Ема Лайона

XXIКАК САН ДЖЕНАРО ИЗВЪРШИ СВОЕТО ЧУДО И КАКВО УЧАСТИЕ ВЗЕ ШАМПИОНЕ В НЕГО

Още от ранни зори всички улици, които водеха към катедрала Санта Клара, бяха запълнени с огромни тълпи народ. Роднините на Сан Дженаро, потомци на старата жена, която слепият срещнал на площада на Вулкана, където тя събирала кръвта на светията, навреме заеха местата си край олтара, не да помагат на чудото, както правеха обикновено, но, напротив, да му препятстват, доколкото е възможно. Катедралата беше претъпкана с хора, които преливаха навън.

През цялата нощ камбаните бяха звънели с пълна сила. Казваха, че самият звън бил толкова силен, та предизвикал дори леко земетресение. При това всяка камбана беше звъняла по своему, независимо от останалите.

Шампионе беше заповядал нито една камбана да не бездействува през нощта. Не само Неапол, но и всички околни градове и села, цялото население трябваше да бъде уведомено, че Сан Дженаро е призован да извърши чудото си.

И така, още на разсъмване всички главни улици на Неапол наподобяваха бурни реки, влачещи потоци мъже, жени и деца. Цялата тази тълпа бързаше към архиепископския дворец, за да заеме местата си в тържествената процесия, която трябваше да тръгне оттам към катедралата.

По това време през всички градски порти в Неапол влизаха рибари от Кастеламаре и Соренто, ловци на корали от Торе дел Греко, продавачи на макарони от Портичи, градинари от Поцуоли и Байа, най-после, жени от Прочида, Иския, Ачера и Магдалина в най-богатите си одежди. Сред тази тълпа, пъстра, шумна, пременена, от време на време се появяваше една старица със сиви разрошени коси, подобна на Кумската сибила. Тя крещеше по-силно и жестикулираше по-разпалено от останалите. Пробивайки си път през тълпата, тя безцеремонно разбутваше хората, но въпреки това беше обкръжена с всеобщо уважение и почит. Това беше една от роднините на Сан Дженаро, която беше закъсняла и сега бързаше да се присъедини към своите близки, за да заеме в процесията или край олтара в катедралата Санта Клара мястото, което й принадлежеше по право.

При нормални условия, когато чудото трябваше да се извърши в определеното време, процесията се събираше рано сутринта пред архиепископския дворец и оттам тръгваше към катедралата. Улиците бяха толкова препълнени с народ, че разстоянието от половин километър се изминаваше за четиринадесет или петнадесет часа.

Но този път хората не се спираха по пътя, бавейки се пред вратите на кръчмите и тъпчейки на едно място, като дали обет пилигрими. Двоен ред войници от републиканската армия се простираше от двореца на архиепископа до катедралата. Той разчистваше пътя, пропъждайки стълпените хора, отстраняваше всички препятствия по пътя на процесията. Само че щиковете висяха на кръста на войниците, а в дулата на пушките им бяха затиснати цветя.

По този начин процесията трябваше да измине за час разстояние, за което обикновено й бяха необходими петнадесет.

Точно в седем сутринта Салвато и неговите хора — с други думи, почетната стража на Сан Дженаро, сред която се намираше Микеле в новия си мундир и с хоругва в ръце, на която със златни букви беше написано „Слава на Сан Дженаро!“, — тръгнаха от архиепископския дворец към катедралата. Напразно би било да се търси в тази чисто военна церемония свободната непринуденост, с която се отличават процесиите на Сан Дженаро в Неапол.

Обикновено, представлявана сама на себе си, процесията се движи необуздано като Дюранс, или независимо като Лоара, влачейки хорския поток между двойната линия на къщите, които бяха бреговете й, ту внезапно спирайки, неизвестно защо, ту възобновявайки пътя си по също така неизвестна причина.

Сред този хорски поток не се виждаха бляскавите мундири, сияещи със злато, украсени с кръстове и орденски ленти; тук не присъствуваха неаполитанските офицери с обърнати свещи в ръка, около които се въртят по трима-четирима лад-зарони. Блъскайки се, търкаляйки се, падайки, те се опитват да хванат в хартиен плик капките восък от свещите, докато офицерите с горделиво вдигната глава не се интересуват от това, което става под краката им и, дарявайки с кралска щедрост ладзароните с восък за някой грош, гледат дамите, събрани по прозорците и балконите, а те, давайки си вид, че хвърлят цветя срещу процесията, мятат букетите си към офицерите в замяна на най-нежни погледи.

