Ема Лайона

XCIVВРАТИТЕ НА ЦЪРКВАТА САН АГОСТИНО АЛЛА ЦЕКА

Около три и половина затворниците дочуха как се отваря вратата на съседния кабинет, от които те бяха отделени със здрава преграда и обкована с желязо врата с резета и няколко катинара. После чуха шум от стъпките и неясни гласове. „Бианки“ бяха тук. Чирило извади часовника си.

Три и петнадесет, — каза той. — Моят славен тъмничар не е сгрешил.

— Микеле! — извика Салвато към последния ладзарони, който след причастието непрекъснато се молеше в своя ъгъл. Момъкът трепна и по знак на Салвато се приближи към него доколкото му позволяваше веригата.

— Да? — попита той.

— Постарай се да не се отдалечаваш от мен и ако се случи нещо непредвидено, не зяпай.

Микеле поклати глава.

— О, промърмори той. — Нано каза, че ще ме обесят, значи така и ще бъде.

— Откъде знаеш? — възрази Салвато.

Но в този момент се отвори вратата, която ги свързваше с кабинета на „бианки“ и на прага се появи някакъв човек. Зад гърба му се дочу звук ма приклади — войниците бяха поставили пушките си при нозе. Видът на новопристигналия не оставаше никакво съмнение: това беше палачът. Той преброи затворниците.

— Само шест дуката! — въздъхна той. — И като си помисля, че можех да получа шестдесет… Но, какво да се прави, няма смисъл да съжалявам!

Влезе държавния прокурор Гуидобалди пред когото вървеше един съдебен чиновник с присъдата на джунтата в ръце.

— Развържете осъдените, — заповяда прокурорът. Надзирателите се подчиниха.

— Паднете на колене, за да чуете присъдата! — заповяда Гуидобалди.

— С ваше позволение, господин прокурор, бихме предпочели да я изслушаме прави, — насмешливо възрази Еторе Карафа.

Гуидобалди заскърца със зъби от гняв.

— На колене или прави, — не е толкова важно. Важното е да чуете и да бъде изпълнена! Писарю, четете присъдата!

Оказа се, че Доменико Чирило, Габриел Мантоне, Салвато Палмиери, Микеле-глупакът и Леонора Пиментел са осъдени на смърт чрез обесване, Еторе Карафа щеше да бъде обезглавен.

— Всичко е вярно, — каза Еторе. — Нямаме никакви претенции към съда.

— Значи, можем да пристъпим към действие? — иронично попита Гуидобалди.

— Когато пожелаете. Лично аз съм готов, а, предполагам, и приятелите ми.

— Да, — отвърнаха едновременно всички.

— Но аз трябва да ти кажа нещо, Доменико Чирило, — едва проговори Гуидобалди, което показваше с какво нежелание изрича тези думи.

— Какво? — попита Чирило.

— Моли краля за милост. Той може би ще се съгласи, тъй като ти беше негов личен лекар. Във всеки случай, ако подадеш такава молба, заповядано ми е да отсроча екзекуцията.

Всички погледи се устремиха към Чирило. Но той отвърна с обичайното си спокойствие и любезна усмивка:

— Напразно се опитвате да опетните репутацията ми с подобна низост. Отказвам се от такова спасение. Бях осъден заедно с приятелите, които ми са скъпи, и искам да умра заедно с тях. Аз очаквам от смъртта успокоение и няма да направя нищо, за да я избегна и да остана дори час в този свят, където властвуват съпружеската измяна, клетвопрестъплението и порокът.

Леонора хвана ръката на Чирило и притисна устните си към нея, а после захвърли с всичка сила на пода полученото от него стъкълце, което се пръсна на малки парченца.

— Какво е това? — попита Гуидобалди, като водя как по каменните плочи се разлива някаква течност.

— Отрова, която за десет минути би ме избавила от присъствието ти, презряна твар! — отвърна Леонора.

— Защо се отказваш от отрова?

— Защото смятам, че е низост да напусна Чирило в този момент, когато той не поиска да напусне нас.

