Ема Лайона

XIКАВДИНСКИЯТ ПРОЛОМ

Шампионе също видя свещеното френско знаме и веднага заповяда на армията си да тръгне към Неапол, за да може към единадесет сутринта да започне обсадата на града.

Ако пишехме роман, не историческа книга, където измислицата заема твърде скромно място, можете да не се съмнявате, че щяхме да намерим случай, който би довел Салвато в Неапол, пък дори и с френските офицери, дошли да получат петте милиона дуката по условията на примирието в Спаранизе. Вместо да изпратим Салвато в театъра заедно с другарите му, или заедно с генерал Аршамбал да го натоварим с получаването на петте милиона, — от които, както си спомняте, още нищо не беше изплатено, — ние бихме го изпратили в къщата с палмата, където той беше оставил ако не цялата, то поне половината си душа, в съществуването на която така и не можеше да повярва скептично настроеният лекар от Монте Касино и вместо дълъг разказ, нелишен от интерес, макар и безстрастен, като всяко историческо повествование, бихме имали сцени, изпълнени със страх и ужас, какъвто внушаваха на бедната Луиза слуховете за извършващите се наоколо кланета. Но ние сме принудени да се ограничим с неумолимата взискателност на фактите; колкото и пламенно да беше желанието на Салвато, той трябваше преди всичко да следва заповедите на генерала си, който не знаейки нищо за непреодолимия магнит, който притегляше младия бригаден командир към Неапол, по-скоро отдалечи от него Салвато, отколкото го приближи.

В Сан Джермано, в същата минута, когато Салвато, след нощта прекарана в манастира Монте Касино, току-що се беше простил с баща си, Шампионе му заповяда да поеме командуването на седемнадесета полубригада и, която направи преглед на останалите части и повдигне бойния дух на войниците, да ги поде към Беневенто през Венефро, Морконе и Поите Ландолфо. Салвато трябваше непрекъснато да поддържа връзка с главнокомандуващия.

Оказал се в обкръжението на разбойниците, Салвато трябваше по цял ден да отблъсква неприятелските им атаки, а през нощта да открива капани и да предотвратява тайни нападения. Но Салвато, дето на тази страна, чийто език му беше роден, разбираше стратегията на голямата война, генералните сражения, благодарение на войнските си познания, хладнокръвие и мъжество, заедно с това беше много ловък във воденето на малката, война в планините, благодарение на неумолимата си дееспособност, непрестанната бдителност и този инстинкт за опасността, който е толкова силно развит при червенокожите племена в Северна Америка, описани от Фенимор Купър. По време на дългия и труден поход, когато през декември войниците трябваше да преминават замръзнали реки, да преодоляват покрити със сняг планини, да се влачат по кални, разбити пътища, те се убедиха, че Салвато живее техния живот, оказвайки помощ на ранените, поддържайки слабите, хвалейки мъжествените; всички го смятаха за душевно благороден и заедно с това, толкова обикновен човек. Без да могат да го упрекнат за нито една грешка, за нито една слабост или несправедливост, те се сплотиха около него само с чувството на уважение, с каквото подчинените се отнасят към командирите си, но и с дълбоката почит, която децата изпитват към своя баща. Като пристигнаха във Венафро. Салвато научи, че пътят или по-точно, планинската пътека, беше непроходима. Той се изкачи до Изерния по сравнително добър път, който войниците му трябваше да отвоюват на всяка крачка. От тук по обиколни пътища, през планини, гори и долини, стигнаха до селцето, по-точно малкото градче Бокано.

Бяха им необходими пет дни, за да изминат този път, който при обикновени условия можеше да бъде преодолян за един преход.

В Бокано Салвато узна за примирието в Спаранизе и получи заповед да спре и да изчака по-нататъшни заповеди.

След като Спаранизкото примирие беше нарушено, армията на Салвато продължи пътя си и като се предвиждаше с бой, зае Морконе. В Морконе Салвато научи за срещата на Шампионе с депутатите от града и за решението на главнокомандуващия, взето в същия ден, да тръгне срещу Неапол. Салвато получи заповед да мине през Беневенто и незабавно да завие към Неапол, за да помогне на генерала при настъплението на 21 януари.

