Ема Лайона

LXXXIВ ИМЕТО НА ХОРАС НЕЛСЪН

Следствие от срещата, която имаше Нелсън с фермера и Шипионе Ламара, беше бележката на сър Уйлям Хамилтън до сър Джон Ектън:

„Дузина подли метежници“ — както видяхме в писмото на д’Албанезе до кардинала, беше прехвърлена на борда на „Гръмовержец“. Това бяха Мантоне, Маса, Басети, Доменико Чирило, Ерколя, д’Аниезе, Борто, Пияти, Пагано, Конфорти, Бафи и Веласко.

Карачиоло трябваше да бъде заловен на 29-ти сутринта.

През нощта шестима матроси, преоблечени в селски дрехи и въоръжени до зъби, слязоха на брега при Гранатело и Шипионе Ламара ги поведе към Калвецано, където пристигнаха около три сутринта.

Фермерът ги очакваше, а Карачиоло, на когото беше донесъл най-успокоителни вести от Неапол, вече спеше, заслепен от доверчивостта, която, за нещастие, честните хора винаги проявяват към мошениците.

Сабята на адмирала беше поставена до леглото. Пистолетите лежаха на нощната масичка; но матросите, предупредени от фермера, нахълтаха в стаята и веднага взеха оръжието. Като видя, че е попаднал в капан и че съпротивата е безполезна, Карачиоло вдигна глава и сам протегна ръце, които завързаха с въжета. Той беше искал да избегне смъртта, докато тя беше далеч, но щом я почувствува до себе си, беше готов спокойно да я посрещне.

До външната врата ги чакаше изплетена от пръти каруца, запретната с два коня. Адмиралът и войниците седнаха в нея. Шипионе хвана поводите.

Предателят стоеше встрани и не се показваше. Той се беше спазарил скъпо за своето предателство, получи половината предварително, а сега, след предаването на господаря си, го чакаше втората половина.

Към седем часа сутринта пристигнаха в Гранатело. Пленникът беше прехвърлен в лодката, шестимата селяни отново се превърнаха в матроси, хванаха веслата и загребаха към „Гръмовержец“.

Нелсън още от ранни зори стоеше на палубата с далекоглед в ръка и не откъсваше поглед от Гранатело. Той видя как лодката се отдели от брега, но поради голямото разстояние не можа да различи седящите в нея.

След малко над трапа, който водеше към горната палуба се показа една прекрасна главичка и Ема стъпи на дъсчения под на палубата, толкова елегантно, сякаш се появяваше в бална зала. Тя се приближи до адмирала и се облегна на ръката му. Въпреки обичайната си леност, която обикновено я задържаше в леглото до обяд, днес тя беше станала още на разсъмване, в очакване на важното събитие.

— Е? — попита английската сирена.

Нелсън мълчаливо посочи приближаващата се лодка, като предполагаше, че е тази, която очаква, тъй като хората в нея гребяха право към кораба.

— Къде е сър Уйлям? — попита той.

— На мен ли задавате този въпрос? — засмя се Ема.

Нелсън също се засмя, а после се обърна към младия офицер, който стоеше наблизо, и към когото, изглежда, изпитваше лична симпатия.

— Паркинсън, постарайте се да откриете сър Уйлям и му предайде, че лодката, която очакваме, вече се вижда.

Младият човек отдаде чест и тръгна да търси посланика. Няколкото минути, които му потрябваха, за да намери сър Уйлям и да доведе на палубата, бяха достатъчни, за да разсеят съмненията на Нелсън. Хората на веслата гребяха твърде сръчно за селяни, а освен това, на носа на лодката стоеше някакъв човек, в когото адмиралът позна Шипионе Ламара, и тържествуващо размахаше ръце.

Паркинсън беше заварил сър Уйлям да пише писмо до генерал Ектън, но посланикът веднага остави листа и побърза да се присъедини към Нелсън и жена си.

Прекъснатото писмо остана да лежи на масата и като още едно доказателство за цялата добросъвестност на нашия труд, ние ще запознаем читателите с началото му, а по-късно ще им представим и продължението.

След няколко минути на палубата никой вече не се съмняваше. Знаците на Шипионе означаваха: Карачиоло е заловен и се намира в лодката.

Какво чувствуваше английския адмирал при тази толкова желана вест? Нито историкът, нито романистът биха могли да проникнат зад маската на ледено спокойствие, което покриваше лицето му.

Скоро всички можеха да различат на дъното на лодката завързания с въжета адмирал. Той лежеше напряко и двамата средни гребци бяха стъпили върху тялото му. Вероятно, екипажът на лодката намери за излишно да обикаля кораба, за да стигне до почетната стълба, а може би се засрами от толкова явно издевателство, така или иначе предните гребци се хванаха за бакборда и Шипионе се изкачи по трапа, за да съобщи лично за успеха на начинанието.

През това време, моряците развързваха краката на адмирала, за да може да се качи на кораба, но ръцете му оставаха завързани зад гърба, толкова стегнати, че под тях вече имаше кървави ивици.

Карачиоло премина между групи врагове, чиято радост оскърбяваше нещастието му, и беше отведен в едно помещение между горната и долната палуба, чиято врата оставиха отворена, а от двете й страни застанаха часови.