Би било също толкова напразно да търсим в тълпа, около кръста или хоругвите, сред народа, който ги обкръжава и разделя, монасите от всички ордени и видове — капуцини, картезианци, доминиканци, камалдули, кармелити, обути и боси — дебели, закръглени, мургави, румени и широкоплещи, крачещи като на селски празник или селски панаир, без никакво уважение към кръста, който се извисява над главите им, и към хоругвите, които хвърлят бегла сянка върху челата им; смеят се, пеят, бъбрят, предлагат на мъжете да си смръкнат тютюн от роговите си табакери, дават съвети на бременните, на тези които не са бременни подсказват номерата на лотарийните билети и хвърлят сладострастните погледи, което никак не подхожда на устава на ордена им, към младите момичета по праговете към къщите, по тротоарите и зад дворцовите решетки. Нямаше ги и другите, дългите, кльощави, измършавели от пости, бледи от въздържание, останали без сили от умъртвяване на плътта, вдигащи към небето чела, като от слонова кост, очите, хлътнали и обкръжени от тъмни сенки. Те крачат, без да виждат нищо наоколо, носени от хорския поток; живи призраци, осезаеми фантоми, превърнали живота си в ад, с надеждата, че този ад ще ги отведе право в рая, те в дните на големи религиозни празници жънат плодовете на монашеските си подвизи във вид на боязливо уважение, с което ги обкръжават околните.

Не! Никакви граждани, никакви монаси или кльощави, аскети или сладострастници, тръгнали след кръста и хоругвата. Народът се тълпеше в тесните улички, проходи и пресечки: той гледаше заплашително френските войници, които безгрижно крачеха сред тълпата, където всеки стискаше в ръката си нож, изчаквайки минутата, когато ще го извади от пазвата, от джоба или от пояса и ще го забие в сърцето на победилия враг, който вече беше забравил за победата си и вместо монасите раздаваше нежни погледи и любезности. Но към врага не бяха толкова благосклонни, и в отговор той чуваше само злобно мърморене и скърцане със зъби. Колкото до монасите — те бяха там, но, разпръснати из тълпата, тихо подстрекаваха към убийства и въстание. Този път, колкото и да бяха различни одеждите им, мнението им бе едно. И то прелиташе из тълпата като мълния, предвещаваща буря: „Смърт на еретиците! Смърт на враговете на краля и на нашата свята религия! Смърт на оскърбителите на Сан Дженаро! Смърт на французите!“

Зад кръста и хоругвата, носени от църковните служители, и охранявани само от Палиукела, приближеният на Микеле, получил за тази си дейност звание младши лейтенант и събрал вече стотина ладзарони под свое командване, следваха седемдесет и пет сребърни статуи на по-младите покровители на Неапол, които, както вече казахме, съставяха двора на Сан Дженаро.

Колкото до последния, то предната нощ главата му беше пренесена в катедралата Санта Клара и поставена в олтара за поклонение на вярващите.

Това шествие на светии, което, благодарение на събраните заедно най-почитани имена от християнския католически календар и мартиролога на светиите мъченици, обикновено предизвикваше при появата си чувства на уважение и благоволение, през този ден беше посрещнато с възмущение и то толкова силно, че получи по свой адрес само проклятия.

И наистина, страхувайки се да не би по-голямата част от тези светии, почитани и във Франция, да даде на Сан Дженаро съвет да предпочете французите, ладзароните, разбрали за греховете, в които блажените биха могли да бъдат упрекнати, ги ругаеха по пътя на процесията напред. Те обвиняваха свети Петър в предателство, свети Павел в идолопоклоничество, свети Августин за неговите пакости, света Тереза за нейния екстаз, свети Франческо Борджия за негови принципи, свети Гаетано в безгрижие, и всичко това с викове, които оценяваха високо права на светиите и доказваха че главните добродетели, открили им пътя към рая, са търпение и самоунищожението.

Всяка от статуите беше носена от шестима, а пред тях вървяха шест свещеника от църквите, където тези светии бяха на особена почит. Всяка от тази статуи предизвикваше по пътя си възторжени викове, които, както вече казахме, с приближаването към катедралата Санта Клара преминаваха в заплахи.

И така, съпровождани от ругатни и закани, светците пристигнаха най-после в катедралата и там, като отдадоха смирена почит на Сан Дженаро, заеха местата си пред него.

След светиите вървеше архиепископ Кепече Дзурло, който беше се появявал, както вече видяхме, през дните на метежа, предшествувал пристигането на французите, и когото подозираха във връзка с патриотите.

Хорския поток достигна катедралата и спря. Сто и двадесет човека на Салвато образуваха верига от главния вход до входа към олтара, а сам той стоеше пред входа към нефа с гола сабя.

Ето какво представляваше вътрешния вид на катедралата, претъпкана с любопитния народ.

В главния олтар от едната страна се намираше главата на светеца, от другата — съдът с кръвта му.