— Браво, дъще моя! — възкликна лекарят. — Няма да кажа: „Ти си достойна за мен!“, а само: „Ти се достойна за себе си!“

Леонора се усмихна, повдигна глава, протегна ръката си и с усмивка изрече латинския стих:

— Възможно е скоро с удоволствие да си спомняме за това.

— Е, — обади се нетърпеливо Гуидобалди, — свършихте ли? Никой ли не моли вече за нищо?

— Никой не е молил за нищо още от самото начало! — възрази Еторе.

— И никой за нищо няма да моли, освен да приключи по-скоро тази комедия на фалшиво милосърдие.

— Тъмничарю, отворете вратата за „бианки“! — заповяда прокурорът.

Вратата на кабинета се отвори и се появиха монасите в дългите си бели раса. Те бяха дванадесет, по двама за всеки осъден. Един от покаяниците се приближи до Салвато, хвана ръката му и едновременно направи масонски знак. Салвато отговори по същия начин, без да покаже и най-малко вълнение.

— Готов ли сте? — попита монахът.

— Да.

Никой не разбра двойния смисъл на този отговор. Салвато не познаваше гласа, но масонският знак му даде да разбере, че има работа с приятел. Той размени поглед с Микеле.

— Помни какво ти казах, Микеле, — прошепна той.

— Да, помня, — отвърна ладзароните.

— Кой от вас се казва Микеле? — попита един от каещите се.

— Аз, — живо отвърна момъкът, който мислеше, че ще чуе някоя добра новина.

— Имате ли майка? — попита човекът.

— Да, — с въздишка потвърди ладзаронито, — това е най-голямата ми мъка. Бедната! Но откъде знаете?

— Някаква добра жена ме спря пред входа на Викария. „Ваша милост, — каза ми тя. — Имам молба към вас“, — „Каква?“ — попитах аз. „Бих искала да знам не принадлежите ли вие към покаяниците, които съпровождат осъдените на ешафода?“ — „Да“. — „Един от тях се казва Микеле Марино, но е по известен като Микеле-глупака“. — „не е ли този, — попитах аз, — който беше полковник при така наречената република?“ — „Да, нещастното дете, то е!“ — отвърна жената. „Какво да му предам?“ — „Ако сте добър християнин, кажете му, когато излиза от Викария да погледне наляво. Аз ще бъда там. Искам да го видя за последен път и да го благословя“.

— Благодаря ви ваша милост, — каза Микеле. — Скъпата ми майка ме обича с цялото си сърце, а аз съм й причинявал само мъка. Но днес ще бъде за последен път! — И като изтри една сълза, той добави: — Ще ми окажете ли честта да ме съпровождате?

— С удоволствие.

— Да, вървим. Микеле, — чакат ни, — извика Салвато.

— Идвам, господин Салвато, идвам!

И Микеле последва младия генерал.

Осъдените излязоха от стаята за молитви, пресякоха помещението, където бяха слушали месата, и начело с палача тръгнаха по коридора. Движеха се в такъв ред, в какъвто той вероятно щеше да ги екзекутира: Чирило, Мантоне, Микеле, Леонора и, най-после, Еторе Карафа. Отдясно и отляво на всеки осъден вървеше по един „бианки“. Целия двор те преминаха през шпалир от войници с готови за стрелба пушки. Площадът беше пълен с народ.

При вида на осъдените тълпата зарева:

— Смърт на якобинците! Смърт!

Беше напълно ясно, че ако не бяха войниците, осъдените щяха да бъдат разкъсани. Във всяка ръка блестеше нож, във всички очи се четеше заплаха.

— Опрете се на рамото ми, — обърна се към Салвато покаяникът, който крачеше вдясно от него.

— Мислите ли, че ми е нужна помощ?

— Не. Но трябва да ви дам някои указания.

Бяха се отдалечили на около петнадесет крачки от вратите на Викария и се намираха срещу колоната, за чиято основа служеше така наречения „Камък на банкрутите“. През средните векове фалиралите седели с гол задник на този камък и обявявали своята несъстоятелност.

— Спри! — заповяда покаяникът, който крачеше вдясно от Микеле.

