Ема Лайона

CIIГЛАВНИЯТ НАДЗИРАТЕЛ

Новакът още не беше успял — с доста труд, но все пак четливо — да подпише договора си, когато в каютата влезе един матрос с голям плик от кавалера Сан Феличе, който трябваше да бъде предаден лично в ръцете на капитана.

Още от обяд из града тръгна слухът, че болките на Калабрийската херцогиня започнали. Господарите на шхуната бяха твърде заинтересовани от това събитие и научиха новината едни от първите. По камбанния звън и излагането на светите дарове те се досетиха какви страхове преживява дворът, след това изстрелите и фойерверките ги уведомиха за щастливия изход на събитието, с което до голяма степен беше свързана и съдбата на пленницата. Затова Скинър веднага разбра, че в плика се съдържа — каквото и да е то — решението на краля. Той направи знак на Салвато и младият човек, след като погледна договора, каза на Тонино, че всичко е правилно, взе документа и го скри в джоба си. Изпаднал във възторг от това, че най-после е станал законен член на екипажа, новакът изтича на палубата.

Като останаха сами Салвато и баща му побързаха да отворят плика: вътре лежеше молбата на Луиза, разкъсана на парчета. Както знаем, това означаваше: „Кралят беше безмилостен“. Но освен парчетата от прошението там имаше и два цели листа. Първият беше от кавалера и съдържаше следното:

Новината беше ужасна. Но нито Салвато, нито баща му дори за минута не бяха разчитали на кралското милосърдие. Затова разочарованието не беше толкова страшен удар за тях, колкото за кавалера Сан Феличе.

Те се спогледаха печално, но без отчаяние. Нещо повече, стори им се, че назначението на Монти ги възнаграждава за неуспеха на скъсаното прошение. Както видяхме, те също възлагаха надеждите си на това обстоятелство и предварително бяха взели мерки да завербуват Тонино.

Плановете им засега бяха твърде неопределени, или по-точно, те все още нямаха никакви планове. Те просто бяха нащрек, с наострени уши и очи, готови да не изпуснат щастливия момент, ако той изведнъж им се представеше. Със завербува-нето на Тонино, както им се стори, те получаваха известна възможност, която още повече се усилваше с новото му назначение. Така че, те веднага се опитаха да използват този случай за постигане на своята, до този момент изплъзваща им се мечта.

Беше седем вечерта. В осем те, изглежда, вече бяха взели някакво решение, тъй като уведомиха екипажа, че в други ден след пладне ще вдигнат котвата. Танино получи разрешение да отиде да се прости с баща си. Но той заяви, че толкова се бои от гнева му, че не само не желае да се прощава с него, но дори би се скрил в трюма, ако го видеше, че се насочва към шхуната. Изглежда, този страх беше от полза за Салвато и баща му, тъй като те си размениха погледи на задоволство.

А сега ще изложим събитията поред, като строго се придържаме към фактите и не се опитваме да ги тълкуваме.

На другия ден, в пет вечерта, при мрачно време и покрито с облаци небе шхуната „Рънър“ започна да се готви за отплаването. По време на тази операция, дали поради несръчност на екипажа, или поради повреда на веригата, една от халките се счупи и котвата остана на дъното. Такива случаи не са рядкост и ако котвата не е на твърде голяма дълбочина, работата, с която не може да се справи корабният кран, изпълняват гмурците.

Въпреки неприятностите с котвата, приготовленията не се прекратиха. Но тъй като котвата лежеше да дълбочина едва три сажена уговориха се, че една лодка с боцмана Джовани и осем матроса ще остане за да я вдигне, а шхуната щеше да ги чака пред изхода на пристанището. За да може лодката да намери кораба в безлунната нощ, на палубата на „Рънър“ трябваше да запалят три разноцветни фенера.

Към осем вечерта шхуната се отдели от групата кораби в пристанището и започна да плава покрай брега на уреченото място, а осемте моряци, които бяха необходими за изпълняване на маневрата, се върнаха обратно в пристанището, за да извадят котвата от дъното.