Пред олтара пазеше един каноник. Архиепископът, който не вземаше участие в чудото, се беше отдръпнал под балдахина си. От двете страни на олтара имаше трибуни. На лявата стояха музикантите, очаквайки с инструменти в ръка мига, когато щеше да се извърши, за да го прославят. Дясната трибуна беше изпълнена със старици, които претендираха за родство със Сан Дженаро и идваха тук обикновено, за да способствуват на чудото, благодарение на кръвните си връзки със светията. Но този път те бяха дошли, за да му попречат. От горното стъпало на стълбата, която водеше към хора, се простираше балюстрада от позлатен мед, до първото стъпало стоеше Салвато със сабя в ръка.

От двете страни на тази балюстрада коленичиха вярващите.

Каноникът, който стоеше пред олтара, държеше в ръката си съда със светата кръв и даваше на вярващите да го целунат, като показваше на всички че кръвта е съсирена, след което удовлетворение вярващи се оттегляха, отстъпвайки място на следващите. Тази церемония започна в осем и половина сутринта.

Сан Дженаро, който разполагаше обикновено с един, два и даже три дни за извършване на чудото си, и който понякога, в края на третия ден, така и не правеше нищо, този път имаше само два и половина часа.

Народът беше убеден, че чудото няма да стане, и ладзароните, виждайки, че в църквата има малко французи, се бяха договорили, ако в десет и тридесет когато удари часовникът, чудото не се извърши, да нападнат победителите си и да се разправят с тях.

Салвато заповяда на своите сто и двадесет гренадири, когато удари десет и приближи решителния момент, да извадят цветята от дулата на пушките си и да затъкнат на тяхно място щиковете.

Ако в десет и половина чудото не стане и се чуят заплахи, да се извърши следната маневра: сто и двадесет гренадири се обръщат половината наляво, другите надясно, и насочват пушките към тълпата. При команда „огън“ да започнат стрелба: всеки французин трябваше да даде по петдесет изстрела.

Освен това, през нощта на Меркатело беше разположена батарея, за да обстрелва цялата улица Толедо. Друга батарея беше установена на улица Студи, за да държи под обстрел площад Пиние и улица Фориа.

Най-после, още две батареи — една пред стените на замъка Уово, другата при Витория, — за да обстрелват от едната страна крайбрежната Кияйя.

Новият замък и замъкът Кармине, укрепени с френски гарнизон, бяха готови за всяка изненада, и Николино, стоейки на стената на замъка Сан Елмо с далекоглед в ръка, трябваше само да даде знак на своите артилеристи, за да открият огън. Този страшен огън трябваше да подпали Неапол.

Шампионе стоеше в Каподимонте с резерв от три хиляди души; той трябваше, според обстоятелствата, да влезе мирно и тържествено в Неапол, или да хвърли армията по улицата Толедо с насочени щикове. От това се вижда че даже и без молитвите към Сан Дженаро, който трябваше най-после да се реши на нещо, молитви, на които Шампионе твърде много разчиташе, бяха взети необходими мерки и че, ако от една страна французите се готвеха за нападение, то от друга бяха готови за защита. Впрочем, никога досега по-зловещи слухове не бяха разпространявани по улиците на Неапол и никога по-мъчителна тревога не беше обхващала тези, които от своите балкони и прозорци наблюдаваха тълпата, в очакване ще бъде ли установен мир или отново ще започнат убийства, пожари и грабежи.

Сред тази тълпа, подстрекавайки към бунт, сновяха тези агенти на кралицата, които вече неведнъж сме срещали в нашето повествование. — Паскуале ди Симоне, Бекейото и този страшен калабрийски свещеник, кюрето Риналди, който, подобно на пяна, кипяща по повърхността на морето в бурни дни, се надигаше от дъното на обществото само в дни на смутове и кланета.

Всички тези викове, шум и заплахи замлъкнаха за миг, като по вълшебство, още при първия удар на часовника от кулата. Тълпата онемя, заслушана в хода на часовниковия механизъм, но когато звънът спря, неясният ропот на тълпата се извиси до такъв диапазон, че напомняше рева на прибоя при силен щорм.

И така, тълпата преброи осем, девет, десет удара. При последния удар, всред всеобщата тишина, възцарила се за няколко секунди в църквата така и на площада, гренадирите на Салвато извадиха цветята от дулата на пушките си и затъкнаха щиковете. Това действие предизвика злоба на присъствуващите.

До този момент ладзароните се бяха задоволявали да заплашват френските офицери с юмруци; този път те извадиха ножовете.