При такива траурни процеси каещите се имат голяма власт, която никой дори не помисля да оспори. Маестро Донато спря първи, а след него всички каещи се, войници и осъдени.

— Млади човече, — обърна се покаяникът към Микеле, — прости се с майка си! Жено! — добави той като повика старицата, — благослови сина си!

Старата жена слезе от камъка, на който седеше, и Микеле се хвърли на шията й. Почти минута двамата не можеха да проронят дума. Човекът вдясно от Салвато се възползва от тази почивка и му прошепна:

— В пресечката Сан Агостино алла Цека, когато се приближим до църквата, ще настъпи объркване. Качете се бързо по стъпалата, облегнете се с гръб на вратата и ударете с крак по нея.

— Свой човек ли е каещият се отляво?

— Не. Правете се че ви интересува Микеле.

Салвато веднага се обърна към ладзаронито и майка му. Момъкът тъкмо вдигаше глава и оглеждаше тълпата.

— А тя? Не е ли с вас? — попита той.

— Кой?

— Асунта.

— Братята й я затворили в манастир, обляна в сълзи и отчаяна, и се заклели, че ако могат да те откъснат от войниците, палачът няма да успее да те обеси, тъй като ще те разкъсат. Джовани даже добави: „Това би ми струвало цял дукат, но не бих се скъпил!“

— Майко, кажете й, че й се сърдих, защото мислех, че ме е изоставила. Но сега, когато разбрах, че вината не е нейна, прощавам й.

— Побързайте, — намеси се покаяникът. — Време е да се разделяте.

Микеле коленичи пред майка си. Бедната жена положи длани върху главата му и мислено го благослови, тъй като сълзите я задушаваха и тя не можеше да произнесе нито дума. Каещият се хвана старицата под ръка и я върна обратно до камъка, където тя седна отново и застина, като част от самата колона.

— Да вървим, — каза Микеле.

Бедният момък не притежаваше такава сила на духа, като Руво, не беше философ, като Чирило, нямаше желязното сърце на Мантоне и не беше поет, като Пиментел. Той беше син на народа, лесно се отдаваше на всички човешки чувства и не умееше нито да ги сдържа, нито да ги скрива. Той крачеше напред с твърда походка и гордо вдигната глава, но по страните му се стичаха сълзи.

Повървяха още малко по улица Трибунали, после завиха по пресечката Лите, пресякоха улица Форчели и навлязоха в тясната Сан Агостино алла Цека. На ъгъла преди нея стоеше един селянин с каруца, запретната с два големи бивола. Салвато забеляза, че каещият се отдясно разменя с този човек някакви знаци.

— Гответе се, — дочу той.

— За какво?

— За това, за което ви говорих.

Салвато се обърна и видя, че каруцата тръгва след кортежа. Малко преди улица Пендио пътят се оказа препречен от друга кола — беше се счупила оста. Коларят, беше разпрегнал конете и започваше да разтоварва. Няколко войници тръгнаха напред с викове: „Дайте път! Дайте път!“ — и се опитаха да освободят място за минаване. Намираха се точно срещу църквата Сан Агостино алла Цека. Изведнъж се чу ужасен рев и биволите, побеснели, с налети с кръв очи, увиснал език и излизаща на облаци от ноздрите им пара, се втурнаха към колоната на осъдените, като повлякоха след себе си трополящата каруца. Те отчаяно тъпчеха и отхвърляха към стените на къщите събралите се зяпачи и завършващите шествието войници, които напразно се опитваха да спрат животните с щиковете си.

Салвато разбра, че е настъпила съдбоносната минута. Той отблъсна с лакът левия покаяник, събори войника до него и с вик: „Пазете се! Биволи!“ — сякаш искаше само да се скрие от опасността, скочи по стъпалата към църквата, прилепи гръб до вратата и удари с крак по нея.

Вратата се отвори както се отваря невидимия люк в добре поставена феерия и се хлопна зад гърба му, преди някой да успее да забележи изчезването му. Микеле се опита да последва Салвато, но изведнъж една желязна ръка го закова на място. Това беше ръката на Басо Томео, бащата на Асунта.