Ема Лайона

XCVКАК УМИРАХА В НЕАПОЛ ПРЕЗ 1799 ГОДИНА

В църквата Салвато видя четирима въоръжени до зъби мъже. Един от тях протегна към ръце и с възгласа „Татко!“ младият човек падна на гърдите му.

— Да вървим, — подкани го бащата, — не трябва да губим нито секунда! Хайде, по-бързо!

Но Салвато се колебаеше.

— Нима не можем да спасим другарите ми?

— И дума не може да става, — възрази Джузепе Палмиери. — Трябва да мислим само за Луиза.

— Ах, да! — извика Салвато. — Луиза! Да спасим Луиза!

Впрочем, дори ако Салвато би поискал да се съпротивлява, би му било невъзможно. Като чу удари с приклади по вратата, бащата с великанската хватка сграбчи сина си и го помъкна към задния изход. Там ги чакаха четири оседлани коня с привързани към седлата карабини.

— Ето моят кон, — каза Джузепе и скочи на седлото. — А ето твоят.

Салвато не го чака да довърши фразата си и също възседна жребеца си.

— След мен! — изкомандва Джузепе.

И той първи се устреми напред. След пет минути те излязоха от Неапол през вратата Нола, понесоха се по пътя към Сент Корм, завиха рязко наляво по една пътечка, която минаваше през блатата, озоваха се на пътя за Казория над Каподикино и след броени минути бащата и синът, изпреварвайки съпровождащите ги хора, навлязоха с бързите си коне в долината Фуркес Каудинес.

А сега да обясним с две думи на читателите си всички тези събития.

Джузепе Палмиери беше посетил Молизе и събрал дузина предани хора. Един негов стар приятел принадлежеше към корпорацията на „бианки“ под предлог, че ще съпровожда Салвато към ешафода, той се нае да уведоми младия човек за това, което замисляха за неговото спасяване. Един селянин от имението на Джузепе прегради улицата с конете си, а другият с каруцата си чакаше кортежа на осъдените. Когато войниците отминаха, човекът пъхна в ушите на биволите запалени кълчища. Животните побесняха и с рев се втурнаха по уличката, като преобръщаха всичко по пътя си. Салвато беше успял да се възползва от този безпорядък.

А бъркотията продължаваше и след изчезването на младия човек. Ние вече казахме, че Микеле искаше да го последва, но в този момент се появи Басо Томео, който се беше заклел да се разправи с него вместо палача. Започна бой. Ладзароните се блъскаха един в друг в стремежа си да се докопат до Микеле — нали той беше облякъл френска униформа и с това беше опозорил цялото им почтено съсловие! Микеле се бранеше, — здравият разум му подсказваше, че е по-добре да бъде обесен, отколкото разкъсан от тълпата.

На помощ му се притекоха войниците от охраната, които го измъкнаха от ръцете на бившите му приятели, но в плачевно състояние. Ладзароните имат бързи ръце. Те бяха успели два-три пъти да го ранят с ножовете. Момъкът едва се държеше на краката си и трябваше да го положат в каруцата, която преграждаше улицата.

Колкото до Салвато, бягството му беше забелязано. Войниците не напразно чукаха с прикладите си по църковната врата, но тя беше здрава и не се поддаде на ударите, затова трябваше да заобиколят църквата по улица Пендио. Но това отне цял четвърт час и когато войниците се озоваха пред втория вход на църквата, Салвато вече беше зад пределите на града, извън всяка опасност.

Никой от останалите осъдени не направи и най-малък опит за бягство. След като Салвато изчезна, а Микеле беше положен в каруцата, траурният кортеж отново тръгна към мястото на екзекуцията — площадът на Стария пазар. Но за да продължи по-дълго развлечението на тълпата, шествието направи голям полукръг по улица Франческо за да излезе на крайбрежната улица.

Ладзароните познаха Леонора Пиментел и започнаха да танцуват покрай колоната осъдени, с непристойни движения и неистови крясъци, те пееха:

Сред тези викове, оскърбления и недостойни имитации осъдените стигнаха до улица Соспири и още от там видяха приготвените насред Стария пазар оръдия на екзекуцията. Имаше шест бесилки и дръвник. Едната бесилка беше десет фута по-висока от останалите. Злобата на палачите беше предвидила нещо специално за Леонора Пиментел. Както виждате, кралят на Неапол проявяваше истинско внимание към добрите си ладзарони.

На ъгъла на пресечката Кончария някакъв човек, обезобразен от белези, с лице, пресечено от дълбока рана и изтекло око, с отсечени пръсти на едната ръка и дървен крак, очакваше процесията на осъдените, тъй като нямаше сили да тръгне да ги посрещне. Това беше Бекайото. Той узна, че Салвато е осъден на смърт и, макар че не беше още напълно излекуван, все пак събра сили и се домъкна до тук, за да се порадва на смъртта на заклетия си враг.

— Къде е този якобинец? Къде е този негодник? Къде е този разбойник? — изписка той, като се стараеше да пробие веригата на войниците.

Микеле го позна по гласа и макар че беше полумъртъв, се надигна в каруцата и високо се разсмя.

— Напразно си се старал, касапино! Генерал Салвато избяга!

