Ема Лайона

LIIIМЕТЕЖНИКЪТ

Една сутрин Нелсън се събуди от оръдеен грохот.

Както вече казахме, в залива бяха останали само три стражеви кораба. Сред тях беше и „Минерва“, която командваше някога адмирал Карачиоло, а днес — един немски капитан, удостоен с титлата граф Турн. До републиканското правителството достигнаха слуховете за появата в Средиземно море на френския флот и Леонора Пиментел оповести населението чрез вестника си, че този флот идва на помощ на Неапол.

Приел чистосърдечно каузата на републиката (както всички честни и мъжествени хора, той нищо не вършеше наполовина), адмиралът реши да се възползва от отплаването на английските кораби и да опита да върне на града островите, които Спечале вече беше успял да осее с бесилки. Той избра прекрасен майски ден, когато морето беше спокойно и равно като огледало, излезе от Неапол под прикритието на батареите от фортовете Баиа и Милискола, заповяда на десния си фланг да атакува английските кораби, а сам нападна граф Турн.

Именно това нападение на кораб под кралския флаг послужи в последствие за главно обвинение срещу Карачиоло.

За нещастие, вятърът беше североизточен, насрещен за канонерските лодки и малките кораби на републиката. Карачиоло два пъти се опита да вземе „Минерва“ на абордаж и два пъти тя с ловка маневра се изплъзваше от него. Корабите от левия му фланг, който командваше бившият губернатор на Кастеламаре, същият, който беше успял да запази за републиката трите кораба и, макар че също се наричаше де Симоне, нямаше нищо общо със сбира на кралицата, — тези хора бяха готови да завладеят Прочида, когато изведнъж вятърът, появил се по време на сражението, премина в буря и малката флотилия беше принудена да се върне в Неапол.

Това сражение донесе голяма слава на Карачиоло и стана триумф за хората му. То се разиграваше пред очите на неаполитанците, които бяха осеяли брега на Позилипино, Поцуоли и Мизена, жените не бяха посмели да излязат извън градските врати и гледаха от терасите на домовете си. Битката продължи цели три часа и англичаните претърпяха големи загуби, докато Карачиоло изгуби едва петима матроси, което беше истинското чудо. Трябва да признаем, че националното самолюбие и главно статиите в „Партенопейски монитор“ прекомерно раздуха значението на тази престрелка, но хората наистина имаха нужда да повярват в своите сили.

Вестта за мнимата победа на републиканския флот стигна до Палермо и още повече засили ненавистта на кралицата към Карачиоло, като и даде оръжието против него пред лицето на краля. Нали Карачиоло беше станал метежник, който стреляше по знамето на своя повелител!

Републиканското правителство, доволно от толкова успешните изпитания на новородения си военен флот, изказа благодарност на Карачиоло, изплати по 50 дуката на вдовиците на загиналите в сражението моряци, призна синовете им за осиновени деца на Отечеството и им даде право да запазят заплатите на бащите си.

Освен това, на Националния, бившия площад на Замъка, беше даден банкет, на който поканиха всички участници в експедицията заедно със семействата им. От зрителите събраха волни пожертвувания за строителството на нови кораби и още на другия ден се заловиха за работа.

Луиза не се появяваше на нито едно от тези патриотични тържества, нито на банкетите нито на публичните събрания, тя съвсем престана да посещава салона на херцогиня Фуско и се затвори у дома си. Искаше само едно: да я забравят. Угризения на съвестта не преставаха да я измъчват. Доносът срещу Бекер, с който хората свързваха името й, арестуването на бащата и сина, дамоклевият меч, надвиснал над главата на човека, който се беше погубил заради прекалената си любов към нея, — всичко това беше за нея непрекъсващ извор на мъка и сълзи в дългите часове, когато оставаше насаме с обърканите си мисли.

Вече казахме, че републиканските власти в последно отчаяно усилие вдигнаха срещу санфедистите всички честни патриоти, способни да носят оръжие. Но заминаването на французите нанесе страшен удар на републиката. Еторе Карафа, героят от Адрия и Трани, под чието командване оставаше сега само неаполитанския корпус, не можеше да устои против обкръжаващите го безчислени врагове и се затвори в Пескара, където го обсади армията на Пронио. Бившият бурбонски офицер Банети, назначен за командир на бригада, беше разбит от Фра Дяволо и Мамоне и се завърна в Неапол ранен. Скипани с новата си набързо събрана армия беше нападнат от жителите на Кава, Кастеламаре и съседните селища, претърпя поражение и успя да престрои редиците си едва след селото Tope дел Греко. Най-после, Мантоне, който беше тръгнал против Руфо, не можа да стигне до него. Притискан от всички страни от враждебното население, под заплахата да бъде отрязан от санфедистите, той беше принуден да отстъпи още при Тере де Бари.

Всички тези новини стигнаха до Салвато, който трябваше с Калабрийския легион да охранява Неапол и да поддържа спокойствието в града. На този пост, който беше твърде отговорен, но затова пък му позволяваше да пази Луиза, ежедневно да се вижда с нея, да я ободрява и утешава, Салвато беше назначен не по свое желание, а заради всеизвестната си храброст и мъжество, а и затова, че Микеле, народният вожд, му беше неизменно предан, а той можеше да направи много за републиката, като й служеше, или да й причини голяма вреда, ако решеше да я предаде. За щастие, Микеле беше непоколебим: станал републиканец от благодарност, той оставаше такъв и по убеждение.

