Ема Лайона

XVТРЕТИЯТ ДЕН

Не само заповедта на главнокомандуващия, но и грижата за собствената безопасност принуждаваха войниците нито за миг да не се разделят с оръжието. През цялата нощ камбаните на всички църкви, разположени в кварталите, където още нямаше французи, биеха непрекъснато. Ладзароните се опитаха да атакуват френските аванпостове, но навсякъде бяха отблъснати със значителни загуби.

През нощта всеки командир получи разпорежданията за другия ден. Салвата, който се яви при генерала с доклад за превземането на крепостта Кармине, получи заповед с двете предни колони да тръгне по брега на морето към Новия замък и да го завладее, каквото и да се случи, за да може незабавно да обърне всичките му оръдия срещу ладзароните. Моние и Матийо Морис с третата част от войската трябваше да удържи своите позиции, а Келерман, Дюфрес и главнокомандуващият, след като се съединят на улица Фория, щяха да си пробият път към улица Толедо през площад Пиние.

Към два часа през нощта в бивака на главнокомандуващия в Сан Джовани а Карбонара се яви човек в селски дрехи. От пръв поглед генералът позна в него Еторе Карафа.

Карафа идваше от замъка Сан Елмо, за да съобщи, че в крепостта има малко боеприпаси и ще могат да дадат само пет-шестстотин изстрела. Те не искат да хабят снарядите напразно, но на другия ден, за да помогнат на французите, атакуващи ладзароните фронтално, те ще се сражават в тила им и от крепостните стени ще поразяват с оръдията си врага, навсякъде, където го забележат.

Уморен от бездействие, Еторе беше дошъл не само, за да донесе тези сведения на генерала, а и за да вземе участие в утрешното сражение.

В седем сутринта зазвучаха фанфари и забиха барабани. През нощта войниците на Салвато се бяха придвижили напред. С четиристотин войници по даден сигнал, той заобиколи Дуана отзад и бегом се устреми към Новия замък. В тази минута щастливият случай му дойде на помощ.

Николино, който също нямаше търпение да участва в боевете, се разхождаше по крепостните стени и подканяше артилеристите си де изразходват неголемия запас снаряди, който им оставаше.

Един от тях, който беше по-смел, го повика.

Николино се приближи.

— Какво има? — попита той.

— Виждате ли знамето, което се развява над Новия замък? — на свой ред го запита артилеристът.

— Разбира се, — отвърна младият човек, — и дори ще ти призная, че ме дразни твърде много.

— А бихте ли ми разрешили да го сваля?

— Как?

— С оръдеен снаряд.

— А ще успееш ли?

— Надявам се, господин офицер.

— Колко изстрела ще са ти необходими? — Три.

— Какво пък! Съгласен съм. Но те предупреждавам, че ако не го свалиш с третия изстрел, ще лежиш три дни в карцера.

— А ако го сваля?

— Ще получиш десет дуката.

— Готово! Разбрахме се!

Артилеристът насочи оръдието си и запали фитила: гюл-лето разкъса знамето между герба и дръжката.

— Не е лошо! — каза Николино. — Но още не е съвсем точно.

— Виждам, — отвърна артилеристът. — Сега ще се прицеля по-добре.

Оръдието беше насочено за втори път, с още по-голямо внимание.

Артилеристът се съобрази с посоката на вятъра и пресметна отклонението, повдигна ствола на оръдието, наведе го отново, изменяйки с една стотна линията на прицела, и поднесе горящия фитил. Разнесе се силен грохот, който заглуши всички останали шумове, и знамето, подрязано в основата си, рухна тежко.

Николино изръкопляска и даде на артилериста обещаните десет дуката. Той не се съмняваше, че това произшествие щеше да има голямо влияние върху хода на събитията.

В този момент Салвато, начело на колоната си, приближаваше към Имаколатела. Както винаги, вървеше отпред. Той видя падането на знамето и макар да разбра, че попадението е случайно, възкликна:

— Свалиха знамето — крепостта се предава! Напред, приятели мои, напред!

И той се хвърли на щурм срещу крепостта.

Защитниците, от своя страна, като не виждаха вече знамето, предположиха, че са го свалили нарочно и решиха, че има измяна. Последва объркване и огънят отслабна. Салвато използва моментното спокойствие и бегом пресече улица Пилиеро. Той изпрати напред сапьори да разбият вратата; взривът я помете нацяло. Тогава той се втурна в отвора и извика:

— След мен!

Десет минути по-късно Новият замък беше превзет и крепостното оръдие, насочено срещу площада на Замъка и склона Джиганте, накара ладзароните да търсят спасение в излизащите на този площад улици, където намираха убежище от снарядите по къщите.

