Ема Лайона

XLIXПОДАРЪКЪТ НА КРАЛИЦАТА

Странна и нелека за историците и философите задача е да разберат защо понякога провидението се грижи за успеха на начинания, които са явно враждебни на волята Божия.

Нали Господ, като е надарил човека с разум и му е предоставил свободна воля, несъмнено му е предопределил великата и свята мисия непрекъснато да се усъвършенствува и просвещава, да се стреми към единствената цел, постигането на която позволява на народите да се почувствуват велики, — свободата и знанието.

Но тази свобода и тези знания народите трябва да заплащат скъпо, с цената на завърналите се робски епохи и периоди на мракобесие, когато най-мъжествените души, най-могъщите умове, най-твърдите сърца губят всякаква надежда.

Брут умира с възклицанието: „Добродетел, ти си само дума!“. Папа Григорий VII заповядва да изпишат на гробницата му: „Аз обичах справедливостта и ненавиждах неправдата. Ето защо умирам в изгнание.“ Костюшко, падайки, шепне: „Свършено е с Полша!“

И така, би трябвало да изразим недоумението си от факта, че сляпото провидение еднакво пазеше живота на кардинал Руфо през 1799 година и на Гарибалди през 1860. Как са могли да се извършат едни и същи чудеса, за да се запазят двама човека, макар че съществуването на единия логически изключваше другия.

Както и да е, намесата на тази висша сила, която ние наричаме провидение, в описаните тук събития беше очевидна. Цели три месеца кардинал Руфо беше Божи избраник, три месеца десницата Господна го поддържаше. Тайна!

Ние видяхме как на 6 април кардиналът избягна опасността да бъде смазан от собствения си кон. Десет дни по-късно щастието отново му се усмихна.

След смъртта на първия кон Руфо възседна арабски жребец, бял, без никакъв белег. На шестнадесети сутринта, когато негово преосвещенство вмъкваше крак в стремето, той забеляза, че животното леко накуцва. Конярят повдигна крака и извади от копитото малко камъче.

За да даде почивка на арабския кон, кардиналът заповяда да му доведат дорест. Около единадесет сутринта, когато минаваха през гората Риторто Гранде, град от куршуми полетя към свещеника, който яздеше в първите редици също на бял кон. Конят беше убит на място, но конникът успя да се спаси.

Едва се разнесе слухът, че бяха стреляли по кардинала, — а свещеника действително бяха сбъркали с него, — и веднага двадесетина конници се спуснаха да преследват убийците. Заловиха дванадесет човека. Двама разстреляха, останалите осъдиха на доживотен затвор в крепостта на остров Маретимо.

След като преминаха равнината, санфедистите се спряха на двудневна почивка във владенията на херцог ди Касано. Кардиналът веднага направи преглед на войската. Тя се състоеше от десет баталиона по петдесет човека, въоръжени със саби и пехотни пушки, една трета от които бяха без щикове.

Кавалерията наброяваше хиляда и двеста конника. Петстотин човека вървяха пеша, поради липсата на коне. Освен това, кардиналът беше съставил два баталиона от местни полицаи или полски пазачи. Тези ескадрони бяха добре екипира-ни.

Артилерията беше представена с единадесет оръдия от различен калибър и две гаубици. Нередовната войска, обикновена хорска маса, наброяваше десет хиляди човека и се разделяше на сто отряда. Те бяха въоръжени по калабрийски, — пушки, щикове, пистолети и кинжали. Всеки носеше високи две педи патрондаши, които закриваха корема и представляваха нещо като броня. Най-после, оставаше последният корпус с почетното название редовна войска, защото действително включваше останките от старата армия. Но, поради липса на средства, той не можеше да се екипира и само увеличаваше броя на хората. С една дума, кардиналът предвождаше армия от двадесет и пет хиляди човека, двадесет хиляди от които представляваха отлично организирана войска.

Но тъй като не можеше да се иска от подобни хора да вървят в правилен строй, тя изглеждаше три пъти по-многобройна и по огромното пространство, на което се беше простряла, приличаше на авангарда на Ксеркс.

От двете страни на армията, като две бариери, се влачиха двеста каруци, натоварени с бъчви от най-доброто калабрийско вино, което фермерите бързаха да поднесат в дар на кардинала. Около колите се тълпяха хора, които трябваше да разливат виното и да го раздават на войниците. Всеки два часа барабаните биеха за отдих: войниците спираха за четвърт час и изпиваха по чаша вино. В девет, дванадесет и пит часа армията се разполагаше за храна.

