

— Милорд, в името на небето, слезте при нас!

Нелсън позна гласа на Ема Лайона. Той хвърли тревожен поглед около себе си. Отзад беше Стромболи, димящ и тътнещ; от двете им страни — безмерно морско пространство; пред него — широка водна пустиня, простираща се до бреговете на Калабрия. Корабът, преминал величествено през рифовете, беше осакатен, но победител.

Нелсън заповяда да спуснат фор-марселите и да плуват в открито море с марсели, фок, бок-кливер и фок-стаксел. После, като предаде на Хенри рупора — с други думи, командването, — той побърза да слезе долу, където го чакаше Ема.

— Ах, приятелю — възкликна тя. — Елате, елате по-бързо! Кралят е обезумял от страх, кралицата е в безсъзнание, малкият принц умря!

Нелсън влезе в каютата. Кралят стоеше на колене, заровил глава във възглавниците, а кралицата се беше простряла на дивана и стискаше в ръцете си трупа на своя син.