На 20 вечерта, след двоен преход, войската на Салвато влезе в Беневенто.

Затишието, което съпровождаше тези преходи, разтревожи Салвато. Ако разбойниците бяха оставили свободен пътя от Морконе до Беневенто, значи те несъмнено са готвеха да го нападнат другаде, избирайки си по-добра позиция.

Салвато, който никога не беше посещавал местността, в която сега се намираше, я познаваше все пак в общи черти. Той знаеше, че може да стигне от Беневенто до Неапол само през древната долина на Кавдия — с други думи, знаменитият Кавдински пролом, където през 321 година преди Христа римските легиони под командуването на консула Спурий Постумий били разбити от самнитите и подложени на унизителното „минаване под ярема“.

Някакво вътрешно чувство подсказваше на Салвато, както това става с талантливите пълководци, че ще ги нападнат именно там.

Но той реши, тъй като картите на Тера Ди Лаворо и княжество Беневенто бяха непълни, сам да изследва местността.

В осем вечерта, преоблечен в селски дрехи, той яхна най-добрия си кон и заедно е един от верните си хусари тръгна на път.

На една левга от Беневенто той остави своя спътник с конете в малка горичка и продължи сам.

Долината постепенно се стесняваше и при лунната светлина можеше да различи мястото, където тя сякаш съвсем се затваряше.

Очевидно, именно тук римляните бяха забелязали — макар и твърде късно — клопката, в която ги бяха въвлекли.

Салвато не тръгна по пътя, а се скри между дърветата по дъното на долината и така стигна до една ферма, разположена на петдесетина крачки от тесния планински проход. Като прескочи оградата, той се озова в овощна градина. Ярка светлина падаше на земята от прозореца на ниска постройка, встрани от самата ферма. Салвато се приближи до прозореца дотолкова, да да вижда цялата стая.

Източник на ярката светлина беше голяма пещ, току-що разпалена; до нея стояха двама мъже, готвещи се да напъхат вътре стотина малки хлебчета.

Беше очевидно, че такова количество хляб не е само за фермера и семейството му.

В този момент някой силно почука на вратата на фермата, излизаща на голям път.

Един от хората каза:

— Това са те.

Салвато не можеше да види входната врата. Но той чу как тя заскърца на пантите си и скоро забеляза в светлината на горящите дърва четирима души, по дрехите на които разбра, че са разбойници.

Те попитаха кога ще е готова първата партида хляб, колко пъти за една нощ могат да заредят пещта и какво количество хляб могат да получат за четири зареждания.

Двамата пекари им отвърнаха, че към единадесет и половина могат да получат първата фурна хляб, към два — втората и към пет сутринта — третата.

Всяка фурна съдържа от сто до сто и двадесет хляба.

— Малко е, — каза единият от разбойниците и поклати глава.

— Колко ви трябват?

Разбойникът започна да брои на пръсти.

— Имаме около осемстотин и петдесет човека — каза той.

— Значи, ще се падне около фунт и половина на човек — каза един от пекарите.

— Недостатъчно е — възрази разбойникът.

— Ще трябва да се задоволите с това — мрачно каза пекарят — В пещта се събират само 110 хлебчета.

— Добре. След два часа мулетата ще дойдат.

— Ще трябва да изчакат половин чар, вече ви предупредих.

— Е! Изглежда забравяш, че сме гладни.

— Тогава вземете суровото тесто — каза пекарят — и си го изпечете сами.

Разбойниците осъзнаха, че нищо няма да получат от тези хора, които имаха само един отговор на всичките им заплахи.

— Има ли новини от Беневенто? — попита единия.

— Има. — отвърна пекарят — Преди час пристигнах от там.

— Какво се чува за французите?

— Току-що влязоха.

— Говори се, че утре на разсъмване отново ще тръгнат на път.

— Към Неапол?

— Към Неапол.

— Колко са?

— Около шестстотин.

— Ако ги подредим както трябва, колко французи може да побере твоята пещ?

— Осем.

— Какво пък, ако утре вечер хлябът не ни стигне, ще имаме печено.

