Ема Лайона

XCVIШХУНАТА „РЪНЪР“

Три месеца бяха изминали от описаните събития. Много неща се измениха в Неапол, напуснат от английския флот и кардинал Руфо, който разпусна армията си, отказа се от властта си и замина за Венеция като обикновен кардинал, за да вземе участие в Конклава за избор на нов папа.

Една от главните промени беше, че за вицекрал на Неапол назначиха княз Касаро Статела, а маркиз Маласпина стана негов секретар. Така възстановяването на Фердинанд приключи и отвсякъде се посипаха награди.

Да се направи нещо повече за Нелсън беше невъзможно: той вече носеше шпагата на Филип V, получи титлата херцог ди Бронте, а с нея шестдесет и пет хиляди ливри рента.

Руфо получи пожизнена рента от петнадесет хиляди дуката (шестдесет и пет хиляди франка), получавана от Сан Джорджия ла Мадара, родовото владение на князете дела Ричия което премина към държавата поради липса на наследници.

Херцог Баранело, по-големият брат на кардинала, получи абатството света София в Беневенто, едно от най-богатите в цялото кралство.

Франческо Руфо беше удостоен с пожизнена пенсия от три хиляди дуката.

Генерал Мишеру беше произведен в ранг маршал и зае важен дипломатически пост, като доверено лице на краля.

Де Чезаре беше удостоен с чин полковник и титлата херцог Касано.

Най-после, Пронио, Мамоне, Шиярпа също бяха произведени полковници и получиха титлата барони с ренти и земи, а, освен това, бяха наградени с ордена свети Георги.

За новите заслуги учредиха нов орден: на свети Фердинанд и Заслугата, с девиз: „За вяра и заслуга“.

Пръв го получи Нелсън — като еретик той не можеше да получи ордена Сан Дженаро, най-високата държавна награда.

След като награди всички, Фердинанд намери за справедливо да награди и самия себе си. Той повика от Рим Канова и му поръча (наистина, това желание е толкова странно, че едва ли ще ни повярват) своята собствена статуя като Минерва.

Цели шестдесет години този огромен нелеп монумент стоеше в една ниша над парадното стълбище в Бурбонския музей. Той и до днес би стоял там, ако аз, като почетен директор на музея на изящните изкуства, не бях заповядал да го махнат. При това, не защото изобразяваше Фердинанд в комичен план, а защото петнеше гения на един от най-великите скулптори в Италия.

Настъпваше благодатно време за монархията. А прекрасната меланхолична ерцхерцогиня, която видяхме на кралската галера веднага след раждането на дъщеря й, която трябваше в един прекрасен ден да стане херцогиня на Бери, — ерц-херцогинята през март 1800 година отново чакаше дете! Тя благополучно го износи до деветия месец, въпреки всички бурни събития в кралството, и в Палермо очакваха с нетърпение раждането (особено ако се родеше момче), за да започнат ред празненства, достойни за така щастливия двоен повод.

Не в дворец, не сред коприна и кадифе, а в тъмница, върху наръч слама, една друга жена също очакваше раждането на детето си, което щеше да й донесе смъртта. Веднага след процеса нещастната Луиза беше изпратена в Палермо, където беше прегледана от лекар, който потвърди състоянието й.

Но безмилостния крал не се задоволи с това, а повика и собствения си хирург Антонио Вилари.

Но истината не можеше да се скрие. Тогава кралят се заинтересува какъв е срокът на бременността, за да знае кога ще може да предаде нещастната жена в ръцете на палача.

Антонио Вилари получи заповед лични да наблюдава родилката и когато раждането започне веднага да съобщи на Фердинанд (само на него!), за да може да се наслади по-пълно на отмъщението си.

Принцеса трябваше да даде наследник на престола, а осъдената щеше да предостави една жертва на палача. Двете събития се очакваха през няколко седмици, като първа трябваше да роди ерцхерцогинята.

Именно на това обстоятелство възлагаше кавалерът Сан Феличе последната си надежда. След като беше изпълнил милосърдната си мисия в Неапол и спаси честта на жена си, той веднага се завърна в Палермо и зае мястото си при Калабрийския херцог, без да се осмели да му се представи. Но принцът го повика сам.

— Любезни ми Сан Феличе, — каза му той, — Вие ме помолихте за разрешение да отпътувате за Неапол и аз се съгласих, без да ви питам какво възнамерявате да правите там. Но днес, по повод на това пътешествие се разпространяват какви ли не слухове и аз, не като принц, а като ваш приятел, очаквам да ми съобщите целта на пътуването си. Вие знаете колко ви уважавам и бих бил щастлив да ви се отблагодаря с нещо за безкрайната ви вярност към мен.

Кавалерът искаше да коленичи, но принцът не му позволи и го притисна до сърцето си. Тогава той му разказа цялата си история, като скри само признанията на Луиза, така че в очите на принца бащинството му не извика никакво съмнение. Най-после Сан Феличе го увери, че жена му е невинна, и го помоли да се застъпи за нея.

Принцът се замисли. Той познаваше жестокия и отмъстителен характер на баща си, знаеше каква клетва беше дал той и колко трудно щеше да бъде да го накара да се откаже от нея. Но внезапно в главата му проблесна щастлива мисъл.

— Чакайте ме тук, — каза той на кавалера. — По толкова важно дело трябва да се посъветвам с принцесата, тя е добър съветник.

И той отиде в спалнята на жена си. Пет минути по-късно, вратата се открехна и принцът повика кавалера.

В същия момент, когато вратата на спалнята се затваряше зад Сан Феличе, някаква малка шхуна, която, изглежда, беше американска, заобиколи хълма Пелегрино, премина покрай дългия бент на Пристанищния замък, влезе в залива и като маневрираше с такава ловкост между английските военни кораби и търговски съдове от всички страни, хвърли котва на половин кабел от замъка, който отдавна беше превърнат в държавен затвор.

Ако посочените от нас белези, бяха недостатъчни, за да се опознае националната принадлежност на корабчето, то звездният американски флаг на фокмачтата разсейваше всички съмнения. То беше пресякло Атлантическия океан спокойно и уверено, като някой трипалубен кораб или високобортна фрегата.

Името на кораба „Рънър“, което значи „Бегач“, изписано със златни букви на кърмата, явно беше получено съвсем заслужено, а не по прищявка на владетеля му.

Едва бяха хвърлили котва и към „Рънър“ се приближи лодката на санитарната служба.

— Ей, вие на шхуната! Откъде идвате? — започна разпитът.

— От Малта.

— Спирахте ли някъде?

— Да, отбихме се в Марсала.

— Покажете ми санитарното свидетелство.

Капитанът, който отговаряше на италиански, но с подчертан североамерикански акцент, протегна искания документ, който инспекторът взе с дълги щипци, прочете го и го върна по същия начин.

— Добре, — каза чиновникът, — Можете да седнете в лодката и да дойдете с нас до Санитарния надзор.

Капитанът и четирима гребци седнаха в една лодка и се насочиха към противоположната страна на залива, където акостираха близо до зданието известно под названието „Салуте“.