Ема Лайона

XLIIЛЕШОЯДЪТ И ЧАКАЛЪТ

Когато се завърна от Салерно и влезе в кабинета на Шампионе, комуто носеше известие за дебаркирането на Руфо в Калабрия, Салвато завари при него двама непознати, чието присъствие явно беше неприятно на генерала.

Единият от тях носеше светлосин фрак без еполети и бродерия, трицветен пояс, къси бели панталони, ботуши с високи кончове и сабя, другият беше в мундир на полкови адютант.

Първият беше някой си Фейпу, който възглавяваше гражданската комисия, изпратена в Неапол, за да получи контрибуцията и да завладее това, което римляните наричаха „неприятелски трофеи“.

Вторият беше Виктор Межан, току-що назначен от Директорията на мястото на Тиебо, когото Шампионе беше произвел в чин генерал-адютант пред Капуанската порта. Директорията не беше уважила мнението на главнокомандуващия, да назначи на този пост своя адютант Вилньов, който по това време защищаваше патриотите в Потенца.

Гражданинът Фейпу беше човек на около четиридесет и пет години, висок и суховат, каквито обикновено са чиновниците, които цял ден се борят с цифрите. Той имаше нос като клюн на хищна птица, тънки устни, сплескан в слепоочията череп, с изпъкнала тилна част, издадена напред брадичка, къси коси и сплескани в краищата си пръсти.

Виктор Межан беше на тридесет и две години с чело, набраздено от вертикални бръчки, което показваше, че е човек, склонен към лоши помисли. Блясъкът на очите, в който понякога се разгаряше завист, злоба или гняв, той обикновено гасеше с усилие на волята си. В мундира си се чувствуваше твърде неловко, което беше съвсем понятно за тези, които знаеха, че полковническите си еполети той беше намерил под възглавницата на една от многочислените любовници на Барас. В армията го бяха изпратили заради някакви подправени сметки, така че чинът беше за него не награда, наказание.

— Скъпи Салвато, — каза генералът, — имам честта да ви представя, — тук презрението на лицето му отстъпи място на насмешката, — полковник Межан, който е дошъл, за да замести нашият славен Тиебо. Аз ходатайствувах за нашия мил Вилньов, но господата от Директорията не го намериха достоен за това звание. Те пожелаха да възнаградят особените заслуги на този господин. Какво път! Ще намерим за Вилньов нещо по-добро. Ето мандата ви, гражданино Межан. Аз не мога и не искам да се противя на решението на Директорията в тези случаи, когато тя не компрометира интересите на армията и Франция. Забележете, аз не казвам: „интересите на правителството“, а „интересите на Франция“, на която служа. Защото правителствата са преходни и аз, благодарение на Бога, за десет години видях много от тях да се сменят пред очите ми, но Франция остава. Вървете, скъпи ми господине, побързайте да заемете поста си.

Межан, мрачен както винаги, леко побледня и без да отвърне нито дума, отдаде чест и излезе.

Генералът почака докато вратата след него се затвори, направи таен знак на Салватои, като се обърна към другия пратеник на Директорията, продължи:

— А сега, скъпи ми Салвато, представям ви господин Жан Батист Фейпу, председател на комисията по гражданските дела. Той е поел тежката и неблагодарна мисия, особено трудна в тази страна: обременил се е със задължението да приема контрибуциите и, освен това, да следи да не стана Цезар или Кромуел. Аз не мисля, съдейки по възгледите, изказани от този господин, че ще останем дълго в приятелски отношения с него. Ако окончателно се скараме, — а ние вече започнахме, — един от нас ще трябва да напусне Неапол. (Салвато направи неволно движение). Успокойте се, скъпи Салвато: този, който ще напусне Неапол, разбира се, по заповед от горе, няма да съм аз. За сега, — добави Шампионе, като се обърна към Фейпу, — бъдете добър да ми оставите инструкцията на Директорията. Ще я разгледам когато съм по-бодър. Ще ви помогна в изпълнението на задачите, които смятам за справедливи; но, предупреждавам ви, ще се противопоставя с цялата си власт на тези, които съвестта ми отхвърли. А сега, мога ли да поискам четиридесет и осем часа, за да изуча инструкциите ви?

— Аз не мога да определям времето на генерал Шампионе, — отвърна Фейпу, но ще си позволя да отбележа, че Директорията бърза и че трябва да изпълним намеренията на моето правителство, колкото може по-скоро.

— Така да бъде. Считам, че четиридесет и осем часа не заплашват държавата с гибел; поне се надявам на това. Така, че гражданино комисар, в други ден, в същия час, ще ви чакам тук.

Фейпу се поклони и излезе, но не смирено и безмълвно като Межан, а шумно и заплашително, като Тартюф, който уведомява Оргон, че къщата вече му принадлежи.

Шампионе само повдигна рамене. После каза:

— Кълна се в честта си, Салвато! Вие ме напуснахте само за миг, а ме заварихте между две зли създания: лешояд и чакал!

— Знаете, скъпи генерале, — засмя се Салвато, — че при първата ваша дума ще хвана единия за яката, а другия ще сритам по задника.

— Нали ще останете с мен, скъпи приятелю, за да посетим заедно Авгиевите обори? Прекрасно знам, че не можем да ги разчистим. Но поне ще се постараем да не се изцапаме.