Веднага след появяването на Карачиоло сър Уйлям, който изгаряше от нетърпение да съобщи пръв на краля и кралицата приятната вест, побърза да се върне в каютата си, за да довърши писмото:

Този път сър Уйлям беше прав, че процесът няма да се проточи. Ето заповедта на Нелсън. Не можем да виним адмирала, че е накарал пленника си да чака.

Вие сами можете да се убедите, че това не е било военен съд, че не съдиите са установявали вината и определяли наказанието, според своята съвест. Не, Нелсън, който не присъствува на следствието, нито на разпитите, който през това време, може би, водеше любовна беседа с прекрасната Ема Ла-йона, без дори да се запознае с делото, се наемаше да произнесе присъдата о да определи наказанието!

Това обвинението е толкова тежко, че романистът, отново от страх да не го упрекнат в прекалено въображение, предава перото си на историка и му казва: „Сега е твой ред, братко, фантазията няма право да измисля, нека историята говори вместо нея.“

Ние Ви уверяваме, че всяка дума в тази глава е чиста истина. Не е наша вината, ако тя ви стори ужасна.

Без да се грижи на съда на потомството и дори за мнението на съвременниците си Нелсън реши процесът Карачиоло да се състои на собствения му кораб, тъй като, — казват господата Кларк и Мак Артър в „Животът на Нелсън“, — се боеше от бунт на екипажа, ако делото се гледа на неаполитански кораб. „Толкова много моряците обичаха Карачиоло!“ — добавят историците.

Процесът започна веднага след като беше съобщено за арестуването на Карачиоло. В раболепието си пред Каролина и Фердинанд, може би, и под въздействието на оскърбената си гордост, Нелсън без да се замисли потъпка всички международни закони. Той нямаше право да съди човек, който му беше равен по ранг и заемаше по-високо обществено положение, и виновен — ако наистина беше виновен — само пред краля на Двете Сицилии, но не и пред английския крал.

А сега, за да не ни обвинят в симпатии към Карачиоло и несправедливост към Нелсън, ние ще вземем съдебния протокол от книгата, където така пламенно се възхвалява английския адмирал. Този протокол, при цялата си простота, ни се стори много по-вълнуващ от романа, съчинен от Куоко, или този, скалъпен от Колета.

Неаполитанските офицери от набързо съставения военен съвет, под председателството на граф Турн, незабавно се събраха в офицерското отделение на кораба. Двама английски моряци свалиха въжетата на Карачиоло и го доведоха пред съда. Според обичая, помещението, в което се провеждаше заседанието, остана отворено и всеки желаещ можеше да влезе вътре.

При вида на съдиите си Карачиоло се усмихна и поклати глава: всички тези офицери, освен граф Турн, бяха служили под негова команда. Беше очевидно, че никой нямаше да се осмели да го оправдае.

Сър Уйлям не преувеличаваше. Карачиоло беше само на 49 години, но дългата брада и сплъстените коси му придаваха вид на 70 годишен старец. Но, когато застана пред съдиите, той се изправи в цял ръст и отново придоби предишната си твърдост, увереност и гордия поглед на човек, свикнал да дава заповеди. Изкривеното му от гняв лице се отпусна в израз на високомерно спокойствие.

Започна разпитът. Карачиоло не отказа да отговаря на зададените въпроси. Ето показанията му:

„Служил съм не на републиката, а на Неапол, и съм се сражавал не против кралската власт, а против убийствата, грабежите и пожарите. Дълго време съм бил обикновен войник, а после бях принуден в известен смисъл, да поема командването на републиканските морски сили. Беше ми невъзможно да откажа назначението.“

Ако Нелсън беше присъствувал на разпита, би могъл да потвърди това показание на Карачиоло, тъй като не бяха минали и три месеца, откакто Тръбридж, както читателят си спомня, му беше писал:

Съдията попита адмирала, защо не се е възползувал от многочислените възможности за бягство? Карачиоло отвърна, че бягството е винаги бягство, че, може би, го е удържало лъжливото понятие за чест, но така или иначе, то го е удържало. Ако това е престъпление, той го признава. С това разпитът приключи. Искаха да получат формално признание от адмирала, и той го направи. И, макар че говореше спокойно и с достойнство, въпреки че начинът, по който отговаряше Карачиоло, както свидетелствува протоколът, му спечели симпатиите на присъствуващите английски офицери, заседанието беше прекратено, а престъплението обявено за доказано. Карачиоло отново беше изпратен в килията си под охраната на двамата часови, а граф Турн отнесе протокола на Нелсън. Той жадно погълна съдържанието на документа и на лицето му се изписа свирепа радост. После сграбчи перото и написа:

Когато Нелсън пишеше това разпореждане, в каютата му присъствуваха две особи. Ема, вярна на клетвата, която беше Дала на кралицата, стоеше безмълвно, без да защити дори с жест осъдения. Въпреки, че не изпитваше особено добри чувства към него, сър Хамилтън, като прочете още неизсъхнали-те редове, не се сдържа и каза на Нелсън:

— Милосърдието изисква да се дадат на осъдения 24 часа, за да се подготви за смъртта.

— Не изпитвам милосърдие към предателите, — отвърна адмиралът.

— Ако не милосърдието, поне религията.

Но Нелсън мълчаливо взе от ръцете на сър Хамилтън присъдата и я протегна на граф Турн.

— Разпоредете се да я приведат в изпълнение, — каза той.