Ема Лайона

XIIIНОЩТА

Боевете бяха еднакво ожесточени и в трите посоки, откъдето французите атакуваха Неапол. От всички страни в главния щаб, разположен пред Капуанската порта, пристигаха адютанти. Бивакът на генерала се намираше между пътищата за Васко и Аренача, зад двойната линия от пламтящи домове.

Генерал Дюфрес, идвайки от Аверса, се беше натъкнал там, където пътят се стеснява, на корпус ладзарони от десет-двадесет хиляди човека, с шест оръдия. Ладзароните бяха в подножието на хълма, оръдията — на върха. Хусарите на Дюфрес ги атакуваха пет пъти, но не успяха да пробият неприятелските редици. Ладзароните бяха толкова много и строят им беше толкова стегнат, че убитите оставаха прави, поддържани от раменете на живите.

За да пробият път, гренадирите трябваше да атакуват на щик. Четири леки оръдия под командата на генерал Ебле в продължение на три часа обсипваха ладзароните с картеч; последните се скриха на височините Каподимонте, където Дюфрес ги атакува на другия ден.

Към края на сражението, за да подкрепи редиците на генерал Дюфрес, пристигна корпусът на патриотите под командуването на Скипани и Мантоне. Те съобщиха, че Николино е завладял крепостта Сан Елмо, но има само тридесет човека и е обкръжен от хиляди ладзарони, които събират дърва, за да запалят огньове пред вратите и мъкнат стълби, за да се покатерят по стените. Те бяха завладели манастира Сан Марти-но, разположен в подножието на крепостния вал, или по-скоро, монасите сами ги бяха повикали и отворили вратите; от балконите на манастира ладзароните обстрелваха стените на крепостта. Ако не са притечеха на помощ тази нощ, замъкът щеше да бъде превзет на разсъмване.

Триста човека под командуването на Еторе Карафа и отряд патриоти трябваше да си пробие път през нощта до вратите на крепостта. Двеста души щяха да подсилят гарнизона, сто трябваше да отнемат от ладзароните манастира Сан Мартино.

След кръвопролитни боеве Келерман овладя височините Каподикино, но не успя да мине през Кампо Санто. Наложи му се с ръкопашен бой да превзема една след друга ферми, църкви, вили, преодолявайки всеки път героична съпротива. Главна негова сила беше кавалерията, но в гористата местност тя се оказа безполезна. От своя бивак той виждаше пред себе си дългата улица Фория, изпълнена с ладзарони. Огромното здание на Болницата за бедни им служеше за прикритие. Всички прозорци светеха; утре от там щяха да полетят куршуми.

На улица Сан Джованела имаше батарея оръдия; на площад Пиние се беше разположил отряд, съставен предимно от кралски войници. Две оръдия защитаваха подходите към Бурбонския музей, който гледаше към широката улица Толедо.

През далекогледа си Келерман виждаше как водачите на ладзароните обикаляха улиците на коне и ободряваха хората си. Един от тях носеше расо на капуцин и яздеше магаре.

Матийо Морис и бригадният командир Брусие бяха завладели блатото. Това им струваше значителни загуби и успяха едва след като прокопаха цяла мрежа укрепени окопи, защото до тогава бяха атакували открито, а ладзароните се криеха зад неравностите на местността. Републиканците стигнаха до Гранили, който никой не беше помислил да охранява, и прерязаха пътя към Портичи. Брусие разположи лагера си по крайбрежието на Маринела. Матийо Морис, леко ранен в лявата ръка, си избра мелницата в Инферно. На другия ден трябваше да атакува моста Магдалина, който светеше с пламъчетата на свещите, запалени пред статуята на Сан Дженаро.

От прозорците на Гранили се виждаше целия Неапол, от Маринела до края на вълнолома. Градът беше препълнен с ладзарони, които се готвеха за защита.

Шампионе изслушваше последното донесение, когато гръмки възгласи се разнесоха зад гърба му и започна стрелба по огромната дъга, единият край но която спираше в пътя за Капуа, а другия — за Аренача. Куршумите разпиляваха пепелта от огъня, на който се грееше главнокомандуващият.

За миг Шампионе и Дюем, Моние и Тиебо бяха на крака. Трите хиляди човека, които съставяха корпуса на главнокомандуващия, се построиха в каре и откриха огън по невидимия нападател.