Чудото на Сан Дженаро се извършва два пъти в годината (ако не смятаме извънредните чудеса). Наближаваше официалният ден на чудото и всички гадаеха, ще остане ли светеца верен на републиканските си симпатии в момента, когато републиката, изоставена на произвола на съдбата от французите, беше изложена на голяма опасност под заплахата от настъпващите санфедисти. За Сан Дженаро залогът беше голям. Ако предадеше патриотите, както Рока Романа, той би се помирил с краля и, в случай на реставрация, би останал покровител на Неапол. Ако запазеше верността си към републиката, той трябваше да сподели съдбата й — да падне заедно с нея или да запази влиянието си. Всички политически въпроси бяха засенчени от този въпрос на религията.

Салвато, като отговорник за спокойствието в града и уверен в своите калабрийци, ги построи в боен ред, за да предотвратят възможността за какъвто и да е метеж, но с нищо да не влияят на волята на светеца. Смелият и пламенен патриот може би не би имал нищо против да довърши с един удар реакционната партия, която беше дейна и възбудена, както никога досега. Една вечер Микеле предупреди Салвато, че Асунта е узнала за подготвян преврат от група заговорници — монархисти, определен за другия ден. Салвато незабавно взе решение. Той заповяда на Микеле да въоръжи всичките си хора, изпрати петстотин ладзарони заедно с калабрийците в аристократическите квартали, а към останалите отряди от простолюдието прибави хиляда калабрийци за охрана на стария град и спокойно зачака развоя на събитията.

Всичко беше тихо, но на разсъмване неизвестно как хиляда къщи бяха от белязани с червен кръст. Те трябваше да бъдат разграбени. На триста или четиристотин врати над кръста стоеше черна точка. Жителите им трябваше да бъдат изклани.

Тези предзнаменования за безпощадна война не направиха никакво впечатление на Салвато, чиято сурова доблест се закаляваше още повече от срещаните препятствията и ги побеждаваше, без да се бои; че самата тя може да бъде победена от тях.

Той отиде в Директорията и тя по негово предложение издаде декрет, според който, всички граждани, способни да носят оръжие, освен ладзароните, се призоваваха в националната гвардия. Това се отнасяше и за всички държавни служители (с изключение на принудените да останат на поста си членове на Директорията и четиримата министри), тъй като кой друг, ако не хората, заети с управлението на града, трябваше да даде пример за мъжество и патриотизъм, сражавайки се в първите редици.

Упълномощен да използва всички средства срещу роялисткия метеж, Салвато заповяда да арестуват повече от три хиляди заподозрени, сред тях и третия брат на кардинал Руфо. Триста главатари бяха затворени в Новия замък и в замъка Уово, при което Салвато заповяда да минират и двете крепости и, в случай, че републиката не може повече да ги защищава, да ги взривят заедно със затворниците. Той разпространи слуха, че смята да изкопае под града подземни ходове и да ги натъпче с барут. Младият патриот даваше на роялистите да разберат, че ако Руфо продължаваше да упорства в намерението си да върне Неапол на краля, му предстоеше не рицарско сражение, а изтребителна война. Смъртта щеше да постигне и роялисти и републиканци.

Най-после, по настояване на Салвато, чиято пламенна душа запалваше ентусиазма на околните, се въоръжиха Патриотичните общества. Те назначиха офицери от своите редици, а за командир избраха храбрия швейцарски полковник Йозеф Вирц, който беше служил на Бурбоните, но на думата му можеше да се разчита.

Така неусетно се приближаваше денят на чудото. Лесно е да се досетим с какво нетърпение го чакаха роялистите и с какъв трепет наблюдаваха приближаването му хората от лагера на патриотите.

Нужно ли е да споменаваме, че сърцето на бедната Луиза се изпълваше с ужас и тревога, — нали тя живееше само заради него, а той само по чудо оставаше жив сред вражеските кинжали, които веднъж толкова щастливо избяга. Той имаше само едни отговор за страховете на Луиза:

Успокои се, скъпа, в Неапол най-безопасно е да бъдеш храбър.

Макар Луиза да не излизаше никъде, в деня на чудото тя още на разсъмване отиде в църквата Санта Клара и започна да се моли пред олтара. Образованието не беше унищожило неаполитанските суеверия в главата й: тя дълбоко вярваше в Сан Дженаро и чудесата му. Но като се молеше за извършване на чудото, тя имаше пред вид Салвато.

Светецът чу молитвата й. Едва членовете на Директорията, Законодателната комисия и изборните чиновници влязоха в църквата, едва кавалерията и пехотата от националната гвардия се строи в шпалир пред вратите и чудото се извърши. Сан Дженаро положително оставаше верен на убежденията си. Той все още беше якобинец. Луиза се върна в къщи като благославяваше покровителя на Неапол и вярваше повече от всякога в неговото могъщество.