Взрив от смях се разнесе в отговор на тази канибалска шега и четиримата избутвайки пекарите, блъскайки се с лакти, излязоха на големия път.

Салвато пресече градината, избягвайки осветените пространства, прескочи втория плет и последва разбойниците на около сто и петдесет крачки. Той видя как те се катериха по хълма, за да се изкачат при другарите си и започна спокойно да изучава местността при ярката светлина на луната.

Салвато видя всичко, което искаше да види. В главата му се роди план.

Той се върна покрай гората, повика хусара, яхна коня си и беше в лагера още преди полунощ.

Там завари адютанта на генерал Шампионе, този същия Вилньов, който в сраженията при Чивита Кастелана, както помним, пресече под куршумите бойното поле, за да предаде на Макдоналд заповедта за настъпление.

Шампионе съобщаваше на Салвато, че ще нападне Неапол по пладне. Молеше го да побърза колкото е възможно, за да пристигне до началото на събитието. Беше упълномощил Вилньов да остане при Салвато като адютант и предупреждаваше за опасностите на Кавдинския пролом.

Салвато разказа на Вилньов защо беше отсъствувал, после взе голям лист хартия и перо и начерта подробен план на местността, която току-що беше посетил и където на другия ден трябваше да стане сражението.

След това двамата младежи се хвърлиха в постелята и заспаха.

Събудиха се на разсъмване от барабаните на пехотата, която се състоеше от петстотин човека. Петдесет или шестдесет хусари представляваха цялата кавалерия на отряда.

Прозорците на Салвато гледаха към площада, където се беше събрала малката му войска. Той отвори прозореца и покани офицерите — един майор, четирима капитани и осем — десет поручици и подпоручици — да се качат при него в стаята.

Планът на местността, който беше начертал предната вечер, лежеше на масата.

— Господа, — обърна се Салвато към офицерите — погледнете внимателно тази карта. Трябва предварително да изучите плана на местността, където ще пристигнем и да го знаете толкова добре, колкото мен самия. Там ще ви обясня как трябва да действуваме. От вас помощници мои, от вашата ловкост и вашия ум ще зависи не само изходът на битката, но и нашето спасение. Положението е сериозно: Врагът има силово и позиционно преимущество.

Салвато заповяда да дадат хляб, вино и печено месо донесени още от вечерта, и покани офицерите на масата, за да се подкрепят, докато изучават топографията на местността, където трябваше да водят бой.

Колкото до войниците, угощаваха ги направо на площада. Там донесоха двадесет и четири огромни бутилки, всяка по дванадесет литра.

Когато приключиха с яденето, Салвато заповяда всички да се съберат. Войниците образуваха голям кръг, в средата на който влязоха Салвато и офицерите. Но тъй като цялата войска наброяваше едва около шестстотин човека, всички отлично чуваха гласа му.

— Приятели, — каза Салвато, — днес е славен ден за нас, тъй като ще победим, там където древните са били разбити. Вие сте мъже, войници, граждани, а не пионки в ръцете на завоеватели, не оръдия на деспотизма, командувани от Дарий, Камбиз и Ксеркс. Вие носите на народите, с които се сражавате свобода, а не робство; светлина, а не мрак. Знайте тогава, по каква земя стъпвате и какви народи са я тъпкали.

Преди около две хиляди години из тези планини е живяло племето на пастирите самнити. Те съобщили на римляните, че градът Лучерия, сега това е Лучера, ще бъде завладян от тях. За да помогнат на града, римляните трябвало да пресекат Апенините. Римските легиони предвождал консулът Спурний Постумий; само че, излизайки от Неапол, където ние сега отиваме, те следвали посоката, обратна на нашата. Като стигнали тесния проход в планината, където ще бъдем след два часа и където разбойниците ни очакват, римляните се оказали между два високи островърхи склона, покрити с гъсти гори. Когато стигнали най-тясното място на долината, пътя им преградила непроходима стена от отсечени и повалени дървета. Поискали да се върнат назад. Самнитите, които им прерязали обратния път, започнали да ги замерват от всички страни с огромни камъни, търкаляйки ги от върха на планината и убивайки римляните със стотици. Този капан бил подготвен от самнитския пълководец Кай Понтий. Но, като видял поражението на римляните, той се ужасил от успеха си, защото зад римските легиони стояла цяла армия, а зад армията — Рим! Той успял да унищожи два легиона от първия до последния войник единствено благодарение на гранитните канари. Като спрял временно заплашващата римляните гибел, той отишъл да се посъветва с баща си Ерений.