От своя страна, отвратителните старици, нарекли се роднини на Сан Дженаро, и по силата на това родство считащи се в правото свободно да общуват с него, заплашваха светията с най-страшни проклятия, ако чудото се извърши. Никога досега толкова слаби и набръчкани ръце не се бяха протягали към светията; никога още толкова устни, изкривени от гняв и старост, не бяха изригвали към подножието на олтара такива оскърбления. Каноникът, който показваше на вярващите съда със съсиреците кръв, беше оглушен и, както изглеждаше на крачка от умопомрачаването. Внезапно шумът, виковете и заплахите на улицата се удвоиха. Този голям шум беше предизвикан от отряд от двадесет и пет хусари, които с мускетони на бедрото препуснаха по свободния проход, оставен между двойната верига на френските войници от архиепископския дворец до катедралата. Този отряд под водачеството на адютанта Вилньов, спокоен и безучастен, премина по една от малките улички, обикалящи храма, и спря пред задните врати на Ризохранилището.

Тъкмо в този момент часовникът биеше и отрядът се възползва от временното затишие.

Вилньов слезе от коня.

— Приятели, — каза той на хусарите, — ако в десет и тридесет и пет не се върна и ако чудото не се извърши, влезте в ризницата, въпреки протестите, заплахите и дори съпротивата, които могат да ви окажат.

Дружно „Да, генерале!“ беше отговорът.

Вилньов отиде право в ризницата, където беше събран целият състав на катедралата без каноника, който показваше на вярващите съда с кръвта и им го подаваше за целувка. Клириците, твърде решени да не позволят на чудото да се извърши, в този момент тъкмо се ободряваха един друг, уверявайки се в непоколебимостта на решението си.

При вида на влезлия Вилньов присъствуващите се объркаха; но тъй като той беше млад човек, очевидно от знатен род, с добро и по-скоро меланхолично, отколкото строго лице, и влезе с усмивка, те се успокоиха и дори смятаха да му потърсят сметка за неподобаваща постъпка, когато той сам ги заговори.

— Скъпи братя, — каза той, — дошъл съм при вас по заповед на главнокомандуващия.

— С каква цел? — попитаха го твърдо.

— За да помогна чудото да се извърши.

Канониците поклатиха глави.

— О! Вие изглежда, се боите, че чудото няма да се извърши?

— Няма какво да крием от вас, че Сан Дженаро не е разположен за това.

— Какво пък! Дошъл съм да ви съобщя нещо, което, може би, ще промени настроението на светията.

— Съмняваме се в това.

Тогава Вилньов, все още усмихнат, се приближи до масата и с лявата ръка извади от джоба си пет фишека по сто луидора във всеки, докато с дясна измъкна от пояса си два пистолета. После взе часовника си и, като го сложи между златото и оръжието, каза:

— Тук има петстотин луидора, предназначени за уважаемите служители на Сан Дженаро, ако точно в десет и тридесет чудото се извърши. Виждате, че сега е десет и четиринадесет, значи, остават ви шестнадесет минути за размисъл.

— А ако чудото не стане? — с насмешка попита най-старшият от духовниците.

— Е, това е нещо друго, — отвърна адютантът, но вече без усмивка. — Ако в десет и тридесет чудото не се извърши, ще застрелям всички ви.

Канониците се опитаха да побягнат, но Вилньов взе по еди пистолет във всяка ръка и произнесе:

— Никой от вас няма да мръдне, с изключение на този, който ще излезе, за да извърши чудото.

— Това ще бъда аз, — обади се старшият.

— Точно в десет и тридесет, — заповяда Вилньов, — нито по-рано, нито по-късно.

Председателят се поклони и излезе, прегънат едва ли не до земята.

Беше десет и двадесет.

— Имате още десет минути, — каза Вилньов.

После, без да откъсва очи от часовника, продължи с убийствено хладнокръвие:

— На Сан Дженаро му остават само две! Невъзможно е да си представим вълнението, обхванало всички молещи се, което, нараствайки все повече, се изля в шум, напомнящ рева на морето и тътена на гръмотевица, когато часовникът удари десет и половина.

После настъпи пълна тишина.

В тази тишина всички чуха последния вибриращ звук, и в тази минута, когато виковете и заплахите бяха готови да се възобновят, изведнъж се разнесе силният и ясен глас на каноника, който вдигна съда с кръвта високо над главите на събралите се, и провъзгласи:

— Чудото се извърши!

В същия миг ропотът, виковете и заплахите замлъкнаха като по вълшебство. Всички паднаха на колене и, почти докосвайки с чело земята, възкликнаха: „Слава на Сан Дженаро!“ А Микеле изскочи от катедралата, застана на стълбите и извика, размахвайки знамето:

— Чудото стана!

Хората на площада паднаха на колене.

Всички камбани на Неапол започнаха оглушителен ансамбъл с цялата си исполинска мощ.

Както беше казал Шампионе, той наистина знаеше молитва, пред която Сан Дженаро не можеше да остане безразличен.

И наистина, както видяхме, светията не пропусна да се прояви. Ликуващите артилерийски залпове, разнесли се от четирите крепости, известиха, че Сан Дженаро току-що се е обявил за приятел на французите.