CРАЖДАНЕТО НА ПРЕСТОЛОНАСЛЕДНИКА

Няколко дни след разказаните от нас събития кралят, съпроводен от верния си пес Юпитер стреляше пъдпъдъци в градините на Багария и по склоновете, които се издигаха на известно разстояние от морския бряг.

С него бяха още двама запалени любители на подобен род развлечения и превъзходни стрелци, като него самия: сър Уйлям Хамилтън и председателят Кардило. Ловът беше великолепен: започваше есенното придвижване на пъдпъдъците.

Както знае всеки ловец, пъдпъдъците летят два пъти в годината. През април и май те се насочват на север и по това време са слаби и безвкусни. По време на второто летене, през септември-октомври, те са тлъсти и сочни, особено в Сицилия, където за първи път почиват по пътя си към Африка.

И така, Фердинанд се забавляваше не като крал (добре ни е известно, че да бъде владетел беше за него едно пренеприятно, но неизбежно бреме), а като ловец, който се къпеше в изобилието на дивеч. Той уби с петдесет изстрела петдесет птици и се обзаложи, че ще стигне и до сто, без да пропилее нито един заряд.

Но изведнъж в края на гората се показа конник, който препускаше с всичка сила към ловците. На петстотин крачки от тях той рязко спря коня си, повдигна се над стремената, за да види по-добре къде се намираше кралят и като го позна, препусна право към него.

Известието беше важно. Калабрийският херцог съобщаваше, че принцесата всеки момент ще роди, и молеше баща си, в съгласие с придворния етикет, да присъства при раждането.

— Добре, — каза Фердинанд. — Казваш, че са започнали първите пристъпи?

— Да, Ваше величество.

— В такъв случай, имам още един, а може би и два часа. При нея ли я Антонио Вилари?

— Да, господарю, с още двама лекари.

— Тогава, сам виждаш, че няма какво да правя там. Ще застрелям още няколко пъдпъдъка. Върни се в Палермо и кажи на принца, че сега ще дойда.

И той тръгна към Юпитер, който беше застинал, като вкаменен. Излетя един пъдпъдък и кралят веднага го свали.

— Петдесет и един, Кардило, — каза той.

— Дявол да го вземе! — въздъхна председателят, който беше застрелял едва тридесетина птици. — С куче като вашето, това е лесна работа. Дори не разбирам защо Ваше величество хаби напразно барута и сачмите си. На Ваше място аз бих хващал дивеча с голи ръце.

През това време слугата, който съпровождаше краля, му подаде друга заредена пушка.

— Какво има? — попита Фердинанд, като видя, че пратеникът все още не тръгва. — Още ли си тук?

— Чакам дали Ваше величество няма да заповяда още нещо.

— Кажи на сина ми, че застрелях петдесет и първия си пъдпъдък, а Кардило едва тридесетия.

Пратеникът полетя като стрела и ловът продължи. За един час кралят застреля още двадесет и пет птици. Той тъкмо сменяше празната си пушка със заредената, когато видя отново същия конник.

— Е, какво? — извика той. — Да не искаш да кажеш, че херцогинята вече е родила?

— Не, господарю. Пристигнах, за да съобщя на Ваше величество, че тя страда твърде много.

— А какво иска от мен?

— Ваше величество знае, че при подобни обстоятелства присъствието Ви е предписано от церемониала. Може да се случи нещастие.

— Какво става? — попита Кардило.

— Изглежда, херцогинята не може да се справи сама, — отвърна Фердинанд.

— И заради това да изоставим лова си посред бял ден? Впрочем, ако Ваше величество желае, нека върви. Аз оставам и ще се върна едва тогава, когато птиците ми станат сто.

— Хрумна ми прекрасна идея, — каза кралят. — Препусни бързо към Палермо и нареди да ударят всички камбани.

— А какво да кажа на негово кралско височество?

— Кажи му, че те следвам. Видя ли конете ни?

— Те са до оградата на Багария, господарю.

— Добре, кажи на конярите да ги доведат. Пратеникът отново полетя. След четвърт час се дочу оглушителния звън на всички камбани в Палермо.