Санфедистите, освен всички жизнени удобства, не бяха лишени от развлечения. Те имаха музика, ако не добра и сериозна, то поне шумна и разнообразна: гайди, флейти, цигулки и арфи. Това беше сборище на диви скитащи музиканти, които бяха стотици на брой и можеха да съставят цяла отделна армия. Така, че шествието изглеждаше не само победоносно, но и празнично. Танцуваха, палеха и грабеха. Да, това наистина беше щастлива армия!

Така достигнаха главният град на Базиликата, Матера. Денят беше осми май. Едва войниците бяха наредили пушките си в пирамиди на главния площад, когато се разнесе звук на тръба и от една от съседните улички изскочи отряд от стотина кавалеристи, предвождани от полковник и съпроводени от една кулевирна тридесет и трети калибър, походно оръдие, мортира и два сандъка артилерийски снаряди.

Особеното в тази артилерия беше, че я обслужваха братя капуцини, а водачът и яздеше магаре, което изглежда, доста се гордееше с товара си.

Този командир беше де Чезаре, който се присъединяваше към армията на кардинала. Стотината кавалеристи бяха всичко, останало от армията му след поражението при Каза Масима. Дванадесетте артилеристи в раса и техният началник бяха Фра Пачифико, магарето му Джакобино и хората им, които бяха не само здрави и невредими, но дори бяха напълнели по време на пътуването.

Колкото до мнимия Саксонски херцог, Бокекямпе, той има нещастието да попадне в плен на французите при дебаркирането в Барлета, беше ранен и умря от раните си.

Като позна кардинала, ди Чезаре препусна коня си, спря на две крачки от негово високопреосвещенство, скочи на земята и отдаде чест. Руфо го нарече за първи път с истинското му име и му даде обещания чин бригаден генерал, като му поръча да организира петата и шестата дивизии.

На север от Матера се извисяваше град Алтамура. Названието селището дължи на древните си стени. Населението, което обикновено беше около двадесет и четири хиляди човека, сега се беше увеличило, благодарение на множеството патриоти, избягали от Базиликата и Апулия.

Тъй като считаше Алтамура за своя най-надеждна опора, правителството изпрати там два кавалерийски ескадрона начело с генерал дел Монталбано, подпомаган от свещеника Николо д’Авиляно, в качеството си на комисар на републиката. След като даде в сражението пример за мъжество и патриотизъм, Авиляно даде в съда образец за красноречие, като обвини в корупция един от събратята си — Масимо Ротондо. Клирът се изплаши от това изказване, и не само той. Затова изпратиха Николо в Алтамура като комисар на републиката. Там той даде воля на инквизиторските си наклонности и, вместо да проповядва съгласие и братство, той арестува четиридесет роялисти, които затвори в манастира Свети Франциск и започна процес срещу тях тъкмо когато кардиналът се готвеше за обсада на града. Това беше голяма загуба на санфедистите.

На седми сутринта кардиналът изпрати офицера Векиони, за да предложи на Монталбано и Паломба изгодни условия за предаване на града. Руфо молеше също да му върнат и двамата инженери.

Монталбано и Авиляно не дадоха никакъв отговор, или, по-точно, бяха най-красноречиви: задържаха парламентьора в плен.

Вечерта на осми май кардиналът заповяда на де Чезаре да обгради Алтамура, като настойчиво му заръча да не предприема нещо до пристигането му.

Всички останали от нередовната войска и множеството доброволци, притекли се от околността, се изплашиха да не би да разграбят Алтамура без тях. А може би, те още пазеха ярък спомен за плячкосването на Котрона, за да допуснат несправедливост. Във всеки случай, те сами напуснаха лагера си и последваха де Чезаре, така че кардиналът остана само с гвардията си от двеста човека и пикет кавалеристи.

По средата на пътя де Чезаре получи заповед от Руфо незабавно да прехвърли цялата си кавалерия в Латерца, за да залови няколко патриоти, които така бяха подплашили местното население, че роялистите напуснаха града и побягнаха към околните села и чифлици.

Де Чезаре веднага се подчини и предаде командването на лейтенант Дуранте, който продължи набелязания път. След два часа той заповяда на войската да спре.

Там при него доведоха един местен жител, когото бяха взели за републикански шпионин, а впоследствие се оказа, че той само бил в плен при републиканците. Той разказа за Дуранте, че е видял двеста патриоти, които се насочвали към матера, и се намирали съвсем наблизо, зад съседния хълм.

Лейтенантът помисли не без основание, че това, може би, е капан. В отсъствието на командира си той се колебаеше да вземе решение, но внезапно пристигна пратеник от капитана на авангарда и съобщи, че всички са заловени от патриотите и молят за помощ. Тогава лейтенантът заповяда на хората си да ускорят ход и скоро се сблъска с републиканците, които се движеха по най-стръмните пътеки, за да се нахвърлят в удобен момент и върху ариергарда на санфедистите.