Това бяха въстаници от селата, през които французите бяха минали предния ден. Сега се бяха обединили и на свой ред нападаха французите. Възползвайки се от тъмнината, те бяха дошли толкова близко, че стреляха почти в упор.

Пушечните изстрели показваха, че французите имаха работа с корпус най-малко от четири-пет хиляди човека.

Но сред трясъка на пушечния огън, превишавайки виковете и воя на ладзароните, от другата страна на огневата линия изведнъж се дочу барабанен призив за атака и звук на бойна тръба. След това се разнесе оглушителна стрелба по взводове, която известяваше за пристигането на редовна войска. Ладзароните, които смятаха, че са заварили французите неподготвени, бяха изненадани неприятно.

Откъде се беше появила тази помощ, толкова неочаквана, колкото и самото нападение?

Шампионе и Дюем се спогледаха с недоумение.

Звуците от барабани и фанфари се приближиха. Разнесе се вик „Да живее Републиката!“, на който отвърнаха войниците на Шампионе. Главнокомандуващият извика:

— Войници! Това са Салвато и Вилньов! Идват от Беневенто! Да дадем урок на тези разбойници, които, обзалагам се, днес не го очакват!

Дюем и Моние престроиха каретата си в атакуващи колони, кавалеристите скочиха на конете и всичко се устреми неудържимо напред. До сутринта хусарите на Салвато, стрелците на Тиебо и щиковете на Дюем и Моние бяха превърнали войската на ладзароните в камара трупове, над която се срещнаха и прегърнаха двете френски армии с възгласа „Да живее Републиката!“

Шампионе и Салвато бързо размениха няколко кратки фрази. Салвато, както винаги, беше дошъл навреме и появяването му имаше ефекта на гръмотевичен удар.

Той със своите шестстотин войника трябваше да подкрепи Матийо Морис и Брусие. Ако раната на Матийо Морис се беше оказала сериозна, което сам той предполагаше, или ако винаги рискуващият генерал отново излезеше на огневата линия и получеше нова рана, Салвато щеше да поеме командуването.

Той предаде на генерал Морис заповедта да нападне моста Магдалина на разсъмване. Този мост се намираше под защитата на укрепените домове в предградията Марина и Сан Лорето. Зад тях, като гръбнак на отбраната, се извисяваше фортът Кармине, защитен от шест оръдия, батальон албанци и хиляди ладзарони, към които се бяха присъединили хиляди войници, завърнали се от Ливорно.

Към три часа през нощта събудиха Шампионе, който спеше, загърнат в плаща си.

Адютантът на Келерман му съобщи последните новини за нощната експедиция на Карафа към замъка Сан Елмо. Под прикритието на тъмнината Еторе беше преминал хълмистата местност между Каподимонте и замъка. Освен големите трудности на придвижването, заради неравностите на терена, той трябваше в продължение на четири часа да води непрекъсната, често неравна и винаги кръвопролитна битка. Трябваше да преодолее една след друга пет хиляди клопки и освен това въстаналия квартал на Неапол.

Крепостта го поддържаше според възможностите си, стреляйки с халосни заряди, от страх да не сгреши и вместо враговете да порази приятелите. Еторе Карафа не раздели хората си на два отряда, а събра всичките си сили и когато ладзароните мислеха, че той ще се насочи към замъка, ги хвърли в атака срещу манастира Сан Мартино. Ладзароните, които не очакваха това, опитаха да се защитят, но напразно. Патриотите, които жадуваха да покажат на французите, че на никого не отстъпват по мъжество, поведоха колоната и с викове „Да живее Републиката!“ първи се втурнаха в манастира. След по-малко от десет минути ладзароните бяха прогонени от там и французите затвориха вратите му. Сто републиканци, както беше уговорено, останаха в манастира; други двеста по откоса Петрио се изкачиха в крепостта, чиито врати се отвориха пред тях не просто като пред съюзници, но и като пред освободители.

Николино помоли да предадат на Шампионе молбата му: утре, при първите лъчи на слънцето, да даде сигнал за начало на сражението с оръдеен изстрел.

Тази чест му беше предоставена и генералът изпрати адютанта си да съобщи на всички командири, че сигналът за атака ще бъде оръдеен залп, даден от неаполитанските патриоти от крепостта Сан Елмо.