— Това трябва да помогне, — каза кралят.

И той продължи лова си. Без нито една грешка, стигна до деветдесетия си пъдпъдък.

— Кардило, искате ли да се обзаложим, че така ще стигна и стотния?

— Не си струва труда.

— Защо?

— Защото куриерът се връща.

— Дявол да го вземе! Дръж, Юпитер! Поне да сваля деветдесет и първия.

Пъдпъдъкът излетя и кралят го прониза, без ръката му да трепне. Когато се обърна, човекът стоеше пред него.

— Е, какво? Помогнаха ли камбаните?

— Не, господарю. Лекарите са обезпокоени.

— Обезпокоени ли са? Изглежда, работата е сериозна?

— Твърде сериозна, господарю.

— В такъв случай, нека й поднесат светите дарове.

— Осмелявам се да съобщя на Ваше величество, че лекарите настояват за присъствието Ви.

— Настояват! Настояват! — нетърпеливо повтори Фердинанд. — Не мога да направя повече от Господ Бог!

— Господарю, ето коня ви.

— Виждам, виждам, дявол да го вземе! Тръгвай, приятелю, тръгвай, а ако светите дарове не помогнат, ще дойда сам. — И той добави тихо: — Разбира се, когато убия и стотния.

След четвърт час кралят вече беше попълнил колекцията си. Сър Уйлям изоставаше от него, беше застрелял едва осемдесет и седем птици. Председателят Кардило беше убил с десет по-малко от краля и затова изпадна в ярост.

Камбаните продължаваха да звънят и това доказваше, че нищо ново не беше се случило.

— Ама, че неудачница! — въздъхна Фердинанд. — Изглежда, се е заинатила и не иска да свърши работата, докато не пристигна аз. Какво пък, да тръгваме. Прави са хората, когато казват: „Каквото иска жената, иска го и Бог“: — И като скочи на седлото, той се обърна към другите двама ловци: — Можете да продължите, а аз се връщам в Палермо.

— В такъв случай, — каза сър Уйлям, — аз ще последвам ваше величество. Дългът ми повелява, да не ви изоставям в такава минута.

— Добре, тръгвайте, — обади се Кардило. — Аз оставам.

Когато кралят и сър Уйлям навлизаха в града, камбанният звън внезапно престана.

— Аха, — възкликна Фердинанд, — струва ми се, че всичко е свършило. Остава да узнаем, момче ли е или момиче.

Те продължиха пътя си покрай църквата: всички свещи бяха запалени, а на олтара бяха поставени светите дарове. Беше пълно с богомолци. Изведнъж се дочу силен трясък и във въздуха излетя ракета.

— Чудесно! — възкликна кралят. — Това е добър знак.

В този момент се зададе познатият куриер. Той размахваше шапката си във въздуха и, без да спира коня си, викаше с цяло гърло: „Да живее кралят!“ След него и пред него тичаше гьста тълпа. Цяло чудо беше, че досега никой не беше попаднал под копитата на коня му. Щом забеляза Фердинанд той отдалеч извика:

— Принц, ваше величество! Принц!

— Виждате ли, — обърна се кралят към сър Уйлям. — Дори и да бях там, не можеше да се случи нищо повече.

Сред виковете на народа Фердинанд пристигна в двореца. Там цареше всеобща радост и го очакваха с нетърпение. Херцогът и херцогинята на Калабрия бяха взели присърце делото на синьора Сан Феличе, не заради нея самата, — те едва я познаваха, — а заради съпруга й. Бедният кавалер беше полумъртъв от вълнение, като че ли ставаше дума за собствената му съдба, и той на колене се молеше в съседната до покоите на родилката стая. Кавалерът достатъчно добре познаваше краля и разбираше, че има много повече основания за страх, отколкото за надежда.

Младата майка лежеше в постелята. Тя изобщо не се съмняваше, в успеха на молбата си: кой би могъл да откаже каквото и да било на детето, което тя току-що беше родила след толкова мъки? Та това би било кощунство! Нали този младенец един прекрасен ден щеше да стане крал! Нямаше ли да е едно прекрасно начало за младия му живот да навлезе в света през вратата на милосърдието и с думата „Пощада!“ на уста!

