Ема Лайона

LXXXVIIIУГРИЗЕНИЯТА НА ФРА ПАЧИФИКО

Празникът на Нелсън завърши като съня на Хофолия, съвсем неочаквано.

Ема Лайона отначало се опита да прояви смелост пред ужасното видение, но вълните, които идваха от югоизток, приближаваха трупа все по-близо до кораба, така че тя не издържа, побягна към залата и полупропаднала се стовари в креслото. Именно тогава Нелсън, толкова неумолим в ненавистта, колкото непоколебим беше и в мъжеството си, даде на Хари споменатата вече заповед. Капитанът незабавно се подчини. Лодката беше спусната, в нея скочиха шестима матроси и боцманът, а след тях и самият Хари.

Както вече казахме, лодките на гражданите се разбягаха от трупа, както се разпръсква ято птици при вида на ястреба, музиката млъкна, факлите изгаснаха, а от бързите удари на веслата над водата се издигаха цели снопове блестящи пръски. Тези, чиито лодки се намираха зад мъртвеца, се стараеха да заобиколят страшния предмет, гребейки с всички сили и описвайки възможно най-голям кръг. Всички гости на кораба станаха от масата, струпаха се на противоположния борд, за да не виждат призрака, и започнаха да викат лодкарите си. Само английските офицери останаха на галерията, като сипеха повече или по-малко солени шеги по повод мъртвеца, към който се приближаваха капитан Хари и моряците му.

Когато се приближиха плътно до тялото и капитанът забеляза, че матросите не се решават да го докоснат, той сам хвана мъртвеца за косите и се опита да го измъкне от водата, но дали тялото беше твърде тежко, или го задържаше някаква невидима сила, — така или иначе, косите останаха в ръката на капитана. Той с отвращение изруга, изплакна ръката си в морето и заповяда на двама матроси да измъкнат трупа с помощта на въжето, което висеше от шията му. Но те успяха да приберат в лодката само главата, която не издържа тежестта на тялото и се отдели от него. Хари тропна с крак.

— Ама че дявол! — измърмори той. — Каквото и да правиш, ще те приберем в лодката, дори на парчета!

През това време кралят се молеше в каютата си. Той се беше вкопчил в расото на капелана и цял се тресеше от прекалено нервно напрежение. Нелсън даваше на прекрасната Ема да помирише амоняк, сър Уйлям се мъчеше да намери научно обяснение за появата на призрака, офицерите продължаваха солените си духовитости, а гостите се спасяваха с бягството. По заповед на капитан Хари, матросите прокараха въжето под мишниците на мъртвеца, но, макар че всяко тяло губи във вода около една трета от теглото си, четирима матроси с огромни усилия едва успяха да го вдигнат в лодката.

Английските офицери запляскаха с ръце и извикаха през смях:

— Браво, Хари!

Лодката тръгна обратно към кораба и беше превързана за бушприта.

Офицерите, които нямаха търпение да узнаят причината за странното явление, се струпаха на бака, докато гостите побегнаха по страничните трапове към лодките си, за да се отдалечат по-бързо от ужасното зрелище, в което според повечето от тях, се криеше нещо дяволско, най-малкото, свръхестествено.

Сър Уйлям обясни случилото се съвсем правдоподобно, като каза, че телата на удавниците след определено време се изпълват с въздух и вода и съвсем естествено изплуват на повърхността на морето. Но странно, удивително, загадъчно беше обстоятелството, че тялото на адмирала беше изплувало, въпреки привързаните към краката му топовни гюлета, — именно това изплаши краля толкова много.

Капитан Хари, от чийто рапорт черпим тези сведения, сам беше привързал гюлетата и заявява, че са тежали двеста и петдесет ливри.

Извикаха капелана на „Минерва“, същият, който беше подготвил Карачиоло за смъртта, и го попитаха какво да правят с тялото?

— Кралят знае ли? — попита капеланът.

— Кралят видя привидението един от първите.

— И какво каза?

— Беше толкова изплашен, че позволи да погребем трупа по християнски обичай.

— Какво пък, — каза капеланът, — трябва да изпълним волята на краля.

— Направете каквото трябва.

И след като възложиха всички грижи по погребението на капелана, престанаха да мислят за Карачиоло. Но скоро се появи помощ, за каквото капеланът не беше и помислил.

Тялото на адмирала все още беше облечено в селски дрехи, само палтото се търкаляше на дъното на прибралата го лодка. Капеланът седна на кърмата на същата лодка и започна да чете заупокойна молитва при светлината на привързания за прът фенер, макар че в тази прекрасна юлска нощ би му била достатъчна и лунната светлина. На разсъмване той видя, че към него се приближава рибарска лодка с двама гребци и някакъв монах. Той беше твърде висок и толкова уверено стоеше в тясната лодка, като че ли сам беше моряк. Вахтеният офицер веднага разбра, че ново пристигналите имат работа не на кораба, а на траурната лодка, и тъй като Нелсън беше разпоредил да не пречат на погребалната церемония, не им обърна никакво внимание.