Бялото знаме незабавно беше заменено от френския трибагреник.

Часовият от кулата на замъка Капуано предаде на Шампионе новината за падането на крепостта.

Трите замъка, които стояха по върховете на триъгълника, затварящ в чертите си града, бяха под контрола на французите.

Когато Шампионе получи известието за превземането на Новия замък, колоната му току-що се беше съединила с войниците на Дюфрес на улица Фория. Генералът изпрати Вилньов по брега, където нямаше ладзарони, при Салвато, за да го поздрави и да му предаде заповедта веднага да се яви при главнокомандуващия, като възложи охраната на Новия замък на някой от офицерите.

Вилньов завари младия бригаден командир на крепостната стена; той внимателно оглеждаше местността в посока към Мерджелина. От тук можеше да различи скъпата на сърцето му Къща с палмата, която през последните два месеца беше виждал само в мечтите си. Всички прозорци бяха затворени, но с помощта на далекогледа успя да забележи, както му се стори, че вратата към градината е отворена.

Заповедта на генерала прекъсна заниманието му. Той веднага се отзова на заповедта, донесена от Вилньов, метна се на коня и препусна в галоп.

В момента, когато Шампионе и Дюфрес, вече обединени, отблъскваха ладзароните към улица Толедо и ужасната стрелба отново започна, не само от площад Пиние, но и от всички прозорци, над стените на крепостта Сан Елмо се появи облак дим и се разнесе оглушителен залп на множество едрокалибрени оръдия, който вся смут в редиците на ладзароните.

Николино беше удържал думата си.

Докато драгунският полк, като бурен поток, се спускаше по улица Стела и се устремяваше напред, зад Бурбонския музей се чу ожесточена пушечна стрелба. Това беше Келерман, който на свой ред се съединяваше с войските на Дюфрес и Шампионе.

За минута площад Пиние беше очистен от неприятеля и тримата генерали можеха да си стиснат ръцете.

Ладзароните се сражаваха, отстъпвайки през улица Санта Мария ин Константинополи и улица Студи. Но за да пресекат площад Санто Спирито и Меркатело, те трябваше да минат под огъня на крепостта Сан Елмо и макар че се предвижваха бързо, смъртта няколко пъти посети редиците им.

Докато ладзароните отстъпваха, при Шампионе доведоха един от народните вождове, хванат в плен след отчаяна съпротива. Целият окървавен, с разкъсани дрехи, страшно лице и насмешка в гласа, той представляваше истинския неаполита-нец, доведен до крайна степен на възбуда.

Шампионе повдигна рамене и, като му обърна гръб, каза:

— Добре. Разстреляйте този юнак за назидание!

— Виж ти! Значи, Нано е сгрешила! — заяви ладзароните. — Аз трябваше да стана полковник и да умра на бесилката, а съм само капитан и сега ще ме разстрелят! Това поне ме успокоява за съдбата на милата ми сестрица!

Шампионе чу тези думи и вече смяташе да разпита осъдения, но тъй като в тази минута видя конник, препускащ в галоп по улицата, и позна в него Салвато, вниманието му изцяло се прехвърли към новопристигналия. Дръпнаха ладзароните встрани, до стената на Бурбонския музей, искаха да му завържат очите.

Той се възмути.

— Генералът заповяда да ме разстреляте, не е давал нареждане да ми завържете очите!

При звука на този глас Салвато потръпна, обърна се и позна Микеле. Микеле също позна младия офицер.

— Кръв Христова! — извика ладзарони. — Кажете им, сеньор Салвато, че не трябва да ми завързват очите преди разстрел! — и, като отблъсна обкръжаващите го хора, той скръсти ръце на гърдите си и се облегна на стената.

— Микеле! — възкликна Салвато. — Генерале, този човек ми спаси живота! Моля ви, оставете го жив!

— И без да чака отговор, уверен в съгласието на генерала, Салвато скочи от коня си, разбута войниците, които вече насочваха пушките си и се хвърли в обятията на ладзароните, притискайки го до сърцето си.

Шампионе веднага осъзна каква полза може да извлече от това произшествие. Правосъдието е велик пример, но актът на милосърдие понякога струва много повече.

Той веднага даде знак на Салвато да му доведе Микеле. Около генерала и двамата младежи се събра огромен кръг. Той се състоеше от французи — победители и освободени патриоти, дотичали да поздравят Шампионе и да молят за покровителство.

Главнокомандуващият, който превишаваше с цяла глава събралите се, вдигна ръка в знак, че иска да говори. Настана тишина.