Тъй като дядото не беше присъствувал при раждането на принца, бяха успели вече да го измият и да го облекат във великолепната дантелена дрешка. Той имаше светло руса косичка — наследствен признак на австрийската династия, учудени сини очи, които гледаха с невиждащ поглед, свежа като розов листец кожа, бяла като мляко.

Майката беше положила детето до себе си и непрекъснато го целуваше. В гънките на дрешката, облечена върху царствените пелени, тя беше пъхнала прошението за помилването на нещастната Сан Феличе.

Виковете „Да живее кралят!“ се дочуваха все по-силно и по-близко до двореца. Херцогът пребледня. Той толкова се боеше от баща си, че в мислите си се виждаше виновен едва ли не за оскърбление на кралското величество. Херцогинята се показа по-смела.

— О, Франческо, — възкликна тя. — Не можем да оставим тази жена на произвола на съдбата!

Кавалерът Сан Феличе чу тези думи и като отвори вратата на покоите показа на прага бледото си разтревожено лице.

— Ах, мой принце! — произнесе той с укор.

— Аз обещах и ще удържа на думата си, — отвърна Франческо. — Чувам стъпките на краля. Не се показвай, ако не искаш да провалиш всичко.

Сан Феличе затвори вратата на междинната стая, в същия момент, когато кралят отвори вратата на спалнята.

— Ето, ето, — започна той още от входа, — всичко приключи прекрасно, — благодарение на Бога! Поздравявам те, Франческо.

— А мен, господарю? — попита родилката.

— Вас ще поздравя, когато видя детето.

— Господарю, нали знаете, че имам право да моля за три милости, щом съм дала на престола наследник?

— Ако е красавец, ще ги получите.

— Ах, господарю, — той е ангел!

И като взе детето в ръце, тя го протегна на краля.

— Охо, кълна се в честта си, аз самият не бих могъл да свърша по-добра работа, макар, че съм голям майстор! — възкликна Фердинанд, като взе новороденото и се обърна към сина си.

За миг се възцари тишина. Всички затаиха дъх и сърцата им замряха.

— А това какво е?

— Господарю, — каза Мария Клементина, — вместо три милости, които ми се полагат за раждането на престолонаследник, Ви моля само за една.

Когато произнасяше тези думи, гласът й трепереше толкова силно, че кралят я погледна с учудване.

— Дявол да го вземе, дъще! Изглежда, желанието ви е трудно изпълнимо!

И като прехвърли детето в сгънатата си лява ръка, той взе с дясната листа, бавно го разгъна, като премести погледа си от побелелия принц Франческо, върху отпусналата се на възглавниците принцеса Мария Клементина, и започна да чете. Но още на първия ред той смръщи вежди и лицето му придоби зловещо изражение.

— О, о, — проточи той, без да си даде труд да обърне страницата, — ако сте искали да ме молите за това, вие, господин синко, и вие, госпожо снахо, значи напразно сте си губили времето. Тази жена е осъдена на смърт и ще умре.

— Господарю! — промълви принцесата.

— Дори самият Бог да беше пожелал да я спаси, щях да тръгна срещу него!

— Господарю! Заради това дете!

— Дръжте го! — извика кралят. — Вземете си детето! Връщам ви го!

И като захвърли грубо новороденото, той излезе от спалнята като продължаваше да вика:

— Никога! Никога!

Принцеса Мария Клементина с ридания притисна до гърдите си плачещото дете.

— Ах, бедничкото ми! — проплака тя. — Това ще ти донесе нещастие…

Принцът падна на един стол, без да може да проговори. Сан Феличе открехна вратата на кабинета, влезе в стаята и, бледен като смъртта, вдигна молбата от пода.

— О, приятелю мой! — протегна му ръка принцът. — Виждаш, че не сме виновни.

Но кавалерът, изглежда, нищо не чуваше и не виждаше. Той излезе от стаята като късаше прошението на малки парченца и повтаряше:

— Този човек наистина е чудовище!

Загрузка...