И действително, гребците се прилепиха плътно до лодка-та-ковчег. Монахът размени няколко думи с капелана, разгледа около минута мъртвото тяло и по лицето му закапаха едри сълзи.

Капеланът се качи отново на борда на „Гръмовержец“ за да получи последни указания от Нелсън. Отговориха му, че може да прави с тялото каквото си иска. При това съобщение монахът взе тялото в могъщите си ръце и го пренесе в своята лодка. Капеланът го последва. След това, по даден от монаха знак гребците се насочиха към Санта Лучия — енорийската църква на Карачиоло.

Въпреки че кварталът Санта Лучия беше предимно роялистки, Карачиоло беше направил на хората толкова добрини, че всички го боготворяха. При това, в квартала Санта Лучия неаполитанският флот вербува най-добрите си матроси, а всички, които бяха служили под командата на адмирала, пазеха най-жив спомен за трите качества, необходими на човека, който ръководи други хора, и станали неразделна част от личността на самия Карачиоло: неговото мъжество, доброта и справедливост.

Ето защо, едва монахът размени няколко думи със срещнатите рибари, едва се беше разпространил слухът че тялото на адмирала ще бъде погребано тук, сред старите му приятели, и целият квартал забръмча като кошер, а жителите един след друг започнаха да предлагат домовете си, за да положат покойника до погребението.

Монахът избра една къща, която беше най-близо до лодката. Десетки ръце се протегнаха към тялото, но той както и преди го вдигна сам, премина със скъпоценния си товар площада, остави трупа на приготвеното за него ложе, а после пренесе и главата на покойника. Той поиска чаршаф за саван и след пет минути дотичаха двадесетина жени, които викаха в един глас:

— Той е мъченик! Вземете моя, това ще донесе щастие на дома ни!

Монахът избра най-хубавия, най-тънък чаршаф, благоговейно разсъблече тялото. Постави главата и два пъти обви покойника в този саван, през това време капеланът непрекъснато четеше молитви, жените стояха на колене около ложето на адмирала, а мъжете се бяха скупчили край вратите и на улицата пред къщата.

От съседния двор, където живееше един дърводелец, се чуваха удари на брадва: там набързо приготвяха ковчег. Той беше готов в девет часа. Монахът положи тялото в него, всички жени от околността донесоха лаврови клонки, каквито растяха във всяка градина, или цветя, каквито украсяваха всеки прозорец в Неапол, така че ковчегът съвсем се скри под купа зеленина. Тогава удариха камбаните на малката църква на Санта Лучия и под погребалния звън в къщата влязоха представителите на духовенството.

Поставиха капака. Шестима матроси вдигнаха ковчега на раменете си, зад тях тръгна монахът, а след него цялото население на квартала. В църквата, вляво от олтара извадиха една плоча. Започна заупокойната служба.

Неаполитанците стигат във всичко до крайност: може би същите хора, които ръкопляскаха при обесването на Карачиоло, сега се обливаха в сълзи и неудържимо ридаеха под звуците на молитвата, която четяха свещениците над ковчега му. Мъжете се блъскаха с юмруци в гърдите, жените раздираха с нокти лицата си. Човек можеше да помисли, че кралството е постигнато от някакво общо нещастие, някакво всенародно бедствие. В действителност скръбта по адмирала беше обхванала едно малко пространство, от склона Джиганте до замъка Уово, и на сто крачки от църквата продължаваха да палят къщи и да убиват патриоти.

Тялото на Карачиоло беше положено не във фамилна гробница, а в импровизиран гроб в църквата. На плочата не отбелязаха с никакъв знак, че именно тук почива защитникът на неаполитанската свобода, станал жертва на самолюбието на Нелсън. Жителите на квартала Санта Лучия, мъже и жени, се молеха на гроба чак до вечерта, а заедно с тях и монахът.

Когато се стъмни, той стана, взе лавровия си посох и се за-изкачва по склона Джиганте, тръгна по улицата Толедо, където всички бедняци почтително му се кланяха, и влезе в манастира Сан Естреймо. След четвърт час той излезе от там като гонеше пред себе си магарето и тръгна заедно с него по пътя към моста Магдалина.

Едва беше стигнал предните постове на кардинала и към него се посипаха възклицания на симпатия и уважение още по-многобройни, и главно, по-бурни отколкото в града. Шумът от гласове, предизвикан от появяването му, стигна и до кардинала и вратите на резиденцията се отвориха веднага пред монаха, като пред стар приятел.

Той привърза магарето за стълба на вратата и тръгна по стълбата към втория етаж. Руфо седеше не терасата и проверяваше дневните разходи. Като чу стъпките на монаха, той се обърна и каза:

— А, това сте вие Фра Пачифико!

Монахът въздъхна:

— Аз самият, Ваше Високопреосвещенство.

— Радвам се да Ви видя отново. През цялата кампания Вие бяхте добър и храбър слуга на краля. Дошли сте да ме молите за нещо? Ще направя всичко, което е в моята власт. Но, предупреждавам ви предварително, властта ми вече не е толкова голяма, — добави той с горчива усмивка.

Монахът поклати глава.