Последните бяха заели вече позиция на върха на хълма и фра Пачифико установи там батареята си.

Капитанът на калабрийската кавалерия хвърли срещу патриотите стотина планински стрелци, които трябваше да атакуват алтамурците фронтално, докато той с кавалерията си им отрязваше пътя към града. Малката войска, която можеше да разчита на успех само докато планът им беше неизвестен на противника, сега започна да отстъпва и се завърна в града. Армията на санфедистите можеше спокойно да продължи пътя си.

Към девет вечерта де Чезаре се върна с кавалерията си. По същото това време кардиналът отново обедини цялата армия.

Руфо свика командирите и на военния съвет решиха незабавно да атакуват Алтамура. Установен беше редът за движение на войските. Де Чезаре трябваше да излезе преди разсъмване.

Към девет сутринта той вече беше на разстояние оръдеен изстрел от града. Един час по-късно пристигна кардиналът с останалата армия. Жителите на Алтамура бяха разположили лагера си по хълмовете, които го обкръжаваха.

За да се запознаят с подстъпите към града, който му предстоеше да атакува, Руфо реши да обиколи стените му. Белият кон и пурпурните му одежди веднага разкриваха неговата самоличност. Републиканците го познаха и скоро го превърнаха в мишена за дългобойните си пушки.

Кардиналът се спря, вдигна далекогледа към очите си и застина неподвижен сред огнената вихрушка. Всички около него се развикаха изплашено, но той им отговори:

— Отдръпнете се, отдръпнете се по-бързо. Не бих допуснал някой да бъде ранен заради мен.

— Но вие, монсеньор! — извикаха от всички страни.

— О! Аз съм нещо друго! Сключил съм мирен договор с куршумите.

И действително, в армията се разнесе слух, че кардиналът носи талисман и куршумите не могат да му навредят. А фактът, че всички повярваха на това, само увеличи авторитета и популярността на Руфо.

В резултат на разузнаването на кардинала стана ясно, че всички пътища и дори пътеки към Алтамура бяха под защитата на артилерията и освен това, навсякъде бяха построени барикади. Затова решиха да овладеят една от височините над Алтамура, охранявана от патриотите.

След кръвопролитна битка кавалерията на Лече, стотнята, която беше довел де Чезаре, завзе една от височините, където Фра Пачифико веднага установи своята кулеврина, насочена към градските стени, и мортирата, която обърна към постройките вътре в крепостта. Останалите две оръдия бяха насочени към обекти, но поради малкия калибър те вдигаха много шум.

Канонадата започна. Но градът беше добре защитен. Алтамурийците се бяха заклели да загинат под развалините. Къщите се рушаха, но бащите и мъжете бяха забравили за опасността, заплашваща децата и жените им. Без да чуват виковете на умиращите, те оставаха на поста си, отбивайки всички атаки и обръщайки в бягство най-добрата част от армията на санфедистите, калабрийците.

Само нощта прекъсна битката. Неопитните алтамурци до разсъмване обсъждаха своята защита. Но те имаха малко снаряди, а куршумите им почти привършваха. Те помолиха гражданите да донесат на площада всичко, изработено от олово и други лесно топими метали. Едни донесоха оловото от прозоречните рамки, други — от покривите. Донесоха калай, сребърни съдове. Кюрето даде тръбите от органа на църквата. В пламтящите ковачници топяха олово, калай и сребро, а леярите отливаха от сплавта куршуми. Нощта премина в трескава работа. На разсъмване всеки защитник имаше по четиридесет куршума. Разчитаха, че снарядите ще стигнат до края на деня.

Битката беше подновена в шест сутринта. По пладне съобщиха на кардинала, че от раните на много войници са извадени сребърни куршуми. В три часа, забелязаха че алтамурците стрелят по тях с медни монети, после със сребърни, а най-накрая със златни.

Снарядите не достигаха и всеки носеше златните и сребърни ценности, предпочитайки сам да предаде богатството си за полза на града, отколкото да го остави на санфедистите.

Възхитен от тази самоотверженост, кардиналът все пак разчиташе, че обсадените няма да издържат дълго. Към четири часа се разнесе оглушителен взрив, като че стреляха едновременно сто пушки. После огънят престана.

Кардиналът заподозря някаква хитрост и реши да даде на републиканците възможност за бягство. Той се престори, че събира войските си на едно място, за да започне решително нападение, и остави свободни противоположните врати на града. И действително, Паломба и Мастранджело веднага се възползваха от тази възможност и първи напуснаха града.

От време на време Фра Пачифико стреляше с оръдията, за да поддържа напрежението сред жителите на Алтамура. Но градът, жертва на печална и загадъчна тишина, не отговаряше на тези провокации. Всичко беше безмълвно и неподвижно, като в гробница.