В този момент главният надзирател на пристанищния замък Рикардо Монти излезе от затвора, като каза на коменданта, че синът му е назначен за помощник-тъмничар в съответствие с горещото желание на бащата, и че трябва да се уредят някакви формалности в полицията, а после, между девет и десет, те заедно ще се върнат в крепостта.

Вероятно Тонино беше написал писмото до баща си по съвета на някой приятел, за да отвлече вниманието му от движението на шхуната, — нали някой можеше да му разкаже, че синът му се е наел на нея.

Трябваше да се срещнат в една от малките таверни на Приморския площад. Без да подозира нищо, Рикардо влезе и попита за Тонино Монти. Посочиха му един коридор, който водеше към друга зала, където, както го увериха синът му пиел с няколко приятели. Но той едва беше влязъл в залата и четирима мъже го хванаха отзад, завързаха му ръцете и запушиха устата му. После го хвърлиха на едно легло, като го увериха, че на разсъмване ще бъде свободен и че няма да му направят нищо лошо, ако не се опита да бяга.

Единственото извършено над него насилие, което доведе до продължителна схватка и поток яростни заплахи, беше, че му отнеха висящите на пояса ключове. Тази връзка беше предадена на някой, който чакаше зад полуотворената врата. Половин час по-късно един млад човек, който по ръст и възраст приличаше на Тонино, се яви в Пристанищния замък и заяви, че идва от името на баща си и трябва да поговори с коменданта. Въведоха го веднага. Младежът разказа, че Рикардо Монти, минавайки по улица Толедо, където народът празнувал раждането на престолонаследника, бил ранен от взривила се ракета и бил изпратен в болницата на Пилигримите. Раненият веднага повикал сина си, предал му ключовете и му заповядал незабавно да се яви пред негова милост коменданта, да покаже удостоверението си и да смени баща си до оздравяването му, което нямало да се забави.

Комендантът прочете удостоверението на новия помощник тъмничар. То беше съвсем редовно. В произшествието с Рикардо Монти нямаше нищо учудващо, такива нещастни случаи съпровождаха всеки празник. Освен това надзирателят го беше предупредил, че има среща със сина си. Затова комендантът не заподозря нищо. Той заповяда на мнимия Монти да задържи за известно време ключовете на баща си, да се запознае с новите си задължения и незабавно да пристъпи към изпълнението им.

Новият тъмничар грижливо сгъна и пъхна в джоба си свидетелството, взе от масата ключовете, привърза ги отново към пояса си и излезе.

Надзирателят, на когото съобщиха заповедта на коменданта, започна да развежда новака по коридорите, като му показваше обитаемите килии. Те бяха девет. При килията на Сан Феличе той се спря, за да обясни колко важна пленница е затворена вътре. Три пъти през деня и два пъти през нощта — В девет вечерта и три след полунощ — трябваше да влиза при нея в килията, за да се увери, че не е избягала. А точно същия ден беше пристигнала нова заповед да се удвои бдителността на вътрешната и външната охрана.

Най-после надзирателят показа на новака и стаята на охраната. Пазачът, комуто беше поверена тази част от крепостта, трябваше да прекарва тук цялата нощ. За сън му бяха отредени четири часа през деня. Ако му станеше скучно в караулното помещение, или се боеше да не заспи, той можеше да се разхожда по коридорите.

Беше единадесет и половина, когато надзирателят се раздели с новия служител, посъветва го да бъде бдителен и прилежен, а той му обеща, че ще се постарае да надмине очакванията на началниците си. И наистина всеки, който би го видял пред вратата на караулното помещение, което гледаше към главния коридор в подножието на стълбище номер едно, неподвижен, с широко отворени очи и заслушан във всеки звук, — човек би си казал, че той най-добросъвестно държи на думата си.

Той стоя така докато в крепостта не затихнаха последните стъпки. Удари полунощ.