— Избягал? — още по-силно запищя Бекайото. — Избягал?

— Попитай по-добре тези господа! Не виждаш ли колко са кисели? Но всичко още не е загубено, тичай по-бързо след него! Имаш бързи крака, дано го стигнеш!

Бекайото едва не припадна от ярост. Отмъщението пак му се изплъзваше.

— Дайте път! — извикаха войниците, като отблъскваха тълпата с щиковете си.

И кортежът продължи пътя си към бесилките. Там ги чакаше съдебният писар, за да прочете присъдата. Тълпата я посрещна с дюдюкания, оскърбителни крясъци и неприлични песни. Когато четенето приключи, към осъдените пристъпи палачът.

Нямаше определен ред за изпълнение на екзекуциите. При вида на палача Чирило и Мантоне едновременно тръгнаха към него.

— Кой от двамата ще бъде пръв? — попита маестро Донато.

Мантоне се наведе, вдигна от земята две сламки и предложи на Чирило да теглят жребий. Чирило изтегли по-дългата.

— Спечелих, — каза Мантоне. И се предаде в ръцете на палача. С въжето на шията той извика:

— О, народе! Днес, ти ни оскърбяваш, но някога пак ти ще отмъстиш за тези, които умряха за Отечеството!

Донато с ритник изби стълбата под краката му и тялото на героя се залюля във въздуха.

Сега беше ред на Чирило.

Като се изкачи по стълбата, той се опита да каже няколко думи, но палачът не му даде възможност за това и сред радостните викове на ладзароните той увисна до Мантоне.

Напред пристъпи Леонора Пиментел.

— Не е твой ред! — грубо извика палачът.

Тя отстъпи и видя, че носят Микеле. Но в подножието на бесилката ладзаронито възрази:

— Оставете ме приятели да се изкача сам по стълбите, защото хората ще помислят, че не раните, а страхът е отнел всичките ми сили.

И той самостоятелно, без чужда помощ се закатери по стълбата, докато маестро Донато не му каза:

— Стига!

Момъкът се спря, и тъй като примката беше предварително надяната на шията му, палатът трябваше само да го побутне с коляно и всичко беше свършено. Като увисна в празното пространството, Микеле промълви само едно име: „На-но!…“, но стегналата се примка прекъсна фразата му.

Зрителите посрещаха всяка екзекуция с викове на ярост и одобрителни ръкопляскания. Но беше ясно, че тълпата очаква с най-голямо нетърпение екзекуцията на Леонора. Най-после дойде и нейният ред.

Писарят прошепна нещо на палача и той се приближи към младата жена. Бесилката, която беше много по-висока от останалите, не сломи мъжеството й, но я накара да почервенее от срам. Все пак, тя бързо си възвърна, спокойствието.

— Госпожо, — обърна се към нея палачът със съвсем променен тон. — Заповядано ми е да ви кажа, че ако подадете молба за помолване, ще получите отсрочка, докато кралят не я разгледа.

— Да моля за милост! — възмути се Леонора. — Никога!

Тя помисли малко и добави:

— А ако поискам нещо друго, ще го изпълните ли?

— Може би.

— Дайте ми панталони.

— Браво! — извика Еторе Карафа. — Дори една спартанка не би отговорила по-добре. Палачът и писарят се спогледаха: те се бяха надявали на женска плахост, а получиха възвишения отговор на героиня. Служителят даде знак.

Донато стовари тежката си ръка върху голото рамо на Леонора и я помъкна към бесилката. Тя я огледа и се обърна към зрителите:

— Заклинам ви в името не целомъдрието! Няма ли сред вас някоя майка, която да ми помогне да избегна този срам?

Някаква жена измъкна от косата си сребърна карфица и я подхвърли.

Леонора радостно възкликна и забоде с карфицата полата си между коленете. След това с твърда стъпка се заизкачва по стъпалата, като запя началото на „Неаполитанската Марсилеза“.

Преди да завърши последния стих, гордата й душа се възнесе към небето.

Всички бесилки, освен тази, предназначена за Салвато, бяха използвани. Нямаше кого повече да бесят и трябваше да се заемат с Еторе Карафа.

— Най-после, — каза той, когато водя че маестро Донато и помощниците му залюляха последното тяло. — Дойде ли най-после и моят ред?

— О, бъди спокоен, — отвърна палачът, — няма да чакаш дълго.

— А ако ви помоля за една милост, ще ми откажете ли?

— Кой знае? Моли.

— Искам да бъда екзекутиран, легнал по гръб, за да виждам как ножът на гилотината пада върху мен.

— Добре, — каза палачът след кратка консултация с писаря.

Тогава Еторе Карафа бързо изтича по стъпалата на ешафода и сам легна на площадката, с лице към небето. В това положение го завързаха и поставиха под висящото острие. Донато, учуден от това неукротимо мъжество, не бързаше да изпълни ужасните си задължения и патриотът извика:

— Режи, — дявол да го вземе!

При тази заповед съдбоносният нож се стовари върху шията на Еторе и главата му се търколи на подиума.

Но нека обърнем гръб на тази мерзка касапница, наречена Неапол, и да погледнем в друга част на кралството.