Към полунощ един патрул стрелци се приближи до градските порти и, като видя, че никой не ги пази, реши да ги подпали. Всички започнаха да събират дърва за огъня. Вратите, надупчени от оръдейните сигнали, се превърнаха в пепел без някой да попречи на нападателите.

Съобщиха новината на кардинала. От страх, да не би това да е капан, той заповяда да не влизат в Алтамура. После, за да не разрушат напълно града, реши да спре канонадата.

На десети май, петък, малко преди разсъмване, Руфо построи армията си в боен ред и я поведе към изгорените порти. През зейналия отвор не се виждаше никой. Улиците бяха пусти и безмълвни. Тогава кардиналът заповяда да хвърлят две бомби и няколко гранати, очаквайки, че след взрива все пак ще забележи някакво движение. Но всичко оставаше тихо и неподвижно. Руфо заповяда на три полка стрелци да пресекат града от край до край и да узнаят какво се бе случило.

За голямо негово учудване, му доложиха, че в града са останали само болните, старците, децата и монахините в манастира. Но изведнъж всички видяха един човек, който се връщаше от града. Лицето му още носеше следите от преживян ужас.

Това бе капитана на първия отряд. Беше му заповядано да открие инженерите Винчи и Оливиери, а също и парламентьора Векоиони.

Влизайки в църквата Свети Франциск, той беше намерил следи от прясна кръв. Кръвта го беше довела до прясна гробница, пълна с мъртви и умиращи от раните си роялисти. Това бяха четиридесетте пленника, арестувани от Николо Паломба, оковани по двойки и разстреляни предната вечер. Именно това беше причината за оглушителната стрелба, след която беше последвало мълчанието.

Кардиналът веднага изпрати хора в църквата и заповяда да извадят всички тела от гробницата. Само трима бяха напълно излекувани. Пет или шест други, които все още дишаха, умряха същият ден, без дори да дойдат в съзнание.

Тримата оцелели бяха: отец Маестро Ломастро, Емануеле де Мацио от Матера и парламентьорът дон Рафаело Векиони. Винчи и Оливиери бяха в числото на убитите.

Роялистките писатели сами признават, че разгромът на Алтамура е бил нещо ужасно. Затова свидетелства самият Винченцо Дуранте:

„Кой може да си спомни без сълзи скръбта и унинието на този нещастен град? Кой има сили да опише нескончаемия тридневен грабеж, който не успя при това да насити алчността на войниците! Калабрия, Базиликата и Апулия се обогатиха с трофеите на Алтамура. На жителите беше отнето всичко, освен горестния спомен за клането и безчинствата“.

За тези три дни градът изпита всички ужаси на междуособната война. Останалите в него старци и деца бяха изклани, младите монахини в манастира — опозорени. Либералните писатели, за да намерят в историята подобно събитие, трябва да се обърнат към времената на Сагунта и Картаген.

Само една страшна постъпка, извършена пред очите на кардинала, го накара да прекрати клането.

В една от къщите намериха укрил се патриот и го доведоха при Руфо, който служеше благодарствен молебен на площада. Патриотът беше граф Фило.

В момента, когато той се хвърли в краката на кардинала, умолявайки го да пощади живота му, някакъв човек, който претендираше за родствени връзки с инженер Оливиери, се приближи към него и го застреля в упор. Кръвта на графа опръска пурпурните одежди на Руфо. Тогава той заповяда всички офицери и свещеници да обиколят града и да спрат грабежите и убийствата.

В този момент пристигна запъхтян пратеник на кралицата. Той почтително подаде на кардинала писмото, написано от ръката и.

Руфо почтително го поднесе към устните си и прочете:

След подписа на кралицата, на същия ред, стояха следните имена:

Мария Клементина,

Леополд Бурбон,

Мария Кристина,

Мария Амалия,

Мария Антония.

Докато кардиналът четеше писмото, пратеникът разгърна знамето, ушито от кралицата и младите принцеси, което беше наистина великолепно. То беше от бял атлаз. На едната му страна беше избродиран гербът на неаполитанските Бурбони с надпис: „На скъпите калабрийци“, а от другата — кръст със свещения девиз на император Константин: „С твоя знак аз побеждавам“.

Донеслият знамето Шипионе Ламара беше препоръчан от кралицата на кардинала като храбър и превъзходен офицер. Руфо заповяда да тръбят сбор и сред труповете, рушащите се домове и димящите развалини гордо прочете пред цялата калабрийска армия изпратеното му писмо и развя знамето на кралицата, което трябваше да ги води към нови грабежи, нови убийства и нови пожари, което кралицата, изглежда, одобряваше, а Господ Бог беше благословил! Тайна! — казахме ние. Тайна! — повтаряме сега.