Ема Лайона

XXIIПАРТЕНОПЕЙСКАТА РЕПУБЛИКА

Щом чу тържествения звън на камбаните, слял се с квартета на оръдейните залпове, Шампионе веднага разбра, че чудото се е извършило, и излезе от Каподимонте, за да триумфира в Неапол. Той премина през целия град, първо по улицата Кристалина, после през площад Пиние и площад Сан Спирито, по улица Меркатело, сред бурната радост и хилядократно повтаряните викове: „Да живеят французите! Да живее Френската република! Да живее Партенопейската република!“ Цялото това население, което три дни се беше сражавало против Шампионе, убивало, осакатявало, изгаряло войниците му, което едва час преди това беше готово отново да пали, убива и осакатява, за миг беше преобразено от чудото на Сан Дженаро, и от момента, когато светецът взе страната на французите, вече не виждаше никакви причини да се бори против тях.

— Сан Дженаро знае по-добре от нас как да постъпи, — казваха ладзароните. — Да последваме примера му!

Сред буржоазията и благородниците, които нахлуването на французите беше избавило от бурбонската тирания, радостта и ентусиазмът не бяха по-малки. Всички прозорци бяха украсени с трицветни френски и неаполитански флагове, които, развявайки се, смесваха цветовете си. Хиляди млади жени, надвесени от прозорците, размахваха кърпички и викаха: „Да живее Републиката! Да живеят французите! Да живее главнокомандуващият Шампионе!“ Децата тичаха пред коня му с жълти, червени и сини знаменца. Наистина, по паветата все още имаше петна кръв, някъде димяха съсипани домове; но в тази страна, живееща само в настоящето, където бурите преминават без да остават следа по лазурното небе, траурът вече беше забравен.

Шампионе се отправи към катедралата, където архиепископ Кепече Дзурло служеше молебен пред мощите и кръвта на Сан Дженаро, поставени пред очите на всички. В знак на признателност за покровителството, което светията оказваше на французите, Шампионе му поднесе в дар обсипана с брилянти митра, която светията благоволи да приеме и позволи да я сложат на главата му без да оказва никаква съпротива. По-късно ще видим какво струваше на архиепископа слабостта, проявена от него към французите.

Докато в катедралата пееха „Тебе Боже славим“, по всички стени на Неапол се появиха следните възвания:

Преди да излезе от катедралата Шампионе освободи Салвато и назначи почетен караул за съпровождането на Сан Дженаро до архиепископския дворец и за охраната му там, под девиза: „Уважение към Сан Дженаро“.

Още сутринта, предвиждайки, че Сан Дженаро ще благоволи да извърши чудото си (в това Шампионе изобщо не се съмняваше), вече беше създадено временно правителство и назначени пет комитета: главен комитет, комитет по вътрешните работи, комитет по финансите, комитет за правосъдието и полицията и законодателен комитет.

Всички членове на комитетите влязоха във временното правителство. Чирило и Мантоне, конспираторите от първите глави на нашето повествование, бяха членове на временното правителство, а Мантоне, освен това, беше и военен министър. За командир на неаполитанските легиони определиха Еторе Карафа. Скипани стана един от първите командири на армията след нейната реорганизация. Николино запази поста си комендант на замъка Сан Елмо, а Веласко пожела да си остане само доброволец.

От катедралата Шампионе се отправи към храма Сан Лаврентий. За неаполитанците, които от XII век нямаха самоуправление, този храм беше нещо като кметство, където в дни на тревога се събираха на съвещание избраниците на народа и неговите вождове. Генералът беше съпроводен от членовете на временното правителство, които едновременно бяха и членове на някои от комитетите.

Там, пред огромната тълпа, Шампионе взе думата и произнесе не прекрасен италиански следна реч:

— Граждани, вие временно ще управлявате Неаполитанска-та република, окончателно правителство ще бъде избрано от народа, когато вие самите, управлявайки съгласно законите, които бяха цел на тази революция, ще облекчите труда по издаването на нови закони. Именно с тази надежда ви възлагам временно задълженията на законодатели и управници. И така, ще имате неограничена власт, но в същото време ще поемете и огромна отговорност.