— С удоволствие, знаете, че съм на ваше разположение. Но имам две извънредно важни известия.

— В живота ви се е случило нещо прекрасно. Това ме радва и не ме учудва. Лицето ви сияе от щастие.

Салвато се усмихна и протегна ръка на Шампионе.

— Да, действително съм щастлив, — каза той. Но известията ми нямат нищо общо с това. Кардинал Руфо е пресякъл пролива и е дебаркирал в Катона. Изглежда, Калабрийският херцог също е тръгнал на поход и е слязъл в Бриндизи.

— Дявол да го вземе! Наистина важни известия, скъпи Салвато! Смятате ли, че са достоверни?

— Уверен съм в първото, защото го узнах от адмирал Карачиоло, който лично е видял кардинала с триста-четиристотин души и кралското знаме. Готвел се да тръгне за Палми и Милето, където бил сборният пункт на новобранците. Колкото до второто известие, адмиралът не е много уверен в него, тъй като не смята, че калабрийският херцог е способен на толкова решителна стъпка. Във всеки случай, който и да е разпалил пожара, цяла долна Калабрия и Тера ди Отранто горят в огъня на бунта.

В този момент доложиха за военния министър.

— Да влезе! — оживено извика Шампионе.

Няколко дни по-рано, прославеният патриот и главнокомандуващият имаха сериозен спор по въпроса за контрибуциите, но сега, пред лицето на сериозните събития, враждата беше забравена и министърът се явяваше да моли за съвет, а, ако е необходимо, и да получи заповеди.

— Добре дошли, — каза му Шампионе с присъщата му приветливост. — Тъкмо щях да пратя да ви търсят.

— Знаете ли какво става?

— Да. Предполагам, че ще ми съобщите за двойното дебаркиране?

— Точно така. Адмирал Карачиоло, от когото научих новината, ми каза, че е видял в Салерно гражданина Салвато и му е разказал всичко.

— Гражданинът Салвато вече ми предаде новините, — каза Шампионе. — Най-важното сега е да се изпратят надеждни хора срещу метежниците. На трябва да допуснем разпространяването на метежа извън Калабрия и Тера ди Отранто. Сега ще заповядам на Дюем да тръгне за Апулия с шест хиляди французи. Ще присъедините ли към него един неаполитански корпус и някого от вашите генерали?

— Да. Еторе Карафа с хиляда човека. Само, че той ще поиска да бъде в авангарда.

— Толкова по-добре!

— А имате ли хора в Базиликата?

— Да. Вилньов с неговите шестстотин войника сега е в Потенца. Но да ви призная откровено, не бих искал моите французи да се сражават с войските на кардинала. Ако победят, това ще бъде безславна победа, а ако претърпят поражение, то ще е позорно. Изпратете там неаполитанци и калабрийци. Освен мъжеството, тях ги въодушевява и злобата.

— Имам един ваш човек, генерале, или, по-точно, — наш, Скипани.

— Говорих два пъти с него. Стори ми се изпълнен с мъжество и патриотизъм, но още му липсва опит.

— Вярно е, но в дните на революция храбреците бързо стават генерали. Вашите Гош, Марсо и Клебер станаха генерали веднага, но това не попречи на таланта им. Ща дадем на Скипани хиляда и двеста неаполитанци и ще му заповядаме да обедини всички патриоти, които бягат от кардинала и бандитите му… Първият корпус — Дюем със своите французи и Карафа с неаполитанците, след като усмирят Апулия, ще влязат в Калабрия, а Скипани с калабрийците си само ще задържа Руфо и неговите санфедисти. Целта на Карафа ще е да побеждава. Целта на Скипани ще бъде да оказва съпротива. Само че, генерале, помолете Дюем да победи по-скоро, тъй като Апулия храни целия ни край, а бурбоните и англичаните не позволяват да докараме оттам пшеница и брашно. Кога бихте могли да ни дадете Дюем и войниците му?

— Утре, тази вечер, сега! Колкото по-рано, толкова по-добре. Колкото до Абруци, не трябва да се безпокоите: там по цялата бойна линия има френски постове, а, освен това, в Чивитела и Пескара са построени фортове.

— Тогава всичко е наред! Какво ще правим с Дюем?

— Салвато, — каза Шампионе, — предупредете Дюем от мое име, че трябва незабавно да се свърже с граф ди Руво и да е готов за поход още тази вечер. Добавете, че се надявам да ме запознае с плана си и да получи от мен не само заповеди, но и съвети.

— А аз, — каза Мантоне, — веднага ще изпратя Еторе.

— Още една дума! — спря го Шампионе.

— Слушам Ви, генерале.

— Как мислите, трябва ли да държим новините в тайна или, напротив, да ги разгласим?

— Мисля, че всички трябва да ги узнаят. Правителството, което току-що свалихме, се крепеше на хитростта и лъжата. Новото ни правителство трябва да бъде орган на справедливостта и честта.

— Действайте, приятелю, — каза Шампионе, — може би, постъпвате като лош политик, но като гражданин сте почтен и честен.

И, като протегна едната си ръка на Салвато, а другата на Мантоне, генералът се разположи в креслото си и с отвращение отвори инструкциите, донесени от Фейпу.