— Неаполитанци, — каза той на италиански, — смятах, както видяхте, да разстрелям този човек, заловен с оръжие в ръка и сражавал се против нас. Но моят бивш адютант, бригадният командир Салвато, ме моли да го пощадя, тъй като му бил спасил живота. Аз не само съм съгласен да го помилвам, но искам и да наградя човека, спасил живота на френски офицер.

После, като се обърна към възхитения Микеле, го попита:

— Какъв чин имаше при другарите си?

— Бях капитан, ваше превъзходителство, — отвърна пленникът. И със свойствената за земляците му словохотливост добави: Но, струва ми се, няма да спра до тук. Една врачка ми предсказа, че ще стана полковник и после ще ме обесят!

— Мога и искам да изпълня само първата част от предсказанието, — каза генералът. — и ще го направя. Назначавам те за полковник на Партенопейската република. Събери си полк. За заплатата и мундира ти ще се погрижа сам.

Микеле подскочи от радост.

— Да живее генерал Шампионе! — извика той. — Да живеят французите! Да живее Партенопейската република!

Бяхме казали, че генерала и младежите обкръжаваше група патриоти. За това възгласите на Микеле предизвикаха по-широк отклик, отколкото можеше да се очаква.

— Неаполитанци, — продължи Шампионе, обръщайки се към заобикалящия го народ, — казвали са ви, че французите са нечестивци, които не вярват нито в Бога, нито в Мадоната, нито в светиите. Излъгали са ви. Французите дълбоко почитат и Бога, и Мадоната, и особено Сан Дженаро. И като доказателство за това знайте, единствената ми грижа е да осигуря уважение към църквата и мощите на блажения епископ на Неапол, пред които искам да поставя почетна стража, ако Микеле поеме задължението да я съпроводи до катедралата.

— Съгласен съм! — извика Микеле, мачкайки червения си вълнен калпак. — Съгласен съм! Нещо повече: отговарям за това!

— Особено ако ти дам за началник твоя приятел Салвато, — каза му тихо генералът.

— Ах, генерале! Ще умра за него и за моята сестричка!

— Чуваш ли, Салвато? — обърна се Шампионе към младия офицер. — Това е най-важното поръчение. Трябва да завербуваме Сан Дженаро за делото на републиканците.

И сигурно трябва да му закача трицветна кокарда? — попита, смеейки се младият човек. — Не мисля, че имам призвание, за дипломат. Но какво да се прави! Ще направя всичко възможно.

— Перо, мастило и хартия! — заповяда Шампионе.

Всички побързаха да изпълнят поръчението и след минута той вече можеше да избира хартия и перо.

Без да слиза от коня си, генералът написа на ръка на седлото писмо до кардинала — архиепископ:

Докато слушаше четенето на писмото, Микеле търсеше с поглед приятеля си Палиукела в тълпата, но като не го откри, избра четирима ладзарони, на които можеше да разчита както на самия себе си, и заедно с тях поведоха Салвато, след когото крачеше рота гренадири.

Малкият кортеж се отправи от площад Пиние към архиепископския дворец, разположен недалеч от мястото, по улица Ортичело, пресечката Сан Джакомо дей Руфи и улица Арческовадо, най-тесните и населени улици на стария Неапол. Французите още не бяха стигнали до тази част на града, където от време на време, за поддържане на духа, още се чуваха пушечни изстрели и където републиканците, минавайки, можеха да прочетат по лицата на гражданите само ужас, ненавист и учудване.

За щастие, Микеле, спасен от Палмиери, помилван от Шампионе, който вече се виждаше в униформа на полковник, яхнал прекрасен кон, искрено и с целия плам на простодушната си природа се беше отдал на французите и, марширувай-ки пред тях, крещеше с цялата сила на дробовете си: „Да живеят французите! Да живее генерал Шампионе! Да живее Сан Дженаро!“

Когато му се струваше, че лицата на хората се мръщеха, той хвърляше във въздуха шепа карлини, които му подаваше Салвато, и разясняваше на съотечествениците си с какво поръчение беше дошъл френският офицер. Като правило, изражението им веднага ставаше доброжелателно.

Освен това, Салвато, който беше живял в неаполитанските провинции и говореше на неаполитанското наречие, като жител на Порто Басо, се обръщаше от време на време към земляците си с думи, които, подкрепени от шепа карлини, също оказваха своето въздействие.

По такъв начин почетната стража стигна архиепископския дворец. Гренадирите се строиха под портика. Микеле произнесе дълга реч, за да обясни на земляците си своето присъствие. Той добави, че офицерът, който командваше гренадирите, беше спасил живота му и сега той молеше неаполитанци-те в името на старата им дружба, да не оскърбяват нито Салвато, нито неговите гренадири, които бяха станали сега защитници на Сан Дженаро.