Помислете само, от вас зависи щастието на народа ви! Изберете славата или позора! Упълномощавам ви за това. Имената ви са избрани не по особено предпочитание и не в резултат на интриги. Вашата единствена препоръка е доброто ви име. На вашето доверие ще отговорите с честен труд и във вас ние ще видим хора, не само талантливи, но и млади, пламенни, искрени патриоти на родината си.

Основавайки Неаполитанската република, вие ще вземете за образец, доколкото позволяват нравите и законите на страната ви, конституция на Франция, майката на новата република и новата цивилизация.

Управлявайки отечеството си, създайте Партенопейската република, приятелка, съюзница, сестра на Френската. И нека те бъдат неразделни! Не се надявайте, че можете да бъдете щастливи без нея! Ако Френската република се залюлее, Неаполитанската ще падне! Френската армия, която ви гарантира свободата, ще приеме, както вече ви казах, името Неаполитанска. Тя ще охранява вашите права и ще ви помогне във вашия труд. Тя ще се сражава заедно с вас и за вас и, умирайки за вашето благо, няма да поиска от вас нищо, освен дружба и единство!

Тази реч завърши под възторжените аплодисменти и радостни викове. В тълпата много хора плачеха. Това зрелище беше ново за страната, неаполитанците не бяха чували такива думи. За първи път пред тях беше провъзгласен великият закон за братството на народите, най-висшият обет на сърцето, последната дума на човешката цивилизация.

И така, този ден, 24 януари 1799 година, стана празник за неаполитанците, такъв, като четиринадесети юли за французите.

Републиканците се прегръщаха по улиците и в порив на благодарност обръщаха взор към небето. За първи път в Неапол хората се почувствуваха свободни телом и духом. Революцията от 1647 година беше революция на народа, груба и странна; революцията от 1799 година — на буржоазията и благородниците — с други думи, интелектуална и милосърдна. За Мазаниело революцията беше възстановяване правата на нация от народа, от начало победен, а после победител. За Шампионе революцията беше възстановяване на свободата на нацията, която поробеният народ изтръгна от своя покровител.

В това се състои огромната разлика между двете революции, и от първата до втората има огромна крачка напред.

И тогава завърши една трогателна история.

Ние вече говорихме за тримата първи мъченици на италианската свобода — Виталиани, Галиани и Емануеле Де Део.

На последния предлагали да го оставят жив, ако издаде съучастниците си, но той отказал. По възраст това били деца: тримата заедно едва събирали шестдесет и две години. Двамата от тях били обесени; третият Виталиани, — тъй като екзекуцията на първите двама предизвикала народни вълнения, — бил заклан с кинжал. Това сторил палачът, от страх, да не би по милостта на въстаналия народ жертвата да му се изплъзне; обесили го мъртъв, с кървяща, като при Христос, рана в хълбока. Веднага доброволно била съставена делегация от патриоти и около десет хиляди граждани се събрали в името на зараждащата се свобода да приветствуват семействата на тези благородни юноши, чиято кръв осветила мястото, където дошли да посадят дървото на свободата.

Вечерта по всички улици и площади на Неапол блеснали фойерверки и, сякаш желаел да се обедини със Сан Дженаро, съперничещият му по слава Везувий, изхвърлил в небето огнените си езици, които по-скоро означавали присъединяване му към общата радост, отколкото някоя заплаха. Този пламък, ням и без лава, стана нещо като огнено гнездо, политически Синай.

Микеле глупакът, във великолепния си мундир, на великолепния си кон, сред армията ладзарони, викайки: „Да живее свободата!“, както беше крещял предния ден „Да живее кралят!“, казваше на всички тези хора:

— Видяхте как днес сутринта Сан Дженаро стана якобинец. А тази вечер Везувий си сложи червен калпак!