— Надявам се, че това, за което съм дошъл да Ви моля, монсеньор, не превишава пределите на властта Ви.

— Добре, слушам ви.

— Аз съм дошъл монсеньор, да Ви моля за две неща: да ме освободите, тъй като кампанията приключи, и да ми посочите по какъв път да стигна до Йерусалим!

Кардиналът изгледа Фра Пачифико с учудване.

— Да ви освободя? Струва ми се, че вие сам се освободихте, без да искате съгласието ми.

— Монсеньор, аз действително се върнах в своя манастир, но и там бях готов да изпълнявам заповедите на Ваше Високопреосвещенство.

Кардиналът кимна в знак на одобрение.

— Колкото до пътя до Йерусалим, — продължи той, — лесно мога да ви го покажа. Но мога ли първо да Ви попитам, любезни Фра Пачифико, какво смятате да правите в светите места?

— Да се поклоня на Гроба Господен, монсеньор.

— Вашият манастир ли ви изпраща, или това е покаяние за греховете, което вие сам сте си наложили?

— Това е покаяние за греха.

Кардиналът се замисли.

— Значи сте извършили голям грях?

— Боя се, че да!

— Вие знаете, че църквата ми дава големи права.

Монахът поклати глава.

— Монсеньор, — промълви той, — аз вярвам, че наказанието, наложено на човек от самия себе си, е по-угодно Богу, отколкото покаянието, предписано му от други.

— А как смятате да извършите това пътешествие?

— Пеша, като събирам подаяния по пътя.

— Това ще бъде дълъг и изтощителен път!

— Силите ще ми стигнат.

— Но пътят е опасен!

— Толкова по-добре! Нямам нищо против да натупам по пътя някой негодник, вместо бедния Джакобино.

— За да не се проточи вашето пътешествие, ще трябва от време на време да молите капитана на някой кораб да ви качат на борда.

— Ще се обърна към християните, и когато им кажа, че отивам да се поклоня на нашия Господ Исус Христос, те няма да ми откажат.

— Но, може би, все пак ще предпочетете да ви препоръчам на капитана на някой английски кораб, който ще отплува за Бейрут, или Сен Жан д’Акр?

— Не искам нищо от англичаните, те са еретици! — възрази Фра Пачифико с изражение на явна ненавист.

— А няма ли да ги упрекнете в още нещо? — попита кардиналът, като проницателно изгледа монаха в очите.

— Освен това, те обесиха моя адмирал! — добави монахът, като размаха юмрук по посока на британския флот.

— Значи, това е грехът, за който отиваш да молиш прошка на Гроба Господен?

— Прошка за себе си!… Не за тях.

— За теб! — учуди се Руфо.

— Нима не им помагах? — възрази монахът.

— Как?

— Като служих на правото дело.

Кардиналът се усмихна.

— Значи, според теб делото на краля е несправедливо?

— Според мен, не може да бъде справедливо такова дело, което предаде на смърт моя адмирал: та той беше самата справедливост, самата вярност и чест.

Лицето на кардинала помръкна и той едва сподави въздишката си.

— Освен това, — продължи монахът, — небесата сътвориха чудо.

— Какво? — попита кардиналът, комуто вече бяха разказали за странното видение.

— Тялото на мъченика се издигна от морското дъно, където беше лежало цели тринадесет дни, и се яви, за да обвини за своята смърт краля и адмирал Нелсън. Господ не би допуснал това, ако екзекуцията беше справедлива.

Кардиналът наведе глава. Той помълча около минута и каза:

— Разбирам. Значи искаш да изкупиш неволното си участие в тази екзекуция?

— Точно така, монсеньор, и ето защо Ви моля да ми посочите най-прекия път към светата земя.

— Най-прекия път е да се качиш на кораба в Таранто и да слезеш в Бейрут. Но щом нищо не приемаш от англичаните…

— Нищо, монсеньор.

— Тогава, ето маршрута ти… Искаш ли да ти го запиша?

— Аз не мога да чета, но не се безпокойте, паметта ми е отлична.

— Добре. Ще минеш Авелино, Беневенто и Манфредония. В Манфредония ще се качиш на кораб и ще слезеш в Скутари, или Дулчиньо. В Солун ще се качиш на кораб за Смирна, Кипър или Бейрут. От Бейрут до Йерусалим има три дни път. Там ще отидеш във францисканския манастир, ще се поклониш пред светия Гроб Господен, ще измолиш прошка за греха си, а заедно с това, и за моя.

— Нима Ваше Високопреосвещенство също е извършил някакъв грях? — извика монахът, като погледна учудено кардинала.

— Голям грях. Господ, който чете в сърцата на хората, може би ще ми прости, но потомците — никога.

— Какъв е този грях?

— Аз възстанових на трона, който беше съборен по волята на Небето, клетвопрестъпника, глупавия и жесток крал. Върви, братко, върви! И се моли за двама ни!

Пет минути по-късно Фра Пачифико, яхнал магарето си, вече трополеше по пътя за Нола. Това беше първият етап от пътешествието му до Йерусалим.