Ерений бил мъдрец.

— Унищожи всички, — казал му той, — или ги пусни на свобода. Убий врага си, или го направи свой приятел.

Но Кай Понтий не послушал мъдрите съвети. Той подари на римляните живота, но при условие, че ще минат под ярем, направен от тоягите и копията на своите победители.

За да отмъстят за това унижение, римляните започнали изтребителна война срещу самнитите и я приключили със завоюването на цялата страна.

Сега войници, ще видите тази земя. Тя сега не е толкова страшна: Острите скали са се изгладили, отстъпвайки място на полегати хълмове и храсталак, висок два-три фута е заменил гората, покривала някога цялата местност.

Тази нощ, мислейки за вашето спасение, се преоблякох като селянин и сам проучих всичко. Вие ми вярват, нали? Е, аз ви казвам: там, където римляните са били разбити, ние ще победим.

Викове „ура!“ и „да живее Салвато!“ се разнесоха от всички страни. Войниците прикрепиха щиковете към пушките си, запяха „Марсилезата“ и потеглиха. На четвърт левга от фермата Салвато заповяда са се спрат и прекратят пеенето. Пътят тук правеше завой.

Ако разбойниците не бяха изпратили напред разузнавачи, те не биха могли да предугадят разположението на войската. Салвато разчиташе точно на това. Разбойниците искаха да изненадат французите. Часовите, стоящи край пътя, им съобщиха за този план. Офицерите предварително бяха получили разпореждане. Вилньов с три роти заобиколи градината и залегна в гъстата трева, там, където Салвато безпрепятствено беше преследвал разбойниците. Сам той се разположи със своите петдесет хусара зад фермата. Останалите, предводителството на майора, стар боец, на чието хладнокръвие можеше да се разчита, трябваше да проведат следната маневра: давайки си вид, че са изненадани от разбойниците, да се съпротивляват известно време, после да се разпръснат и увлекат врага след себе си, давайки вид, че бягат. Трябваше да отстъпват крачка след крачка, докато не примамят врага в обкръжението на своите. Всичко, което беше замислил Салвато, се изпълни съвсем точно. След десет минутна престрелка, виждайки, че французите се огъват, разбойниците изскочиха от прикритията си с яростни викове. Изплашени от огромния брой нападатели и стремителността на натиска им, французите разбъркаха редиците си и побягнаха. Виковете и заплахите се съпровождаха с писъци и дюдюкания. Повярвали в пълното поражение на французите, разбойниците ги преследваха в безпорядък и без никакви предпазни мерки се изсипаха на пътя. Вилньов ги остави да го гонят дълго. После, като изведнъж стана и направи знак на трите си роти да се изправят, той заповяда да открият огън, в резултат на което паднаха около двеста човека. След това, презареждайки в движение оръжието си, хората на Вилньов побягнаха след разбойниците, за да заемат току-що изоставените от тях позиции. В този момент Салвато и неговите хусари изскочиха иззад фермата, пресякоха пътя на разбойниците и започнаха да размахват саби на ляво и на дясно. Разнесе се вик „стой“, мнимите бегълци се обърнаха и насочиха щикове срещу мнимите победители.

Зрелището беше страшно. Разбойниците бяха обкръжени и затворени като на арена, от една страна от войниците на Вилньов, а от друга — от майора, а по средата Салвато и неговите хусари сечеха и мушкаха.

Петстотин разбойника останаха да лежат на бойното поле. Тези, които успяха да избягат, се изкачиха по склона под двоен огън, който силно опустоши редиците им. Към единадесет сутринта всичко беше свършило и Салвато с неговите шестстотин човека, от които имаше трима-четирима убити и двадесетина ранени, продължиха пътя си към Неапол, където ги призоваваше глухия тътен на оръдията.